Дейвид Морел
Нарушители (27)

29.

Бейлинджър надникна иззад ъгъла — непознатите бяха оставили вратата отворена. От мястото си можеше да види отдалечаващите се светлини. Реши, че ще изчака, докато тримата се отдалечат достатъчно, а след това щеше да заеме позиция на стълбите и да насочи пистолета нагоре, осигурявайки прикритие за Вини, Рик и Кора. Те щяха да смъкнат професора по стълбището и да го изведат през тунела навън от сградата. „Почти свършихме — помисли с облекчение той. — На косъм ни се размина, но след половин час всичко ще приключи“.

Вече не се виждаше и най-слаб отблясък от светлините. Време беше да тръгват. Франк вдигна ръка, за да включи миньорската си лампа, но застина намясто. Леден поток плъзна по вените му и сякаш го парализира. Една дъска на пода изскърца в тъмнината. Ала звукът не дойде откъм групата, нито пък самият той го бе предизвикал. Идваше откъм етажа пред него.

Бейлинджър разбра, че не всички са се изкачили по стълбите. Някой стоеше в тъмнината пред него.

И изведнъж се досети: когато бе надникнал надолу през парапета и бе извикал на непознатия, който си подсвиркваше, не бе видял никакви светлини. Като у дома сме си в тъмното, тук ни харесва — беше казал тайнственият глас. Какво ли означаваше това?

Отново изскърца дъска, сякаш някой внимателно пристъпи по пода. Бейлинджър насочи пистолета си към мястото, откъдето дойде звукът.

Изведнъж един твърд предмет се стовари върху ръката му, с която държеше оръжието. Неочакваното нападение го шокира, болката го накара да изохка. Някой изви китката му и измъкна пистолета. Последва силен удар в корема му, от което той се преви надве и остана без въздух. Миг след туй невидим ритник подкоси краката му. Бейлинджър тежко рухна на пода, удряйки главата си, а нечия обувка се заби в тялото му. Той се претърколи в тъмнината и се блъсна в някаква стена.

— Пипнах го! — извика гласът.

— Кой каза това? — обади се Кора.

— А аз докопах нещо друго! Пистолетът му!

Бейлинджър чу как някой дръпна затвора, проверявайки дали има патрон. „Дявол ги взел, знаят как да боравят с оръжие“, мина му през ума.

— Франк — извика тревожно професорът. — Какво стана? — Гласът му прозвуча безпомощно в тъмнината. — Ранен ли си?

Стъпки затопуркаха надолу по стълбите, двама души се втурнаха на балкона. Със замъглени от болката очи Бейлинджър се взираше в тъмнината, но не видя никакви светлини. „Да не би да съм ослепял?“, запита се той.

— Страшно хитър номер! — обади се нечий глас.

— Казах ти, че ще проработи.

— Вие ме изпреварихте — намеси се трети. — Нека и аз да го ритна, за да наваксам.

— Веднага щом стане ясно кой какъв е.

„Защо не мога да видя светлините им? Какво е станало с главата ми?“ — трескаво се питаше Бейлинджър. Като у дома сме си в тъмното, тук ни харесва… — ехтяха думите в съзнанието му.

— Какво искате? — извика Рик.

— Да си затваряш устата! — каза първият глас.

Франк чу охкане. Някой тежко се стовари на пода. Дали не беше Рик?

— Не ми позволяваш да ударя никого — обади се третият глас, — а ти направо ги изтрепа!

— Добре де, ще наваксаш със следващия, който не слуша.

Бейлинджър чувстваше силна болка в главата. Изпитваше смътното усещане, че се върти шеметно в тъмнината.

— Някой ме докосна! — изпищя Кора.

— Това сме само ние, призраците.

— Искам всички до един да легнете на пода — произнесе единият глас.

— Нали го чухте! На пода!

Вини изохка и падна. След като нямаше кой да го подкрепя, след него рухна и професорът, виейки от болка.

— Свалете раниците си — нареди първият глас.

— Не ме пипайте! — извика Кора.

— Прави каквото ти казват!

Франк чу шумоленето от свалянето на раниците.

— Ти също, храбрецо — каза гласът.

Нещо метално потупа Бейлинджър по рамото. Доколкото можеше да бърза, сломен от болката, той смъкна раницата от раменете си.

— Хайде сега да видим какво имаме — рече един глас.

Бейлинджър чу отварянето на ципове и изсипването на предмети на пода.

— Въже, лейкопласт, лост, комплект инструменти, колани, чук, радиотелефони… — изброяваше третият глас. — И още защитни каски, миньорски лампи, джобни фенерчета, тонове батерии. Нямам представа какво измерват с тези уреди. По дяволите, човек може да си отвори железарски магазин с всичко това!

— Санитарна чанта, свещи, кибрит. Вижте, дори шоколадови десерти! — Вторият глас звучеше развълнувано.

„Той каза вижте“ — отбеляза Бейлинджър. Чу как някой разкъса обвивката на вафла и започна шумно да дъвче.

— Шишета за вода. Но какво има в тези другите?

Отвиха една капачка.

— Мирише като… пикня. Тези тъпанари са сложили шишета с пикня в раниците си!

— Намерих още един пистолет! — каза третият глас. — Но… този не е истински. Това е воден пистолет, по дяволите!

— Дай да подуша. Та той е пълен с оцет! — изуми се третият глас. — Това е толкова глупаво, колкото и да разнасяш пикня наоколо.

— Пикня и оцет! — изкиска се първият глас.

— И ножове. Имат цял куп ножове.

Бейлинджър усети как някаква ръка опипва дънките му. Преди да успее да реагира, и неговият нож бе измъкнат от джоба му. Някой дръпна и резервния пълнител от торбичката, прикачена на колана му.

— Истински железарски магазин — каза първият глас. — Или по-скоро оръжеен…

Усещаше как ръцете им го побутват и опипват, обискирайки го.

— Открих мобилен телефон.

— И аз. Всички имат по един.

— Престани да ме пипаш! — изпищя Кора.

— Кротувай! Нали трябва да се уверим, че не носиш оръжие.

— Под бельото си ли го нося?

— Остави я на мира — пъшкайки, каза Рик. — О, господи, носът ми! Сигурно си ми счупил носа.

— Такава беше целта — обади се третият глас. — Някой друг ще се оплаче ли от нещо?

На площадката настъпи тишина. Чуваше се само свистенето на вятъра някъде горе.

— Най-накрая се радваме на малко сътрудничество — каза третият глас. — Добре, хайде сега всички изпънете ръце напред.

Бейлинджър дочу шума от някакви колебливи движения.

— Ей, не ме карайте да повтарям!

Движенията станаха по-бързи. Франк също протегна ръце. Тази, по която го бяха ударили, ужасно го болеше, но като че ли нямаше нищо счупено.

— А сега съберете китките си! — нареди първият глас.

Бейлинджър знаеше какво ще последва. По-рано бе преживял подобно изпитание, само че тогава около главата му бе завързан чувал. Все още сънуваше кошмари. Прииска му се да изкрещи, да се бори, но беше безсилен. Плувна в пот, докато се мъчеше да успокои дишането си.

Стъпките се приближиха. Той се напрегна да изтърпи болката, когато го ударят по главата. Вместо това усети, че увиват лейкопласт около китките му, чу неприятния звук от отлепването на парче от ролката. Лейкопластът го стягаше все по-здраво и по-здраво.

— Това ще ви задържи за известно време — каза третият глас.

Стъпките се отдалечиха.

— Какво правиш? — изплашено извика Кора.

— Млъкни и стой мирно или пак ще си пъхна ръката в гащите ти!

Настъпи тишина, чуваше се само учестеното й дишане и звукът от лейкопласта.

— Кой е следващият? Ами приятелчето със счупения нос?

Пак се разнесе дразнещият звук от отлепянето на лентата.

— А сега е твой ред, драги.

Бейлинджър не можа да разбере дали се обръщат към Вини или към професора.

— Ей, тоя старец се е гътнал! — рече вторият глас.

„От болката е, когато падна на пода и удари крака си“, помисли си Франк. Яростта му помогна да забрави за миг нарастващия страх и ужасното усещане, че се задушава от чувал, вързан отново около главата му.

— В това състояние е напълно безопасен — каза третият глас.

— Въпреки това му залепи китките!

Професорът изстена.

— Добре — каза първият глас. — А сега ни трябва малко светлина.