Дейвид Морел
Нарушители (21)

22.

Шарейки наоколо с фенерчетата си, те напуснаха балкона и тръгнаха нагоре по стълбите.

— Изглеждат солидни — каза Кора. — Но като знам какво се случи на Вини, май ще е най-добре да се движим в индианска нишка за по-сигурно. Така върху стъпалата пада по-малка тежест.

— Отлична идея — възкликна Конклин. Бейлинджър забеляза, че професорът винаги е готов да похвали Кора. — Добре ще е също да се движим на известно разстояние един от друг.

Подредиха се в редица и се заизкачваха все по-нагоре в сумрака. Понякога стълбите изскърцваха и Бейлинджър се напрягаше, но дървото под тях оставаше стабилно и той реши, че това са нормалните звуци, които издава всяко старо стълбище.

Професорът ахна, когато една птица, кацнала на перилата, панически профуча във въздуха. Блъсна се в една стена и се върна обратно, обзета от още по-голяма паника. Заслепена от светлините им, тя обикаляше около тях, пляскайки с криле. Изведнъж се стрелна надолу по стълбището и изчезна в мрака.

— Е, това наистина накара старото ми сърце да подскочи! — засмя се Конклин.

Франк го погледна загрижено.

— Никога не съм бил по-добре — успокои, го набитият мъж, който отново се задъхваше. — А най-хубавото е, че ни остават още само два етажа.

Стъпките им продължиха да отекват в тъмнината. Стигнаха до петия етаж.

Изведнъж Рик отскочи назад.

— Какво има? — уплаши се Кора.

— Нещо бръсна отгоре каската ми — посочи Рик.

Всички насочиха фенерчетата си към главата му.

— За бога, това ми прилича на…

— Корени! — възкликна Вини.

От долната част на балкона над тях висеше нещо, наподобяващо заплетени въжета и връвчици.

— Никога не съм виждал такова чудо! Какво ли расте горе?

Стигнаха до продължението на стълбите. Рик вървеше най-отпред, след него идваха Кора, Вини, Бейлинджър, а най-накрая бавно пристъпваше професорът.

Сега Бейлинджър имаше възможност да разгледа прозореца на тавана. Беше огромен, може би около тринайсет квадратни метра, оформен като връх на пирамидата. Позеленялата от времето подпорна медна решетка крепеше отделни големи парчета счупено стъкло. Бейлинджър се сети за счупените стъкла на дъното на стълбищната шахта. „Ето, точно оттук влизат птиците“, помисли си той. Видя как полумесецът изчезва зад облаците. Вятърът свиреше в дупките на счупения прозорец — това бе загадъчният шум, който бе чул по-рано. Въздухът стана по-студен.

Поглеждайки пред себе си, Франк осъзна, че нещо не е наред.

— Стълбите свършват, а стигнахме до шестия етаж. Трябва да има още стъпала до мезонета на Карлайл на седмия, но липсват! Как ще стигнем до него?

— Погледнете това. — Рик насочи лъча на фенерчето си към балкона, към който се изкачваше.

Всички като един го последваха и светлините им разкриха мястото, от което висяха корените.

— За бога… — Кора удивено млъкна. — Това да не е дърво?

Високо метър и седемдесет, останало без листа и килнато на една страна, стъблото и клоните му хвърляха сенки в светлината на фенерчетата.

— Но как е поникнало тук?

— Някоя птица е донесла семенцето — предположи Кора. — Или пък вятърът.

— Да, но как е успяло да порасне?

Бейлинджър насочи фенерчето си и разкри счупен съд сред купчина смет. Дървото бе израснало от сметта.

— Ето ви обяснението! Дъждът е прониквал от счупения тавански прозорец и растението е виреело.

— Като че ли корените му са опитвали да изсмучат храна от килима и дървения под — каза Рик. — Затова са толкова дълги. Отчаяно си е търсело храна.

— Подът там сигурно не е здрав. — Конклин спря зад Бейлинджър. — Стойте настрана.

Рик, който бе отишъл напред, излезе на балкона. Кора и Вини го последваха. Бейлинджър се отдалечи от стълбите и се огледа как да стигне до мезонета на Карлайл. Конклин тежко пристъпваше последен.

Стъпалата зловещо проскърцваха под тежестта му.