Дейвид Морел
Нарушители (1)

1.

Нарушители.

Така се наричаха те и от тази работа щеше да се получи добра вестникарска история — ето какво си мислеше Бейлинджър и това обясняваше защо се срещна с тях в този забравен и от бога мотел в едно запустяло градче със 17 000 жители на щата Ню Джърси. Месеци по-късно той все още не можеше да понася да стои в стая със затворена врата. Острата миризма на мухъл все така мигновено извикваше в съзнанието му спомена за писъците. А зърнеше ли светлината на джобно фенерче, неизменно го избиваше пот…

По-късно, като се възстанови, успокоителните разхлабиха стоманените бариери на паметта му и позволиха на отделни безумни звуци и образи да изскачат оттам.

Онази леденостудена съботна вечер в края на октомври, малко след девет часа. Това беше моментът, когато той можеше да се обърне кръгом и да се спаси от все по-ужасяващия кошмар на следващите осем часа. Но сега, като погледнеше назад, си даваше сметка, че макар да бе оцелял, със сигурност не беше се спасил. Обвиняваше себе си, че бе пропуснал да забележи как всичко изглеждаше някак странно. Докато се приближаваше към мотела, тътенът на блъскащите се вълни в брега на плажа му се беше сторил необикновено силен. Лекият ветрец остъргваше пясъка от разбития тротоар. Мъртви листа със свистящо шумолене се носеха по напукания паваж.

Но звукът, който най-вече си спомняше Бейлинджър, онзи звук, който трябваше да го накара да се върне, представляваше едно жално и ритмично металическо „дан-дан-дан“, огласящо пустите улици. Беше остро и дрезгаво като звън от счупена камбана и той много скоро щеше да научи къде е източникът му и по какъв начин олицетворяваше безнадеждната ситуация, която щеше да го сполети.

Даннн! — звучеше като предупреждение за корабите: да стоят надалече и да избегнат гибелта си.

Или пък това навярно бе погребален звън.

Или може би отекваха стъпките на съдбата…