Дейвид Морел
Нарушители (18)

19.

Чу се стържещ звук — Вини пропадна, вдигайки ръце, а фенерчето му отлетя настрани. Той извика, нещо се срина под него.

Бейлинджър се спусна към отворената врата, хвърли се и се приземи по очи до прага на полутъмната стая. От удара защитната му каска издрънча на пода, а лампата й описа страховити кръгове. Той сграбчи раницата на Вини, която се беше закачила на ръба на зейналата в пода дупка.

Вини простена.

Счупените дъски се сринаха. Преди Вини да полети надолу, Бейлинджър се вкопчи още по-здраво в раницата му, макар че тежестта й го повлече към дупката.

— Скръсти ръце на гърдите си! — извика Бейлинджър. — По-здраво! Внимавай раницата да не се измъкне от раменете ти!

Обзет от паника, Вини притисна ръце на гърдите си. Бейлинджър усети, че той трепери.

Нещо се срути с трясък надолу. Лампата на Вини прониза тъмнината в стаята. Подът изглеждаше като прогнил зинал кратер. Трясъкът бе предизвикан от едно пропаднало бюро. Подът отново поддаде и мебелите се сринаха.

Тялото на Франк се плъзна напред.

— Боб, хвани ме за краката! Пропадам!

Чу тежките стъпки на тичащия към него професор. После усети как дебелите му пръсти го стиснаха за глезените и се опитаха да го задържат.

Вини се замята и зарита, опитвайки се отчаяно да намери нещо, на което да стъпи. Друга дъска подаде и отново се чу същият глух, пращящ звук като от разкъсване на картон. Вини внезапно пропадна още по-надолу, придърпвайки и Бейлинджър в тъмната дупка. Разнесе се миризма на влага и плесен.

— Престани да мърдаш! — кресна Бейлинджър. — За бога, стой мирно!

— Ще падна! — изкрещя отчаяно Вини.

В светлината от лампата му се появи някакво тъмно легло с балдахин, което се приплъзна по изкорубения под и се разби някъде в мрака долу.

Под тежестта на мятащото се тяло на Вини, Бейлинджър едва се задържаше пред разширяващата се дупка.

— Боб, дръж ме по-здраво за глезените!

— Опитвам се, но не зависи от мен!

— Легни върху краката ми, по дяволите! Твоята тежест ще ме задържи.

Бейлинджър усети смазващ натиск върху нозете си. Потръпна от болката, но поне вече не се плъзгаше към дупката. Миньорската лампа на професора блесна край него, разкривайки кратера. Виждаше се само главата на Вини.

— Ще те извадя оттам! — окуражи го Франк.

— Божичко, надявам се.

— Престани да се мяташ!

— Преставам! — послушно отвърна Вини, опитвайки се да овладее безумния си страх.

— Брой от сто назад.

— Това пък защо?

— Просто го направи. Съсредоточи се върху числата: сто, деветдесет и девет, деветдесет и осем… Хайде!

Дишайки хрипливо, Вини започна да брои и постепенно успя да успокои тялото си.

— Добре — каза Бейлинджър, усещайки силна болка в ръцете. — Ще те извърна така, че да можеш да гледаш нагоре към мен.

Бейлинджър се надвеси още малко над зейналия кратер и напрегна мускули. Въпреки че в хотела беше студено, по лицето му се стичаше пот.

Изопнатите му мускули потръпваха от напрежение.

— Не ме изпускай! — Гласът на Вини отекна в дупката.

Бейлинджър почувства, че няма да издържи още дълго да стиска раницата.

— Можеш ли да видиш лявата ми ръка?

— Да — отвърна Вини с треперещ глас.

Бейлинджър огледа внимателно как Вини е скръстил здраво ръце на гърдите си, за да задържи раницата си.

— Вдигни дясната си ръка и сграбчи моята лява! Точно над рамото ти е.

— Не мога — простена Вини. — Ще падна.

Бейлинджър полагаше големи усилия, за да не позволи раницата да се изплъзне от ръцете му.

— Тогава да го направим по друг начин. — Не каза „да се опитаме“, защото в този миг всяка негова дума трябваше да звучи като команда. — Продължавай да притискаш дясната си ръка към лявото рамо. Освободи я само колкото да я плъзнеш към шията си. Каишите на раницата ти няма да се изплъзнат от раменете ти.

— Страх ме е — отвърна Вини.

— Направи каквото ти казах. — Ръцете на Бейлинджър вече не издържаха, нозете му изтръпваха от тежестта на тялото на професора. — Внимателно. Плъзни дясната си ръка, както ти наредих!

Най-сетне Вини се подчини.

— Сега обърни тялото си. Продължавай да плъзгаш ръката си, докато сграбчиш моята.

— Аз…

— Направи го!

Бейлинджър усети как тялото на Вини бавно се извърна наляво. Напрежението в ръцете му стана непоносимо.

— Хванах я! — задъхано каза Вини.

— Чудесно се справяш. Вече почти приключихме. Сега аз ще придвижа лявата си ръка нагоре по каиша на раницата. Ще го направя бавно, за да не я изпусна. Добре ли е?

— Добре — потрепери гласът на Вини.

— Така, сега сграбчи китката ми!

Вини продължаваше да се колебае и студени капки пот набраздиха лицето на Бейлинджър. Изведнъж той усети как ръката на Вини се вкопчи в китката му.

— Хванах я!

— Дръж се здраво. Сега трябва да пусна каиша, за да сграбча твоята китка.

— Света Богородице!…

Бейлинджър освободи лявата си ръка от раницата и посегна да улови Вини, чието тяло пропадна по-надолу и той простена. Тогава Франк го хвана, макар че от внезапното движение тялото на Вини се разлюля.

— Не! — изкрещя Вини.

— Готово! — окуражи го Бейлинджър.

Лявата му ръка напълно изтръпна, докато продължаваше да стиска раницата.

Тялото на Вини отново замря.

— Дръж китката ми колкото можеш по-здраво — каза Бейлинджър. — Сега повдигни леко лявата си ръка, само колкото да мога да пъхна дясната си под нея. Трябва да пусна раницата.

— Не го прави! — простена отчаяно Вини.

— Можем да го направим! Броя до три, пускам раницата и хващам лявата ти ръка. Готов ли си? Едно, две…

— Три! — извика Вини и с всички сили сграбчи китката му.

Бейлинджър освободи раницата и го подхвана под мишницата. От усилието Вини се извърна и двамата застанаха лице в лице.

— Боб! — кресна Франк. — Можеш ли да ни изтеглиш?

Професорът се опита, дишайки тежко.

— Не, не и двамата! Нямам достатъчно сила.

— Вини, опитай да се набереш по ръцете ми!

— Не мога…

Бейлинджър трескаво обмисляше ситуацията.

— Добре, ще направим нещо друго — предложи той с пресипнал от напрежението глас. — Аз ще се преобърна надясно, така ще изтегля ръцете ни вляво. Опри лакътя си в ръба на дупката. Ще продължа да се извръщам настрани, докато се измушиш нагоре.

— Ще опитам — каза Вини.

— Не, ти ще го направиш. Ще излезеш оттам! — рече Бейлинджър.

Легнал по корем, Франк стегна мускули и бавно се преобърна.

— Лакътят ми е върху ръба! — каза Вини.

— По-високо — задъхано рече Бейлинджър. — Сега прехвърли и коляното си.

— Не мога…

Изведнъж около тях блеснаха светлините на миньорски лампи и джобни фенерчета.

— Мили боже! — Това беше гласът на Рик.

Той сграбчи ръката на Вини.

„Слава богу“, помисли си Бейлинджър и въздъхна с облекчение.

— Чухме някакви странни звуци по радиотелефона, но не можахме да разберем какво точно става! — извика Кора. — Хукнахме с всички сили насам!

Тя помогна на професора и двамата бавно издърпаха тялото на Бейлинджър.

Секунди по-късно Вини лежеше на пода и целият трепереше.

— Направихме го! Не, ти го направи, Франк Бейлинджър! Благодаря ти. — Вини едва можеше да говори. — Благодаря на всички.

Той се обърна да огледа зейналата дупка и както лежеше по гръб, се изтласка с нозе по-надалеч от нея. Дишаше възбудено, под светлината на фенерчетата се виждаше зачервеното му лице.

Франк продължаваше да лежи на пода, като едва си поемаше дъх. Извади шише с вода от раницата си, отпи голяма глътка и го подаде на Вини.

— Гърлото ми така е пресъхнало, че не знам дали ще мога да преглътна — оплака се Вини, но щом започна да пие, вече не можеше да спре. Пресуши шишето, водата капеше от устата му. — Никога не съм пил нещо толкова вкусно!

— Какво се случи? — Рик предпазливо се приближи до дупката, хващайки протегнатата ръка на Кора, за да има опора, ако подът отново хлътнеше. Насочи фенерчето си към кратера. — Виждам някаква слаба светлина долу.

— Изпуснах си джобното фенерче — каза Вини.

— Подовете са се сринали — рече Рик. — Мебелите накуп са изпопадали най-долу.

Той се наведе и отчупи парче от една строшена дъска. Бавно се отдалечи от дупката и се върна при групата.

— Дървото е меко, пихтиесто. — Приближи го до носа си — Мирише на стар сутерен.

— От гниенето е — обясни професорът. — Покривът трябва да е пробит. Когато вали, водата се процежда надолу по етажите през тези стаи. След като са изминали повече от трийсет години, трябваше само Вини да стъпи там и подпорите да поддадат.

— Може да е за хубаво, че не успяхме да влезем в заключената стая — рече Кора. — Тя се намира точно до тази. Сигурно и нейният под е изгнил.

— Не намерихте ли ключа? — Франк се надигна и бавно се изправи на крака. Ръцете и раменете го боляха.

— Няма ключ — отвърна Кора.

— Ти си много сръчен, полезно е човек да те има наоколо — похвали го Рик. — А разбираш и от ключалки.

Бейлинджър понечи да отвърне скромно, че не е чак такъв спец, но Рик продължи да говори:

— Имаш бързи реакции. Височината не те е уплашила.

— Защото не можех да видя дъното. В юношеските си години доста се занимавах с алпинизъм.

— Аз също. Къде си катерил?

— Уайоминг.

— Западна Дакота ли?

„Защо ли ми задава толкова много въпроси? — помисли си Франк. — Дали не подозира, че не казвам истината?“

— Не е във възможностите ми. Особено ме плаши Големият каньон. Не, всъщност изкарах един курс по оцеляване. Училището се намира в Ландърс, близо до планинската верига Уинд Ривър.

— Извинявайте всички. — Вини с мъка се изправи на крака.

— За какво се извиняваш? — попита Бейлинджър, доволен да смени темата. — Нямаше как да знаеш, че подът е изгнил.

— Исках да кажа…

Светлината от миньорските лампи и фенерчетата разкри едно тъмно и мокро петно върху дънките му, от чатала до глезена — явно се беше изпуснал.

Сконфузен, Вини се стараеше да не гледа към Кора.

— На твое място и аз щях да направя същото — рече професорът.

Вини впери поглед в пода.

— Като говорим за този проблем… — Бейлинджър извади празното шише от раницата си. — При цялото напрежение и на мен щеше да ми се случи същото. Сега ще потърся уединение надолу по коридора.

— Не се отдалечавай много — посъветва го Конклин. — Вече получихме един урок, че не бива да се разделяме. Стой достатъчно наблизо, за да можем да виждаме светлините.

— След като свършиш, може би и аз ще трябва да направя същото — каза Рик.

Бейлинджър взе защитната си каска, намести лампата върху нея и я сложи на главата си. Отиде до началото на коридора, обходи го с лъча на джобното си фенерче и тръгна бавно напред, пробвайки пода с крак. Като подмина една ръждясала врата на асансьор и прашна маса с обвита в паяжини ваза върху нея, той спря в тъмното и закачи фенерчето на колана си. На светлината на миньорската си лампа той разви капачката на шишето и се облекчи в него. Знаеше, че в коридора се разнася звукът от шуртенето, но пет пари не даваше дали другите го чуват.

Докато затваряше шишето, дочу тихия разговор, който се водеше зад близкия ъгъл. След това чу леко тупване и насочи лъча на миньорската лампа към сумрака в края на коридора. От двете страни имаше по една редица от врати. Светлината падаше под такъв ъгъл, че се образуваха сенки, от което вратите изглеждаха леко открехнати. Той остави шишето на пода и разкопча ципа на якето си. Пъхна ръка под него и сключи пръсти около дръжката на 40-калибровия „Хеклер и Кох“ в кобур, прикрепен под мишницата.