Майкъл Крайтън
Въздушна клопка (86)

ИЗПИТАТЕЛЕН ПОЛИГОН НА „НОРТЪН“, ЮМА, АРИЗОНА
4.45 ч.

Над полегатите склонове на планината Джила се появи пурпурна ивица светлина. Небето придоби теменужен цвят, звездите избледняха. Въздухът беше толкова студен, че Кейси виждаше дъха си. Тя дръпна ципа на якето си и започна да потропва с крака.

Ширококорпусният Н-22 на „Транс Пасифик“ стоеше на пистата, залян от светлината на прожекторите. Техниците от екипа за полетни изпитания приключваха с монтажа на видеокамерите. Хора се виждаха навсякъде — по крилата, край двигателите, под колесниците.

Операторите на „Нюзлайн“ усърдно снимаха. Малоун стоеше на крачка от Кейси и ги наблюдаваше.

— Какъв студ, Господи! — промърмори тя.

Кейси се насочи към Станцията за полетни изпитания — ниско и издължено бунгало в испански стил, разположено до контролната кула. Единственото помещение вътре беше задръстено от монитори, всеки от които беше свързан с отделна камера. А самите камери на борда бяха фиксирани върху строго определени възли и детайли. Една от тях показваше заключващата скоба на елероните, Кейси поклати глава. Гледката я накара да изпита дълбока тревога.

— Не очаквах подобна обстановка — промърмори зад гърба ѝ Малоун.

— Ето я пилотската кабина — започна да обяснява Кейси. — Една камера я хваща отпред, друга отгоре. В креслото виждате Роули… Това тук е вътрешният салон, хванат отпред и отзад. Поглед към лявото крило, поглед към дясното крило. Това са главните камери във вътрешността на корпуса, освен това имаме и преследвач.

— Преследвач?

— Изтребител Ф-14, който следи полета на Н-22 и го заснема със специални камери.

— Представях си нещата по-другояче — рече нацупено Малоун. — Някак по-бляскави, по-представителни…

— Все още сме на земята — напомни ѝ Кейси.

— Кой ще заеме тези празни кресла в кабината? — попита с недоволен глас продуцентката.

— Никой.

— Ще останат празни, така ли?

— Да. Това е изпитателен полет.

— Няма да изглежда добре за камерата…

— Такива са правилата.

— Няма да изглежда добре — повтори Малоун. — Липсва убедителност… На тези кресла трябва да седят хора. Поне няколко души. Не може ли да качим някого? Защо да не се кача аз?

Кейси поклати глава.

— Полетът е опасен. По време на инцидента корпусът е бил подложен на огромни натоварвания. Никой не знае какво може да се случи.

— О, стига вече! — капризно тропна с крак Малоун. — Наоколо не се виждат юристи. Хайде, направете нещо!…

Кейси само я изгледа. Глупава хлапачка, която не знае нищо за живота, която живее единствено за външния вид и се плъзга по повърхността на нещата. Знаеше, че е длъжна да я отреже, но неочаквано каза:

— Едва ли ще ви хареса…

— Искате да кажете, че не е безопасно?

— Казах това, което чухте: едва ли ще ви хареса…

— Аз отивам! — погледна я предизвикателно момичето. — А вие?

В ушите на Кейси прозвуча назидателният и леко насмешлив глас на Марти Риърдън: Въпреки категоричните си твърдения, че Н-22 е сигурен самолет, говорителката на „Нортън“ Кейси Сингълтън отказа да се качи на борда по време на изпитателния полет. Обясненията ѝ бяха, че…

Какви могат да бъдат обясненията?

Кейси нямаше отговор на това. Или поне отговор, подходящ за телевизията. В душата ѝ нахлу гняв. Дойде ѝ до гуша от постоянното напрежение, от упоритата работа в комисията, от усилията да следи всяка своя дума, от безпардонната намеса на телевизията в живота й… Прекрасно съзнаваше какво ще последва. Малоун беше гледала видеозаписите, но нямаше никаква представа за реалността, която се крие зад тях.

— Окей — тръсна глава тя. — Да вървим!

Излязоха и се насочиха към ярко осветения самолет.