Майкъл Крайтън
Въздушна клопка (6)

СГРАДА 64
6.45 ч.

— Боб Ричмънд, вашият нов помощник — представи се младежът. Ръкостискането му беше любезно и сдържано. Тя не можа да си спомни от кое разклонение на фамилията Нортън са корените му, но това не беше толкова важно. От него лъхаше на богатство, разведени родители, безлични оценки от добри колежи и онова особено, непоклатими самочувствие, което излъчват издънките на старите и богати американски фамилии.

— Кейси Сингълтън — отвърна кратко тя. — Хайде, качвайте се, защото закъсняваме!

— Закъсняваме? — вдигна вежди Ричмън след като се настани до нея. — Няма още седем часа!

— Първа смяна застъпва в шест — поясни Кейси. — Повечето от хората в Управление качествен контрол работят в същия ритъм. Нима не е така и в „Дженерал Мотърс“?

— Не знам — сви рамене младежът. — Аз бях в правния отдел.

— Не отделяхте ли поне част от времето си да се запознаете с производството?

— Минимално.

Кейси въздъхна. Шестте седмици с този човек очевидно щяха да ѝ се сторят доста дълги.

— Досега сте бил в отдел „Маркетинг“, така ли? — попита тя.

— Да, няколко месеца — отвърна той, раменете му леко се повдигнаха: — Но продажбите явно не са по моята част…

Колата се насочи към огромния хангар, в който се произвеждаше ширококорпусния Н-22. Наричаха го Сграда 64.

— Каква кола карате, между другото? — попита Кейси.

— БМВ — отвърна Ричмън.

— Няма да е зле, ако я смените с американска.

— Защо? Тя е произведена тук.

— Тя е сглобена тук — поправи го Кейси. — А добавената ѝ стойност отива в чужбина. Механиците в завода са наясно с това, тъй като повечето от тях членуват в Профсъюза на автомобилостроителите. Никак не обичат да гледат разни европейски возила по паркингите.

Ричмън отмести поглед и глухо промърмори:

— Искате да кажете, че нещо може да ѝ се случи?

— Сто процента — кимна Кейси. — Тези момчета не си поплюват.

— Ще помисля по въпроса — кимна младежът и с мъка потисна прозявката си. — Господи, колко е рано! Закъде бързаме?

— Заседание на КРИ. Насрочено е за седем нула нула.

— КРИ?

— Комисията за разследване на инциденти. Събира се при всяка докладвана повреда на някой от нашите самолети и обмисля мерки за отстраняването й.

— Колко често става това?

— Горе-долу веднъж на всеки два месеца.

— Толкова често?

Ще трябва да го подхванеш от а б …

— Всъщност това съвсем не е много — каза с лека въздишка тя. — В момента над три хиляди машини наше производство действат по света. При толкова много птички в небето все нещо се случва… А ние имаме сериозно отношение към следгаранционното обслужване. Всяка сутрин провеждаме телефонно съвещание с нашите филиали и сервизни центрове, които са пръснати по петте континента. Те докладват за всички инциденти, довели до забавяне на полетите. Обикновено става въпрос за дребни неща: някъде е заяла врата на тоалетна, другаде е изгоряла крушка в кабината на пилотите… Но всичко това се систематизира от нашето управление, а данните предаваме в производствения отдел.

— Аха…

В гласа на младежа се долови неприкрито отегчение.

— Има и други, по-сериозни повреди — продължи Трейси. — Пряко свързани със сигурността на полета, те незабавно попадат в полезрението на КРИ. Днешният по всяка вероятност ще се окаже точно такъв. След като Мардър е насрочил заседанието за седем сутринта, можете да се обзаложите, че няма да обсъждаме удар на птица при излитане…

— Мардър?

— Преди да стане изпълнителен директор, Джон Мардър е бил главен конструктор на ширококорпусния джъмбо Н-22. Допускам, че е станал инцидент именно с такава машина…

Паркира в близост до Сграда 64. Огромната конструкция беше с височина на осеметажен блок, а километричната ѝ дължина чезнеше в далечината. По асфалта отпред се търкаляха използвани тапи за уши. Без тях работниците на конвейера със сигурност биха оглушели.

Влязоха през една от страничните врати и се озоваха в дълъг коридор, осеян с кофи за смет, от които стърчаха хартиени пликове за сандвичи и пластмасови чаши.

— Имаме ли време за по едно кафе? — попита Ричмън.

— Тук кафето е забранено — поклати глава Кейси.

— Какво?! — простена той. — Защото и то е вносно, така ли?

— Не, просто защото има корозионни свойства и алуминият не го обича…

— Исусе! — извъртя очи младежът.

 

Огромните корпуси на недовършените реактивни самолети блестяха под светлината на халогенни прожектори. Под високия покрив на хангара бяха подредени петнадесет машини, всяка от тях на различен етап на сглобяване. Екип механици монтираше шлюзовете на товарния отсек на най-близката от тях. Около фюзелажа имаше скеле, зад него се извисяваха подемните кранове, боядисани в яркосиньо. Ричмън пристъпи под един от тях, вдигна глава и зяпна. Кранът беше висок колкото шестетажен жилищен блок.

— Страхотно! — прошепна той и посочи към огромната плоскост над главата си: — Това крилото ли е?

— Не, това е вертикалният стабилизатор — отвърна Кейси.

— Какво?

— Опашката, Боб.

— Това ли е опашката?!

— Точно така — кимна Кейси и махна с ръка към дъното на хангара: — А крилото е ей там… Дължината му е около седемдесет метра, почти колкото футболно игрище…

Прозвуча клаксон, един от крановете се раздвижи. Ричмън се обърна да го погледне.

— За пръв път ли си в производствено хале, Боб? — попита Кейси.

— Аха — кимна младежът и продължи да се оглежда. — Страхотно!…

— Големички са — рече Кейси.

— А защо всички са боядисани в тъмнозелено?

— Крепителните елементи на корпуса са покрити с епоксидна смола, за защита от корозия. А алуминиевите части са намазани съвсем тънко, за да не бъдат наранени по време на монтажа. Те са фино полирани и изключително скъпи. Покритието се сваля от тях чак когато машината отива за общо боядисване.

— Това тук не прилича на конвейера на „Дженерал Моторс“ — поклати глава Ричмън.

— Съвсем вярно — кимна Кейси. — Сравнени с тези самолети, колите приличат на детски играчки…

— Чак пък толкова! — изгледа я с недоверие Ричмън.

— Сам можеш да прецениш — усмихна се Кейси. — Един понтиак се сглобява от около пет хиляди елемента и за две смени е напълно готов. Това прави някъде около шестнадесет часа. — Ръката ѝ махна по посока на огромните корпуси, които се извисяваха над главите им: — Но това тук са съвсем други животни… Ширококорпусният Н-22 съдържа около един милион елемента, времето за сглобяването му е минимум седемдесет и пет дни. На света няма по-сложна машина от един пътнически самолет. Нито пък по-трайна… Вземи един понтиак и го карай от сутрин до вечер. За няколко месеца ще го превърнеш в куп ламарина, нали? Докато нашите самолети са проектирани да летят двадесет години без сервизно обслужване и още толкова след съответните корекции…

— Четиридесет години? — недоверчиво я изгледа Ричмън.

— Вашите самолети могат да летят четиридесет години?

— Точно така. Моделът Н-5 не се произвежда от 1946 година, но по света все още летят много такива машини. Имаме самолети, които четирикратно са надхвърлили проектното си дълголетие. Което ще рече осемдесет години живот… Естествено, това не се удава на всички производители. Бих казала, че е по силите само на „Нортън“ и „Дъглас“…

Младежът преглътна и тихо подсвирна.

 

— Това тук го наричаме „птицеферма“ — рече Кейси. — Самолетите са толкова огромни, че човек не може да улови мащабите. — Ръката ѝ махна по посока на машината вдясно. Малки групи хора работеха на различни точки от корпуса, светлината на подвижните им лампи се отразяваше в метала.

— Там няма много работници, нали?

— Няма — съгласи се Ричмън.

— На практика обаче не е така. В момента по този самолет работят най-малко двеста души, което е доста повече от една смяна на автомобилния конвейер.

— И все пак ми изглежда празен — удивено поклати глава младежът.

— За нещастие наистина е така — въздъхна Кейси. — Монтажът на Н-22 тече с 60 процента от капацитета си, а три от машините са с бели опашки…

— Какво означава това?

— Самолети, които се произвеждат без да са поръчани. Правим го при липса на достатъчно клиенти, просто за да не прекъсваме производствения процес. В момента пазарът в страните от Тихоокеанския басейн се разраства, но рецесията в Япония ги кара да се въздържат от поръчки. Всички предпочитат да направят основен ремонт на двигателите и да летят със старите си машини. По тази причина конкуренцията в бранша е жестока… Насам…

Кейси започна да изкачва стръмна метална стълба, Ричмън затрополя след нея. Изчака го на междинната площадка и добави: — Разказвам ти всичко това, за да бъдеш в час. Строим страхотни самолети, хората се гордеят с работата си. По тази причина никак не им е приятно когато нещо не е в ред…

Изкачването най-сетне свърши. Озоваха се на тясна метална пътека, която водеше към остъклено помещение, кацнало току под тавана. Кейси натисна бравата.

— Заповядай в нашата Бойна зала — усмихна се тя.