Майкъл Крайтън
Въздушна клопка (21)

СГРАДА 64
6.50 ч.

Кейси и Ричмън се срещнаха пред Сграда 64 и закрачиха един до друг. Младежът непрекъснато се прозяваше.

— Работил си в отдел „Маркетинг“, така ли? — подхвърли тя.

— Аха — кимна той. — Но там никога не сме започвали толкова рано…

— С какво се занимаваше?

— Нищо особено. Едгартън беше подлудил отдела с подробностите по тази китайска сделка. Много секретност, никакви външни хора. Аз самият се занимавах с някои юридически аспекти на преговорите с „Иберия“.

— Те бяха ли свързани с пътувания?

— Само в личен план — подсмихна се Ричмън.

— Как така?

— Ами така. Нямах кой знае колко работа и отскачах да покарам ски…

— Много интересно. И къде?

— Ти скиорка ли си? — погледна я с интерес Ричмън. — По мое дълбоко убеждение Сън Валей е най-доброто място за ски, ако не броим Гщаад, разбира се… Любимото ми място, особено ако човек е принуден да кара ски в Щатите…

Кейси си даде сметка, че той не отговори на въпроса й. Влязоха през една от страничните врати на Сграда 64 и тя моментално усети враждебното поведение на работниците. Атмосферата беше напрегната.

— Какво става? — усети я и Ричмън. — Да не би днес да е имало проповед?

— Профсъюзът е на мнение, че ги продаваме на китайците.

— Как така ги продаваме?

— Мислят, че крилете ще се изработват в Шанхай. Говорих с Мардър, но той отрече.

Изсвири клаксон, просторното хале му отвърна с многогласно ехо. Огромният жълт кран пред тях се раздвижи на релсите си, дебелите му въжета повдигнаха първия сандък с интрументариум за производството на крила. Беше сглобен от дебели греди, голям колкото къща. Тежестта му положително надминаваше пет тона. Десетина работници закрачиха от двете му страни, подпирайки го с ръце срещу страничното клатене. Сандъкът бавно се насочи към един от външните портали, пред който чакаше огромен тир.

— След като Мардър е казал не, какъв е проблемът? — попита Ричмън.

— Не му вярват.

— Така ли? Защо?

Кейси погледна вляво от себе си, където ставаше заготовката на инструментариума за транспорт. Преди да влязат в сандъците големите сини детайли се покриваха със специална пяна, после се опаковаха в дебели листове мек найлон. Тя знаеше, че това е задължително. Макар и дълги по седем — осем метра, тези детайли са калибрирани изключително точно, до една стотна от сантиметъра. Транспортирането им е цяло изкуство. Очите ѝ се върнаха на сандъка, който пътуваше към изхода.

Работниците около него ги нямаше, сандъкът продължаваше бавното си движение сам…

— Охо! — рече тя.

— Какво? — озърна се Ричмън.

— Насам! — извика тя и хукна към скелето около един недовършен фюзелаж вдясно от тях. Ръката ѝ силно дръпна дрехата на младежа, който продължаваше да се оглежда с недоумение.

— Бягай! — изкрещя Кейси. — Сандъкът ще падне!

Той се затича. Зад гърба им се разнесе остро скърцане, последвано от пронизителен метален звън. Първото от двете дебели въжета на крана се скъса, огромният сандък рязко се наклони. В момента, в който достигнаха укритието на скелето се скъса и другото въже. Сандъкът се стовари на циментовия под с оглушителен тътен, във въздуха се разлетяха остри дървени отломки. Цялото хале се разтърси.

— Исусе Христе! — облещи се Ричмън. — Какво стана?!

— На това му викаме саботаж — отвърна тя.

Около разнебитения сандък на пода се издигаха облаци прах. Разнесоха се викове за помощ, включи се пронизителна аларма. За миг Кейси зърна печалното лице на Дъг Дохърти, който стоеше в противоположния край на халето и мрачно поклащаше глава.

Ричмън се извъртя и внимателно измъкна една десет сантиметрова треска от ръкава си.

— Исусе! — промърмори той, съблече сакото си и пъхна пръст в дупката.

— Това беше предупреждение — каза Кейси. — Частите в този сандък са безнадеждно повредени. Трябва да бъдат разопаковани и преработени основно. А това означава закъснение от няколко седмици…

Около сандъка се струпаха работници, към тях тичаха сменните майстори с развени вратовръзки.

— Какво ще стане сега? — попита Ричмън.

— Ще си запишат няколко имена, после ще започнат да раздават ритници — отвърна Кейси. — Но няма да стане нищо… Утре ще има друг инцидент. Никой не е в състояние да го предотврати…

— Предупреждение, казваш — промърмори Ричмън и нахлузи сакото си.

— Да, предупреждение към нас… Съвсем ясен сигнал: внимавайте нещо да не ви падне на главата… Сега ни чакат изпуснати инструменти, препъване във внезапно появили се кабели — ей такива неща… Трябва да бъдем страшно внимателни — все едно, че се намираме сред минно поле…

От групата около сандъка се отделиха двама души и тръгнаха насам. Единият беше як мъжага по джинси и изцапана в червено работна рубашка, другият беше дълъг и слаб, с бейзболна шапка на главата. В ръцете им се поклащаха пневматични отвертки с гъвкави краища, държаха ги като примки.

— Ей, Кейси! — промърмори уплашено Ричмън. — Тези идват право към нас!

— Виждам — процеди тя и лицето ѝ се опъна. Нямаше никакво намерение да показва уплаха пред някакви си мутри.

Двамата крачеха точно към нея. Изведнъж пътят им беше препречен от майстор в бележник в ръце, който на висок глас поиска служебните им карти. Мутрите се спряха, но продължаваха да хвърлят заканителни погледи към Кейси.

— С тези проблеми няма да имаме — въздъхна тя. — Ще бъдат уволнени в рамките на един час. — Наведе се и вдигна куфарчето си, останало под скелето: — Да вървим, защото закъсняваме…