Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Airframe, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
MikoBG (2007)

Издание:

Copyright © 1996 by Michael Crichton

First published in the United States by Alfed A. Knopf, Inc.

201 East 50th Street, New York, USA

 

Майкъл Крайтън

ВЪЗДУШНА КЛОПКА

Американска

Първо издание

Редактор Сергей Райков

Формат 84x108/32. Печатни коли 24

Издателство „Коала“, София

Отпечатано в „Балкан прес“ ЕАД

ISBN 954-530-038-8

История

  1. — Добавяне

„НЮЗЛАЙН“/ НЮ ЙОРК
13.54 ч.

На двадесет и третия етаж на един от небостъргачите в центъра на Манхатън се намираше студиото на седмичното предаване „Нюзлайн“, едно от най-популярните в Съединените щати. Дженифър Малоун се беше настанила в монтажната и работеше върху едно интервю с Чарлс Менсън. Вратата се отвори, в кабината се появи асистентката ѝ Дебора. Остави някакъв факс на бюрото, после с безстрастен глас обяви:

— Пачино се отказа.

Дженифър натисна клавиша с надпис „пауза“ и смаяно вдигна глава:

— Какво?!

— Ал Пачино току-що се отказа…

— Кога?

— Преди десет минути. Вдигнал скандал на Марти и напуснал студиото.

— Как така?! Четири дни снимахме в Танжер, премиерата на филма е този уикенд! На това интервю сме отделили пълни дванадесет! — Дванадесетминутен материал в „Нюзлайн“ — най-гледаното шоу в Америка, беше реклама, която не може да се купи с пари. Дори най-големите звезди на Холивуд буквално се биеха да бъдат включени в предаването. — Какво се е случило?

— Марти си бъбрел с него докато ги гримирали. Казал, че вече четири години Пачино няма свестен филм… Предполагам, че онзи се е обидил и просто си е тръгнал…

— Пред камера?

— Не, преди снимките…

— Исусе! — простена Дженифър. — Пачино не може да постъпва така! По договор е длъжен да участва в рекламата. Всичко е уточнено още преди няколко месеца!

— Да, ама се е чупил…

— Какво казва Марти?

— Бесен е. Казва: „Какво си въобразява тоя тип? Това е новинарско предаване, задават се и неудобни въпроси…“ Знаеш го какъв е… Дженифър изруга.

— Дявол да го вземе! Точно от това се опасявах! Репортерът Марти Риърдън дължеше популярността си на безцеремонните и неудобни въпроси, които задаваше на своите жертви. Макар, че от две години насам беше зарязал Новините, за да се включи в „Нюзлайн“ (срещу много по-голяма заплата, разбира се), той продължаваше да се счита за твърд и безкомпромисен новинар, който е длъжен да задава въпросите си честно и открито, да търси истината… На практика обаче въпросите му почти никога не се връзваха с темата — бяха прекалено лични, дори интимни. Единствената им цел беше да смутят човека насреща… Никой не искаше Пачино да бъде интервюиран точно от Марти, защото той по принцип мразеше известните личности и не обичаше „захаросаните истории“. Но стана така, че Франсис — репортерът, който работеше със звездите, се оказа в Токио и готвеше интервю с принцесата на Япония…

— А Дик разговаря ли с Марти? Не би ли могъл да спаси положението? — Дик Шенк беше изпълнителният цродуцент — човекът, който само за три години превърна „Нюзлайн“ от третокласно лятно шоу за запълване на програмата, в солидно и търсено предаване. Шенк вземаше всички важни решения самостоятелно, само той притежаваше достатъчно авторитет, за да усмири разглезена примадона като Марти.

— Дик все още е на обяд с мистър Ърли — отговори Дебора. Когато Шенк обядваше с президента на компанията Ърли, срещите им винаги се проточваха до късните следобедни часове.

— Значи Дик не знае, така ли?

— Все още не.

— Прекрасно! — отчаяно проточи Дженифър и погледна часовника си. Беше два следобед. Ако решението на Пачино е окончателно, в програмата зейваше огромна 12-минутна дупка. А за запълването ѝ разполагаха с по-малко от 72 часа.

— Какво имаме в буркана?

— Нищо. Майка Тереза отпадна, а Мики Мантъл все още не е готов… Разполагаме само с онзи сакат материал за Малката лига…

— Дик никога няма да го пусне! — простена Дженифър.

— И ще бъде прав — кимна Дебора.

Дженифър вдигна факса, който донесе асистентката й. Той съдържаше съобщение за печата от някаква пъблик рилейшънс групировка — едно от стотиците подобни съобщения, които ги заливаха всеки ден. Оформлението му беше като на голяма новина, носеше набрано с едър шрифт заглавие:

 

ОАВ ОТЛАГА ИЗДАВАНЕТО НА ПОЛЕТЕН
СЕРТИФИКАТ ЗА ШИРОКОКОРПУСНИЯ Н-22.
ПРИЧИНА: ПРОДЪЛЖАВАЩА ЗАГРИЖЕНОСТ
ЗА СИГУРНОСТТА.

— Какво е това? — намръщи се тя.

— Хектър каза да ти го донеса.

— Защо?

— Каза, че в него може би има нещо…

— Какво нещо? Какво по дяволите означава това ОАВ? — Очите ѝ пробягаха по текста, който изобилстваше от непонятна въздухоплавателна терминология. Без никаква визуална информация.

— Май става въпрос за онзи самолет, който се запали в Маями — промърмори Дебора.

— Аха, значи Хектър иска материал за сигурността на полетите? Желая му успех. Отдавна вече всички видяха записа с горящия самолет. Изобщо не става за начало… — Дженифър пусна факса на масата: — Питай го дали има нещо Друго.

Дебора излезе, а Дженифър втренчи поглед в застиналия образ на Чарлс Менсън пред себе си. След известно време изключи апарата и се замисли.

Дженифър Малоун беше на двадесет и девет години — най-младата продуцентка в историята на „Нюзлайн“. Издигна се бързо, защото беше много добра. Талантът ѝ пролича отрано, още преди да получи диплома от „Браун“. Работеше през лятната ваканция, като Дебора сега, оставаше до късно през нощта пред новинарските терминали, твърдо решена да открие наистина качествен материал… И една нощ го откри. Направи съответните проверки, събра необходимата странична информация и почука на вратата на Дик Шенк със сърце между зъбите. Предложението ѝ беше да направят предаване за един странен африкански вирус, гарнирано със съответната професионална информация на един не по-малко странен доктор, който доброволно се беше забил в джунглата. Така се роди феноменалното предаване за вируса „Ебола“ — най-големият удар на „Нюзлайн“ за годината. То донесе на Дик Шенк наградата „Пийбоди“, която зае достойно място сред колекцията му…

В бърза последователност Дженифър направи още три много добри предавания: Дарил Стробъри, откритият рудник в Монтана, комарджийските наклонности на индианците ирокези. До този момент нито един стажант не беше успял да направи годен за излъчване материал, а Дженифър успя с цели четири. Шенк обяви на всеослушание, че харесва подхода ѝ след което ѝ предложи договор. Фактът, че момичето беше умно и красиво, и че членуваше в „Айви“ Лигата, също не бе подценен… Дженифър започна работа в „Нюзлайн“ през юни, веднага след дипломирането си…

В програмата работеха петнадесет продуценти, всеки със свой собствен снимачен екип. От тях се очакваше да предлагат подходящи за шоуто материали поне веднъж на две седмици. Средното време за реализацията на подобен материал беше месец. Половината от него се отделяше на предварителната подготовка, след което съответния продуцент трябваше да получи окончателното одобрение на Шенк. Едва когато зелената светлина ставаше факт, екипът започваше пряката работа по екранизацията: снимаха се фоновите кадри, правеха се спомагателни интервюта. Текстът се подготвяше от продуцента, а се четеше от някой популярен водещ, който отлиташе на мястото на събитието за ден, най-много два, заснемаше материала и хукваше към следващата задача, оставяйки монтажа в ръцете на съответния ръководител екип. По някое време преди излъчването, водещият се появяваше в студиото, запознаваше се с окончателния вариант на сценария и записваше коментарите на съответния визуален материал.

При излъчването всичко изглеждаше така, сякаш популярният водещ е истинският репортер на събитието — „Нюзлайн“ ревниво пазеше репутацията на своите звезди. Но на практика истинските репортери бяха продуцентите. Те предлагаха темата, те правеха предварителните проучвания и оформяха материала, те пишеха сценариите и монтираха записите. А звездата пред камерата просто изпълняваше това, което му се нареди…

Тази система допадаше на Дженифър. Тя обичаше да разполага с пълна власт зад кадър, изобщо не ѝ пукаше от факта, че името ѝ рядко се споменава, дори напротив — намираше своята анонимност за изключително полезна. Защото по време на интервютата често я третираха като помощен персонал, хората се отпускаха и говореха свободно, дори когато знаеха, че камерата работи. После, на даден етап от записа, задаваха неизбежния въпрос: „Кога ще разговарям с Марти Риърдън?“ Дженифър беше готова с отговора — нещо мъгляво от сорта, че това ще стане твърде скоро, после продължаваше с въпросите. В хода на този процес често заковаваше здраво глупака пред камерата, който продължаваше да живее с безгрижното убеждение, че всичко това е само една генерална репетиция за истинското интервю…

На практика тя правеше целия материал, без да страда от факта, че водещият обира лаврите. „Никъде не казваме, че репортерът е той, обичаше да повтаря Шенк. Никога не внушаваме, че излъчените интервюта са негови. Звездата на това шоу не е водещият, а самият материал. Водещият е само гид, който въвежда зрителя в темата. Зрителят го обича и му вярва, с удоволствие го допуска в дома си…“

Това е абсолютна истина, помисли си Дженифър. А и практически погледнато, друг начин за работа просто няма. Медийна звезда от ранга на Марти Риърдън има повече ангажименти от президента на Щатите, да не говорим, че е далеч по-популярен от него и го разпознават на улицата. Звезда като него не може да върши черната работа, не може да се препъва из дебрите на предварителните проучвания, не може да се занимава с досадни неща като редактиране и монтаж…

За такива неща той просто няма време.

Всъщност, това е проблемът на всичко, свързано с телевизията: времето никога не стига…

 

Погледна часовника си. Дик няма да приключи с обяда преди три, три и половина. А Марти Риърдън няма да се извини на Ал Пачино. Което означаваше само едно: научил новината, Дик ще вдигне луд скандал на Марти Риърдън, а когато тупурдията отмине, ще изпита отчаяна нужда от материал, който да запълни дупката…

Дженифър разполагаше с около час, за да му осигури такъв материал.

Пусна телевизора и започна да превключва каналите, очите ѝ отново се върнаха на факса върху бюрото й:

 

ОАВ ОТЛАГА ИЗДАВАНЕТО НА ПОЛЕТЕН
СЕРТИФИКАТ ЗА ШИРОКОКОРПУСНИЯ Н-22.
ПРИЧИНА. ПРОДЪЛЖАВАЩА ЗАГРИЖЕНОСТ
ЗА СИГУРНОСТТА.

Я почакай, рече си тя. Продължаваща загриженост за сигурността! Не означава ли това, че въпросният самолет е имал проблеми в това отношение и преди? Ако е така, в съобщението може и да има хляб… Разбира се, никой няма да говори за безопасност на полетите — тази тема е втръснала на всички. Безкрайните истории за наземните диспечери, които работят с компютри от 60-те години вече дразнят зрителя, правят го неспокоен. Той не може да промени нищо, защото такава е системата. И съответно съпричастието му към проблема е нула. Но нещата коренно се променят, ако става въпрос за конструктивни дефекти на един определен модел самолет… Тоест: за сигурността на отделен продукт. Не купувайте това сирене, не летете с този самолет…

Тук може да се постигне ефект, при това много добър, рече си Дженифър.

Придърпа телефона и набра един номер.