Майкъл Крайтън
Въздушна клопка (48)

„ВИДЕО ИМИДЖ СИСТЕМС“
16.30 ч.

Задната част от помещението на „Видео Имидж Системс“ в Глендейл беше задръстена от работещи компютри и ниските квадратни кутии на специалните апарати, наречени силиконо — графични копирни машини. Скот Хармън закуцука с гипсирания си крак, прескачайки опънатите във всички посоки кабели.

— Ей сега всичко ще бъде готово — промърмори той. Влязоха в една от монтажните кабини — средноголяма стая, обзаведена с удобен диван до далечната стена, плътно облепена с филмови плакати. Останалите три бяха заети от конзолите на монтажния апарат, които съдържаха три монитора, два осцилоскопа и няколко клавиатури. Скот ѝ махна да се настани на дивана и пристъпи към една от клавиатурите.

— За какъв материал става въпрос? — попита той.

— Любителски, заснет със стандартна камера — отвърна Кейси.

— Осеммилиметрова касета, обикновен тип? — промърмори той, заковал поглед в близкия осцилоскоп. — На такава ми прилича… Да, с автоматично вградено долби… Стандартна стока.

— Сигурно — сви рамене тя.

— Окей. Според това, което виждам на екрана, става въпрос за запис от девет минути и четиридесет секунди, върху нормална шейсетминутна касета.

Екранът оживя. Появиха се остри планински върхове, забулени в мъгла. Обективът улови фигурата на млад американец, някъде около тридесетте. Крачете нагоре по стръмен път, на рамото си крепеше бебе. В далечината се виждаха червеникавите покриви на малко селце, от двете страни на пътя се издигаха бамбукови горички.

— Къде е това? — попита Хармън.

— Прилича ми на Китай — сви рамене Кейси. — Можеш ли да пренавиеш?

— Разбира се.

Картината затича напред, прорязана от статика. Кейси успя да зърне малка къщичка с отворена врата. После се появи кухня с черни тенджери и тигани, отворен куфар върху легло… Гара, някаква жена се качва в железопътен вагон, оживено улично движение в град, който приличаше на Хонконг. Терминал на летище, младият мъж държи на коленете си ревящото бебе. Изходът за отвеждане към самолета, млада стюардеса проверява билетите…

— Стоп!

Хармън натисна някакъв клавиш и лентата започна да се върти с нормална скорост.

— Да…

Кейси се взря в жената, която се качваше по стълбичката на самолета с бебето в ръце. Няколко празни кадъра, после камерата улови бебето, спокойно отпуснато в скута й. Леко повдигане, на екрана изплува лицето на жената, разтегнато в театрална прозявка. Намираше се в пътническия салон по време на нощен полет. Илюминаторът да нея беше абсолютно черен. От репродукторите долетя приглушеното свистене на реактивни двигатели.

— Няма майтап — промърмори Кейси, познала жената, която беше разпитвала в болницата. Как ѝ беше името? В момента не можеше да си спомни, но го имаше в бележника си.

Хармън се размърда в стола пред конзолата и мъчително изпъшка.

— Това ще ми бъде за урок — промърмори той.

— Кое?

— Спускането шус по непозната ски-писта…

Кейси кимна и отново насочи вниманието си към монитора. Камерата показа спящото бебе, после екранът се изпълни със сиви успоредни линии.

— Мъжът не е успял да я изключи — поясни Хармън. Следващият кадър беше заснет на ярка дневна светлина.

Бебето беше в седнало положение и се усмихваше. Появи се една ръка, която се размаха да привлече вниманието му.

— Сара, Сара… — обади се мъжки глас. — Я се усмихни на татко!… Усмихни се!

Бебето се усмихна и издаде гърлен звук.

— Умно хлапенце — поклати глава Хармън.

— Как се чувстваш на път за Америка, Сара? — попита мъжкият глас. — Готова ли си да видиш откъде са родителите ти?

Бебето отново изгука и посегна с ръчичка към камерата. Жената каза нещо и обективът се насочи към нея:

— А ти, мамичко? Радваш ли се, че се прибираш у дома?

— Тим, моля те — отвърна жената и извърна глава.

— Хайде, Ем, кажи какво мислиш — настоя мъжът.

— Добре — кимна тя. — През цялото време си мисля за един хубав чийзбъргър… Месеци наред го сънувам.

— С лютив бобен сос по китайски?

— Не, за Бога! Казах чийзбъргър! С лук, домати и зеле, полят с майонеза… Майонеза!

Камерата се върна на бебето, което беше лапиало миниатюрните пръстчета на едното си краче.

— Вкусно ли е? — засмя се мъжът. — Това ли ти е закуската, Сара? Май ти писна да чакаш стюардесата, а?

Главата на жената рязко се извъртя, очите ѝ се насочиха встрани от камерата.

— Какво беше това? — неспокойно попита тя.

— Спокойно, Ем — продължи да се усмихва мъжът. — Няма нищо…

— Спри тук! — вдигна ръка Кейси.

Хармън натисна някакъв клавиш, разтревоженото Лице на жената замръзна на екрана.

— Върни пет секунди.

В долния ъгъл на екрана се появиха белите цифри на брояча. Образите затичаха обратно.

— Сега увеличи звука…

Бебето засмука пръстите си, шумът беше като от близък водопад. Тихото свистене в кабината се превърна в басов рев. „Вкусно ли е? — екна гласът на мъжа, изкривен от силата на звука. — Това ли е закуската ти, Сара? Май ти писна да чакаш стюардесата, а?“

Кейси напрегна слух, опитвайки се да отдели гласа от останалите шумове: приглушени разговори между пътниците, шумолене на дрехи, далечното подрънкване на прибори, което идваше от кухнята…

И успя.

Звукът беше неясен, но определено чужд на обстановката.

„Какво беше това?“ — извърна глава съпругата.

— По дяволите! — изруга Кейси.

Не можеше да бъде сигурна. В салона имаше прекалено много звуци. Напрегнато се приведе напред.

„Спокойно, Ем“, екна жизнерадостният глас на мъжа, последван от пронизителиото гукане на бебето.

Кейси ядосано тръсна глава. Дали наистина чу ниско боботене, или така ѝ се беше сторило? Май ще се наложи да прослуша този сегмент още няколко пъти…

— Можеш ли да прекараш записа през аудио-филтър? — попита тя.

„Още малко и сме си у дома, скъпа“ — рече съпругът.

— Боже Господи! — прошепна Хармън и се втренчи в екрана.

 

Картината на монитора рязко се промени, сякаш гигантска ръка беше разбъркала кадрите. Бебето се плъзна напред, майката успя да го улови и да го притисне към гърдите си. Камерата се тресеше, пътниците в дъното на кадъра крещяха от ужас и правеха опит да се задържат по местата си. Самолетът рязко започна да пада.

В следващата секунда камерата се завъртя в обратна посока. Всички потънаха в креслата си, майката с бебето изглеждаше така, сякаш я беше сгазил камион. Бузите ѝ хлътнаха, раменете ѝ се приведоха, бебето се разплака. „Какво става, по дяволите?“ — извика мъжът. В същия миг жена му литна нагоре и увисна на предпазния колан.

Камерата започна да се върти във въздуха, екранът се замъгли. Когато спря, пред обектива се появи нещо бяло на ивици. Преди Кейси да разбере какво е то, на екрана лъсна долната част на облегалка, в която бяха вкопчени побелели от напрежение пръсти. Камерата беше паднала на пода и снимаше право нагоре. Писъците продължаваха.

— Боже Господи! — повтори Хармън.

Картината на екрана започна да се движи, бързо набирайки скорост. Беше запълнена от седалки, летящи в бърза последователност. Назад, отбеляза Кейси. Което означава, че самолетът е започнал да набира височина… В следващата секунда камерата се вдигна във въздуха.

Безтегловност! Очевидно самолетът бе стигнал максималната точка на своето издигане, това е равновесният момент, изразяващ се в безтегловност, а после…

Картината полудя. Камерата явно бе започнала да се търкаля. За миг се мерна широко раззината уста, едри бели зъби… После към обектива се стрелна голяма обувка, камерата се разтърси от удара.

По екрана затичаха успоредни линии, после отново се появи картина. Обективът сочеше към опашката на самолета, в обсега му попаднаха жестоко разкривени човешки крайници, които правеха всичко възможно да се задържат за нещо. Писъците не стихваха. Камерата започна да се плъзга, този път напред.

Самолетът отново пропадаше.

Плъзгането продължаваше. Камерата се удари в преградата между двата салона, обективът се насочи напред. На екрана се появи женско тяло, проснато на пътеката. То принадлежеше на възрастна китайка, която така и не успя да се отмести. Камерата я улучи точно в челото и литна във въздуха…

На следващия кадър се появи някакъв предмет с метален блясък, който наподобяваше тока на колан. Мерна се и изчезна, мястото му зае женска обувка.

Камерата продължи стремителното си хлъзгане напред. Прелетя покрай преградата, отделяща салона от помещението на стюардесите, блъсна се в търкаляща се бутилка вино и получи въртеливо движение. Откъслечните кадри бяха достатъчни, за да се разбере, че пропада надолу, към пилотската кабина…

Вратата на кабината беше отворена. За миг се мярнаха широките панорамни стъкла, зад които синееше небето. На фона му се очертаха раменете и тила на мъж в униформа и с пилотско кепе на главата. Най-сетне движението на камерата спря, пред обектива се появи неподвижно сиво поле. Кейси си даде сметка, че това е мястото, на което беше открила машинката: зад вратата на пилотската кабина, с обектив, насочен в мокета… Нямаше какво повече да се види, но синхронният звуков запис продължаваше. Ясно се чуваха алармените системи в кабината, на фона на които металически глас предупреждаваше: „Полетна скорост! Полетна скорост!“… Възбудени викове на китайски за миг го заглушиха, после се чу и друго предупреждение: „Претоварване! Претоварване!“…

— Спри лентата — каза тя.

Хармън се подчини и удивено подсвирна:

— Господи, Исусе!

Изгледа материала още веднъж, после го пусна на забавена скорост. Бавно започна да осъзнава, че дори на забавена скорост движенията бяха толкова бързи, че телата и предметите се виждаха размазани.

— Не виждам! — гневно повтаряше тя. — Не виждам ясно какво става!

Хармън, който явно беше запомнил последователността на записа, тихо подхвърли:

— Мога да ти направя разделителен анализ…

— Какво е това?

— Интерполарна секвенция на размазаните от бързото движение кадри с помощта на компютърна обработка.

— Интерполарна какво?

— Компютърът анализира първия и втория кадър, после създава междинни кадри, които служат за връзка… Това е бавен процес на наслагване, но…

— Не — прекъсна го Кейси. — Не искам никакви наслагвания върху записа. Какво друго можеш да направиш?

— Мога да удвоя или утроя всеки отделен кадър. При висока скорост ще се получи едно трептене в картината, но положително ще можеш да видиш това, което те интересува. Сега ще ти покажа…

Хармън избра един произволен кадър — онзи, в който камерата се въртеше във въздуха.

— Тук картината е размазана, защото се върти камерата, а не обектът — посочи с пръст той. — Но тук не е така… Ето, кадърът е съвсем ясен…

На екрана се появи задната част на самолета. Пътниците размахваха ръце и крака в опит да се задържат…

— Този кадър е напълно използваем…

Кейси разбра какво има предвид: дори при бърза скорост на движение, обективът е достатъчно стабилен, за да изкара не един, а поне дузина ясни кадри…

— Добре, направи го — кимна тя.

— Можем да опитаме и друго — продължи програмистът. — Ако изпратим този запис в…

— Не — прекъсна го с твърд глас тя. — Лентата няма да напуска тази сграда при никакви обстоятелства!

— Както кажеш.

— Искам да ми направиш две копия — изправи се Кейси.

— И гледай да не пропуснеш нещо!