Майкъл Крайтън
Въздушна клопка (28)

ПРЕД ХАНГАР 5
10.04 ч.

Утринното слънце грееше над завода, навсякъде цареше оживление. Работниците прекосяваха разстоянието между огромните халета на велосипеди, отникъде не се долавяше заплаха и напрежение. Но Кейси прекрасно знаеше какво ѝ намекна Бръл: в момента положението ѝ е твърде деликатно, намира се в ничия земя… Видя едрата фигура на Джак Роджърс да крачи към нея точно когато беше набрала номера на Мардър на клетъчния си телефон.

Джак беше репортер в „Телеграф Стар“ — вестникът на Ориндж Каунти, специалист по въпросите на гражданската авиация. Наближаваше шестдесетте, беше опитен и внушаващ доверие репортер, представител на изчезващото поколение журналисти от печатните издания, които познават материята си не по-зле от хората, които интервюират. Поздрави я с небрежно повдигане на ръката.

— Здрасти, Джак — усмихна се тя. — Какво става?

— Дойдох по повод сутрешния инцидент с контейнера в 64 — отвърна Роджърс. — Онзи, дето паднал от крана…

— Лоша работа — кимна Кейси.

— Не зная дали си информирана, но малко по-късно станал друг инцидент — погледна я внимателно репортерът. — На площадката пред 94… Натоварили контейнер с подобно съдържание на камион, но шофьорът взел завоя прекалено остро и сандъкът се изтърсил пред халето. Голяма бъркотия…

— От теб го чувам…

— Явно става въпрос за саботаж — добави Роджърс. — Според моите източници, профсъюзът не иска тая сделка с китайците…

— И аз чух нещо такова — кимна Кейси.

— Причината е, че ръководството на компанията поело ангажимент крилата да се сглобяват в Шанхай, нали?

— Няма такова нещо, Джак.

— Сигурна ли си?

— Знаеш, че не мога да коментирам сделките на компанията, Джак — отстъпи крачка назад тя. — Особено сделка като тази, която все още не е финализирана…

— Ясно — кимна репортерът и извади бележника си. — Очевидно става въпрос за поредния налудничав слух. Не съм чувал компания производител да възлага на клиента си сглобяването на крилата… Това би било истинско самоубийство…

— Точно така — съгласи се Кейси. Но веднага си даде сметка, че от известно време насам си беше задавала точно този въпрос: защо Едгартън би предприел подобен ход? Кой производител би се разделил със сглобяването на крилата? В това просто няма логика…

— Питам се защо профсъюзът се опасява от прехвърлянето на това производство в чужбина? — погледна я над бележника си Роджърс.

— Те трябва да ти дадат отговор на този въпрос, Джак — сви рамене Кейси. Прекрасно знаеше, че репортерът има солидни връзки в профсъюза. Както с Бръл, така и с други хора…

— Чух, че можели да го докажат с документи…

— Ти видя ли тези документи?

— Не съм — поклати глава Роджърс.

— Аз пък не съзирам причина да не ти ги покажат, ако действително ги имат.

Роджърс отбеляза нещо в бележника си и се усмихна:

— Онова блокиране на роторите в Маями е срамна работа, нали?

— Зная само това, което показаха по телевизията.

— Как мислиш, това ще се отрази ли на общественото мнение по отношение на Н-22? — Писалката увисна над хартията, готова да документира всяка нейна дума.

— Няма причини за подобно нещо. Проблемът възниква в двигателите, а не в конструкцията. Вероятната причина е дефект в притискателния диск на компресора…

— И аз съм на това мнение — кимна Роджърс. — Разговарях с Дон Питьрсън от ФАВ, вече са имали подобен инцидент. Причината била в притискателния диск на компресора за шеста фаза, след изследването му открили ясни следи от водород…

— Алфа-бразди?

— Точно така — кимна репортерът. — Плюс характерното при умората на метала набраздяване…

Кейси се замисли. Компонентите на двигателя работят при температура между 2500 и 3000 градуса по Целзий — тоест доста над критичната точка от 2200 градуса, при която се топят повечето метални сплави. По тази причина те се произвеждат от различни съставки на титана, по специална технология. Създаването на някои компоненти представлява истинско изкуство, особено когато става въпрос за перките на ротационните витла. Те се отливат по технологията за „растеж“ на кристалите и благодарение на този факт са извънредно здрави. Процесът на сглобяването им обаче е изключително прецизен, дори и за най-сръчните ръце. Същевременно титановите отливки по тази технология имат един характерен дефект — при тях се наблюдава типичната за монокристални структури „умора“ на метала, резултатът най-често е появата на бразди и пукнатини.

— А Полет 545? — вдигна глава Роджърс. — И при него ли имахте проблеми с двигателите?

— Инцидентът с „Транс Пасифик“ стана едва вчера, Джак — въздъхна Кейси. — Работата на комисията е още в началото си.

— Ти си ръководител на Качествен контрол в КРИ, нали?

— Да.

— Доволна ли си от хода на разследването до този момент?

— Джак, не мога да коментирам работата на комисията по този случай. Все още е прекалено рано.

— Не е прекалено рано за слуховете, Кейси — изгледа я репортерът. — Знаеш как става… Дрънкат се какви ли не небивалици, които после никой не е в състояние да отхвърли… По тази причина искам да си изясня някои конкретни неща… Изключихте ли двигателите като причина за инцидента?

— Не коментирам, Джак.

— Значи не сте ги изключили, така ли?

— Без коментар.

Репортерът отбеляза нещо в бележника си, после, без да вдига глава, подхвърли:

— Предполагам, че проверявате и елероните…

— Проверяваме всичко, Джак — твърдо отвърна Кейси.

— Но като се знае, че Н-22 е имал проблеми с елероните и преди…

— Минало и забравено — тръсна глава тя. — Тези проблеми ги отстранихме преди години, доколкото си спомням, точно ти беше писал по въпроса…

— Но сега за два дни имате два инцидента — отбеляза Роджърс. — Не ви ли тревожи мисълта, че репутацията на Н-22 сред пътниците рязко ще спадне?

Вече можеше да си представи посоката, в която ще се развие репортажа му. Тя отказва коментар, а той ѝ подхвърля какво в такъв случай ще напише. Обичайната мека форма на журналистическото изнудване.

— Триста самолета Н-22 летят по света, Джак — тръсна глава Кейси. — Моделът е доказал забележителната си сигурност… — Това беше истина. За пет години експлоатация Н-22 не беше претърпял инцидент със смъртни случаи. До вчера. С този факт може да се гордее всеки производител, но тя реши да го пропусне, просто защото буквално видя заглавието на материала: „ВЧЕРА Н-22 ВЗЕ ПЪРВИТЕ СИ ЖЕРТВИ“.

Вместо това каза:

— Точната информация е тази, която носи реална полза за обществеността. За съжаление в момента ние не разполагаме с такава. Би било безотговорно да правим предположения.

Това свърши работа, върхът на писалката му се отмести от бележника.

— Окей. Искаш ли да преминем на неофицилна вълна?

— Разбира се… — Тя знаеше, че може да му се довери. — Между нас казано, 545 е претърпял изключително резки вертикални колебания. Допускаме дори преобръщане във въздуха. Засега причините са неизвестни. Записите на полетните параметри показват значителни аномалии, ще ни трябват дни да ги прочистим и възстановим. Работим по това с максимално натоварване.

— Ще се отрази ли инцидентът на китайската сделка?

— Надявам се, че няма.

— Пилотът е китаец, нали? Чанг?

— Той е от Хонконг, не зная националността му.

— Няма ли да изпаднете в деликатно положение, ако се докаже, че става въпрос за пилотска грешка?

— Знаеш докъде водят подобни разследвания, Джак… Каквато и да се окаже причината, все някой ще изпадне в деликатно положение… Ние не можем да мислим за това. Трябва просто да си свършим работата.

— Разбира се — кимна Роджърс. — Между другото, твърда ли е китайската сделка? От различни места чувам, че не е…

— Честно казано, не знам — сви рамене Кейси.

— Мардър не ти ли каза?

— Не ми е обяснявал нищо лично — отвърна тя. Претегли думите си внимателно, надяваше се репортерът да спре дотук. И той спря.

— Добре, Кейси. Няма да се ровя повече в тази посока. Но какво установихте? Все пак трябва да пусна някаква информация в днешния брой…

— А защо се занимаваш с нас? — погледна го тя. — Нима няма нищо интересно около „Авиокомпания Втора употреба“? — На жаргона на специалистите така се наричаха всички малки транспортни фирми, които предлагат дъмпингови цени по маршрутите за вътрешни линии. — Понякога се чудя защо никой още не е направил сериозен материал за тях…

— Ти майтапиш ли се? — погледна я учудено Роджърс. — На тази тема се упражняват един куп начинаещи репортери в бранша…

— Да, ама никой не е написал истината — поклати глава Кейси. — Никой не е обяснил просто и ясно, че в случая става въпрос за обикновена финансова измама…

— Финансова измама ли?

— Разбира се. Купуваш на старо една две машини, които са в такова състояние, че никой уважаващ себе си превозвач не би ги използвал дори за резервни части… После подписваш договор за поддръжка с някоя от фирмите, действащи в бранша. Правиш това с единствената цел да прехвърлиш на друг част от отговорността. После предлагаш нереално ниски цени на билетите, а с получените пари купуваш маршрути и дестинации. Това си е чиста пирамида, макар че на хартия всичко изглежда наред. Продажбите скачат, печалбите също, Уолстрийт те обича… Пестиш толкова много от разходите за поддръжка, че приходите ти скачат до небето. Цената на твоите акции се удвоява и утроява… В момента, в който се появяват труповете (който добре знаеш, че е неизбежен), ти вече си достатъчно богат, за да наемеш най-добрите адвокати и да се отървеш… Това е гениалният момент на дерегулацията, Джак. Когато се появят сметките, няма кой да ги плаща…

— С изключение на пътниците…

— Точно така — кимна Кейси. — Безопасността на полетите е система, която се крепи на честта. Федералната Агенция е създадена по-скоро да наблюдава дали превозвачите спазват правилата, отколкото да ги контролира. Ето защо ние сме длъжни да предупредим обществеността, когато дерегулацията заплашва да промени тези правила… Другият начин е да утроим бюджета на ФАВ и рязко да разширим контролните ѝ функции, или пък да прибегнем до някаква комбинация между двете неща.

— Така е — съгласи се Роджърс. — Бари Джордън от „Лос Анджелис Таймс“ е започнал подробно разследване на сигурността на полетите. Такова разследване се нуждае от здраво финансиране, запазено място на първа страница и най-вече от адвокати, които да те покриват… Моят вестник не може да си го позволи. Но това не значи, че не изпитвам остра нужда от информация, която да публикувам довечера…

— Мога да ти предложа нещо, но само ако обещаеш да не цитираш източника си — подхвърли Кейси.

— Давай! — наостри уши Роджърс.

— Гръмналият двигател в Маями е един от шестте, които „Сънстар“ е закупила от „Аеросивикас“. Консултант по сделката е бил Кени Бърн. Открил куп неизправности още при предварителната проверка…

— Какви по-точно?

— Шупли и пукнатини в роторните витла.

— Какво?! Умора на метала във витлата?!

— Точно така — кимна Кейси. — Кени им препоръчал да се откажат от сделката, но „Сънстар“ купили двигателите и ги монтирали на машините си след съответния ремонт… Днес Кени беше буквално бесен. Вероятно няма да откаже да сподели с теб името на човека от „Сънстар“, който е подписал сделката, но само ако не го цитираш… Ние не можем да бъдем източник на подобна информация, Джак… Тази компания все пак е наш клиент…

— Разбирам — кимна Роджърс. — И ти благодаря. Но моят редактор ще настоява да научим нещо повече за днешните инциденти в завода… Кажи ми, убедена ли си, че слуховете за монтажа на крилата в Китай са безпочвени?

— Това официален въпрос ли е? — пожела да се осведоми Кейси.

— Да.

— Не съм упълномощена да отговарям — поклати глава тя. — Обърни се към Едгартън.

— Опитах се, но от кабинета му отвърнаха, че е извън града. Къде е той, Кейси? В Пекин?

— Нямам коментар.

— А Мардър?

— Какво Мардър?

— Всички знаят, че Мардър и Едгартън са се хванали гуша за гуша — сви рамене репортерът. — Мардър очакваше да получи президентското кресло, но бордът на директорите го прецака… Същевременно договорът на Едгартън е само за една година, което означава, че той разполага едва с дванадесет месеца, за да получи някакви резултати… Според моята информация Мардър прави всичко възможно да му подлива вода…

— Не знам нищо за това — поклати глава Кейси. Не беше точно така, разбира се. Беше в течение на всички слухове. За никого не беше тайна, че Мардър е горчиво разочарован от назначението на Едгартън. Но евентуалната му реакция е нещо съвсем друго… Съпругата му е собственик на единайсет процента от акциите на компанията, той самият би могъл да събере поне още пет, използвайки връзките си… Шестнадесет процента обаче не са достатъчни за открита война, особено при положение, че Едгартън се радва на твърдата подкрепа на борда…

Това беше причината, поради която много хора в завода си даваха сметка за реалното състояние на нещата: поне за момента Мардър е принуден да изпълнява плановете на Едгартън. Може би с неудоволствие, но друг избор просто няма. Фирмата има проблеми с притока на свежи пари, вече е стигнала момента, в който строи самолети без купувач. Въпреки това са ѝ необходими милиарди долари за изграждането на машини от ново поколение. Просто за да остане в бизнеса.

Ситуацията е ясна: компанията се нуждае от китайската сделка. Всички са наясно с това, включително Мардър.

— Не си чула Мардър да саботира програмата на Едгартън, така ли? — присви очи Роджърс.

— Без коментар — поклати глава Кейси. — Но неофициално бих казала, че не виждам смисъл в подобно отношение. Всички в компанията искат тази продажба, Джак. Мардър също. В момента адски ни пришпорва да решим проблема с Полет 545, само и само да се отстранят всякакви пречки пред сделката…

— Мислиш ли, че имиджът на компанията ще пострада от откритото съперничество между двамата ѝ най-висши ръководители?

— Не мога да отговоря на този въпрос.

— Окей — затвори бележника си Роджърс. — Очаквам да ми звъннеш в момента, в който откриете нещо конкретно за Полет 545.

— Разбира се, Джак.

— Благодаря.

 

Едва когато се отдалечи от Роджърс, Кейси си даде сметка колко е изтощена от това полуофициално интервю. В последно време разговорите с репортери все повече заприличваха на партия шах: човек трябва да обмисля ходовете си предварително, като непрекъснато си представя как и доколко противната страна ще съумее да ги преиначи. Най-лошото при тези партии беше отношението на противопоставяне и зле прикрита неприязън.

Невинаги е било така. Само допреди няколко години репортерите се стремяха да получат информация и нищо повече, въпросите им имаха за цел да изяснят обстоятелствата около съответното събитие. Те искаха вярна картина за него, като за целта се стремяха да видят нещата през очите на събеседника си, да разберат неговия начин на мислене. В крайна сметка пак можеха да не се съгласят с него, но преди да го сторят се чувстваха длъжни да го представят правилно. За тях това беше въпрос на чест. Самото интервю рядко преминаваше отвъд границите на официалния контакт, просто защото тежестта му беше насочена към разбор и анализ на съответното събитие.

Днес обаче репортерите пристъпват към даденото събитие с предварително оформено мнение и единствената им цел е да докажат правотата на това мнение. И търсят информация само в тази посока. Вследствие на това са скептични към мнението на събеседника си, приемайки предварително, че той ще се стреми да избягва преките отговори. Те подхождат към него с презумпцията, че той непременно ще пожелае да скрие нещо, понеже е виновен. Така интервюто се осъществява в атмосфера на враждебност и взаимно подозрение. Тук вече нещата стават лични: репортерът се стреми да сложи капан на интервюирания, да го хване в някаква дребна грешка или недостатъчно обосновано изявление. А най-често да напипа онази фраза, която, извадена от контекста, изглежда безсмислена, глупава и дори абсурдна…

Поради този начин на поведение репортерите непрекъснато настояват за лични предположения. „Мислите ли, че това събитие е опасно? Мислите ли, че компанията ви ще пострада?“ Подобни въпроси бяха недопустими за журналистите от старото поколение, които винаги се стремяха да изяснят конкретните обстоятелства около дадено събитие. Но съвременната журналистика е силно субективна, или, както още я наричат — „интерпретивна“… А кръвоносната система за подобна журналистика са спекулациите…

Джак Роджърс все пак е по-малкото зло, рече си с въздишка Кейси. Репортерите от печата по принцип са по-точни и по-етични, докато с колегите им от телевизията наистина трябва да се внимава. Те са истинската опасност.