Харолд Робинс
Пираните (9)

8

Закусвахме на балкона. Небето беше синьо, слънцето блестеше ярко и въздухът беше свеж. Старата жена ни сервира голяма чиния с пържени яйца, лук и домати, тънки резенчета печено месо, покрито с пикантен доматен сос. Филиите черен хляб бяха горещи, намазани с масло. Кафето беше силно и горещо. Бях прегладнял. Ядях, като че ли щеше да дойде краят на света.

Алма се разсмя:

— Винаги ли ядеш така?

— Само когато съм гладен — измърморих аз с пълна уста. — Това поне е истинска храна, а не боклуците, които ядяхме на реката.

— Мамачита е страхотна готвачка.

— Напълно съм съгласен — казах аз и я погледнах. — Ти не ядеш много.

— Момичетата трябва да спазват диета — отговори тя.

— Перуанките са склонни към затлъстяване.

— Това е добра тлъстина — изсмя се тя. — Не си спомням да си се оплаквал от нея.

— Страхотна — отговорих аз. — Най-добрата.

Тя се наведе над масата и ме целуна по бузата.

— Много си готин.

Старата жена се появи до перилата на терасата, обърна се към Алма и каза нещо.

Алма стана от стола и погледна надолу. Махна ми и аз се присъединих към нея.

— Я погледни ей там на другата страна на улицата. Колата с двамата мъже до нея. Може би са полицаи.

— Ти как мислиш? — попитах я аз.

— Прилича ми на полицейска кола, но не виждам да има надписи „Полиция“ — каза тя. — Може да са тайни агенти. Техните коли са без надписи.

— Как разбра, че ни наблюдават? — попитах аз.

— Не знам — отвърна тя. — Но нали Винс каза, че някой може да е подшушнал нещо за нас на полицията в Икуитос. Ако е така, то и дирекцията на полицията в Лима е била уведомена, защото тя е националната централа.

— А ако не са полицаи?

— Тогава са трафиканти на кокаин, които продължават да си търсят стоката. — Тя свали ръката си от перилата. — Обличай се. Имам едни приятели в полицейското управление. Моят човек беше генерал от армията и по едно време беше шеф на полицията. През известен период двете бяха много здраво свързани помежду си. Ще завъртя няколко телефона и ще видя какво мога да открия.

Отидох си в стаята. Старата прислужница беше по-добра от който и да е камериер. Беше наредила всичките ми дрехи на леглото: тъмносин блейзър със златни копчета, сиви панталони от лек вълнен плат, светлосиня риза и тясна черна плетена вратовръзка. Черните ми оксфордски обувки бяха излъскани до блясък и копринените чорапи бяха внимателно поставени във всяка обувка. Облякох се за по-малко от пет минути. Стори ми се, че ми липсва само едно нещо. Отворих дипломатическото куфарче, извадих автоматичния револвер и го сложих в джоба на сакото си. После извадих десетте хиляди долара, които бях обещал на Алма, и ги поставих в дебел плик. Във вътрешния джоб сложих паспорта и визата, а в джоба на панталоните — няколко пачки банкноти. Минах през банята и влязох в нейната стая.

Тя продължаваше да говори по телефона. Старата прислужница изваждаше една рокля от гардероба и я разгъваше пред нея. Изчаках на вратата, докато тя затвори телефона.

— Полицаи са — каза тя. — Но не търсят теб.

— Тогава няма за какво да се тревожим — отвърнах аз.

Тя поклати глава.

— Търсят Анджело. И мислят, че това си ти.

Тя свали пеньоара си, остави го на пода и обу дантелени бикини, после с бързо движение сложи и закопча дантелен сутиен. Погледна към мен, докато седеше на края на леглото и си обуваше найлонови чорапи.

— Какво си ме зяпнал?

— Ами бива си те. — Хвърлих дебелия плик на леглото до нея.

— Какво е това? — попита тя.

— Парите, които ти обещах — отговорих аз.

Тя помълча известно време, след това ми подаде плика.

— Недей — каза тя. — Тези пари не ми трябват.

— Бях ти обещал — отвърнах аз и отново й подадох плика.

— Но тогава отношенията ни бяха други — каза тя. — А сега сме приятели и любовници.

— Искам да вземеш парите — отвърнах аз. — Сега още повече искам това, заради чувствата си към теб.

Тя се надигна от леглото и ме целуна:

— Благодаря ти.

Взе роклята от леглото, навлече я и я раздипли по тялото си.

— Мамачита!

Старата жена се втурна в стаята. Алма бързо й каза нещо. Мамачита кимна и закопча ципа на гърба й. След това взе плика и излезе от стаята.

Алма се обърна към мен.

— Как ти изглеждам?

— Прекрасно.

— Сега ще се гримирам — каза тя. — Говорих с полицейския капитан. Той ще ги отзове и ще ни закара на летището със своята кола.

— Той повярва ли това, което му разправи?

Тя кимна.

— Разбира се. Че то фактически беше самата истина. Но той ще поиска да ти види паспорта преди да тръгнеш. Имаш си виза и няма да те заболи, ако пъхнеш една банкнота от хиляда долара в него.

— Мислех, че той е един от приятелите ти — казах аз.

— Ако не беше приятел, не би се навил на тази услуга — отговори Алма. — Ти не разбираш. Нашите полицаи не печелят много пари, затова им трябва материално подпомагане.

— У нас в Щатите понякога го има това явление, но ние му казваме рушвет.

— Нямаш право да си саркастичен — каза тя тихо. — Та ти си нарушил почти всичките ни закони.

Зяпнах я. Беше права. Та кой съм аз, че да критикувам? Взех ръката й.

— Извинявам се.

Тя я стисна.

— Хайде побързай. Опаковай си багажа.

Затворих пътната чанта и я заключих, след това поставих отгоре й дипломатическото куфарче. Оставих багажа на леглото и излязох на терасата. Малкият черен „Фолксваген“ все още беше отсреща на улицата. Докато го наблюдавах, до него се приближи и спря един голям „Форд Феърлайн“ с четири врати.

Не можех да видя шофьора, но двамата, които стояха до „Фолксвагена“, като че ли казаха нещо на шофьора на другата кола; после „Фордът“ потегли, а мъжете се качиха на „Фолксвагена“ и потеглиха. Наблюдавах ги, докато завиха зад ъгъла, и се прибрах в апартамента. Взех пътната чанта и дипломатическото куфарче и влязох в хола.

Алма ме чакаше. Втренчих се в нея. Беше облечена с тъмно визоново палто, наметнато на раменете й, а на пода до нея имаше две големи пътни чанти, прегъната чанта-гардероб и малко квадрагно куфарче за бижута. Всичките бяха марка „Луи Вито“. Усмихнах й се:

— Супер си. Смяташ да пътуваш ли?

Тя се засмя:

— Идвам с теб в Ню Йорк.

— Виж какво — казах аз. — Не си спомням да е ставало въпрос и за теб.

— Не бъди глупав. Мислиш ли, че капитанът щеше да ми повярва, ако не му бях казала, че ме взимаш със себе си в Ню Йорк?

— Да, ама не е толкова лесно — отвърнах аз. — Трябва ти виза.

Тя пак се засмя:

— Имам постоянна входна виза за Щатите. В края на краищата, учила съм там в колеж.

Нищо не й казах.

— Освен това учих и една година в Париж.

— И там ли смяташ да ходиш?

— Може би. Но това няма да ти причини проблеми. Моят patron ми остави един малък апартамент в хотел „Пиер“.

Прихнах да се смея:

— Може би ще ме приютиш. Аз нямам апартамент в Ню Йорк.

— Можеш да си ми гост колкото пожелаеш — отговори тя.

Домофонът до вратата иззвъня. Тя натисна един бутон и каза нещо. Домофоните винаги имат тенекиен звук и този не правеше изключение. Гласът на мъжа звучеше остро и възбудено. Тя му отговори нещо. Отново прозвуча неговият глас. Най-сетне тя кимна и отговори с единствената дума, която разбрах:

— Окей.

— El capitan е долу в гаража под блока. С него са и двамата детективи. Казва, че пред входа на гаража в една кола седят и чакат трима подозрителни типа. Смята, че това са наемни убийци, защото колата е с колумбийска регистрация. Каза да не отваряме вратата на никого, освен на него.

— Глупости — отвърнах аз и извадих револвера от джоба си. — Има ли друг вход за апартамента ти?

— Вратата за прислугата в кухнята — отговори тя.

— Я по-добре да я затиснем с масата — казах аз. — Не можем да си позволим някой да ни изненада в гръб.

Тя повика Мамачита, последвах ги в кухнята и им помогнах да затиснат вратата с тежката дъбова маса. След това се върнахме в хола. Алма се обърна към старата жена и й каза нещо. Тя се разплака, прегърна Алма и я целуна. Алма също я целуна, каза й нещо на испански и Мамачита излезе от стаята.

Момичето ме изгледа.

— Казах й да си отиде в стаята и да заключи вратата, и че полицаите са тук и ще се оправят със ситуацията.

— Аха — казах аз. — Но май ще е по-добре да си с нея.

Тя поклати глава.

— Аз трябва да съм с теб. Ти не можеш да познаеш гласа на капитана.

— Защо ми правиш такава услуга? — попитах. — Ще се чувствам по-добре, ако си в безопасност.

— Не се отделям от теб — отвърна тя простичко. — Ти ме измъкна от зъбите на пираните. А освен това сме приятели и любовници.

Нищо не казах, просто се наведох и я целунах.

— Приятели и любовници — рекох аз.