Харолд Робинс
Пираните (25)

1

Ким беше ядосана.

— Глупак! — викна тя. — Какво те е грижа дали чичо ти ще загуби двеста или четиристотин милиона? Той има толкова много пари, че даже няма да забележи липсата им.

— Помоли ме за помощ — обясних. — В края на краищата, той е от фамилията.

— Това му е примамката — отново избухна тя. — Хич не го интересува какво ще стане с теб. Просто иска да те омотае в паяжината си. Ти ще се погрижиш за неговия бизнес, а на него изобщо няма да му пука какво ще стане с компанията, която ти си създал и усъвършенствал с години. Та ти имаш достатъчно пари, съвсем не ти е необходима неговата помощ.

— Успокой се и ела да си легнеш, Ким — отвърнах аз. — Всичко ще бъде наред.

— Разбира се — жлъчно откликна тя. — Ще свършиш или в затвора, или в земята при другите.

— Оставам си в моя бизнес — казах. — Само ще оправя нещата. После се оттеглям.

— Междувременно вече си вътре с осемдесет и пет милиона. — В гласа й прозвучаха горчиви нотки. — Не виждам как ще ти върне парите.

— Ще ги върне — заинатих се аз. — Това е въпрос на чест.

— Но ти вече подписа договора с Брадли. Гарантира му още четиристотин милиона, а хитрият му стар адвокат е съставил договора така, че ти няма да получиш никакви акции от компанията, докато не се внесат всички пари. — Тя не сваляше очи от мен. — Полудял ли си? Та ти никога не работиш по този начин с „Дженеръл Ейвионикс“. Когато сключваш сделка, винаги проверяваш всичко до най-малките подробности.

— А ти защо се впрягаш? — отвърнах рязко. — Проблемът е мой, а не твой.

Тя ми обърна гръб.

— И защо преговаряш със сенатора Бъуфърт да уреди американско поданство на тая курва?

Гласът й звучеше странно.

— Преди да го очистят, Джарвис е правил постъпки да й се даде гражданство. А сега трябва да го получи, защото иначе Федералната комисия по съобщенията няма да й разреши да закупи акции от компанията, тъй като само американци могат да притежават радио и телевизионни станции. А чичо ми, с неговото досие, никога няма да получи тяхно одобрение. Рупърт Мърдок е постъпил по този начин, а неговата сделка е била по-голяма от тази — отвърнах.

— А ако не стане? — попита тя, без да ме погледне.

— Тогава контрата ще остане у чичо Роко — отвърнах.

Тя се обърна към мен.

— Няма да остане у него.

— Какво искаш да кажеш?

— Той е много хитър. Вече е хванал теб на въдицата си — отговори тя. — За почти петстотин милиона долара. Ще трябва да продадеш „Дженеръл Ейвионикс“, за да ги изплатиш.

— Той ще намери парите — настоях аз.

Погледите ни се срещнаха.

— Както намери детето на Анджело. Момиченце със светлокестенява коса и зелени очи като твоите. Така ли изглеждаше Анджело?

Не отговорих. Анджело беше с черна коса и тъмнокафяви очи.

— Чичо ти й е платил, за да напусне страната, когато искала да се омъжи за теб. Ти ми го каза — продължи тя.

— Много приказвам — поклатих глава аз.

— И двамата сте спали с нея — каза тя.

— Но не по едно и също време — отвърнах.

— Все тая — каза тя. — Това дете може да е твое.

— Ти си луда!

Тогава видях сълзите на лицето й.

— Толкова сте глупави вие мъжете!

Протегнах ръка и взех дланта й в своята.

— Не съм чак толкова глупав — отвърнах. — Имам теб.

Ким зарови глава в гърдите ми.

— Боя се, че ще загубиш всичко, за което си работил — прошепна тя.

— Невъзможно.

Обърнах лицето й към своето и я целунах.

— Мръсница! — изстена тя. — Направила си е пластични операции навсякъде: на очите, лицето, гърдите, корема, задника, навсякъде.

— Откъде знаеш? — изненадах се аз.

— Ти ми каза — отвърна тя. — Каза, че изглеждала точно както преди дванадесет години. Това е невъзможно. За никоя жена, особено след като е раждала.

— Чудя се, дали си е направила операция и на оная работа — разсмях се аз.

— Възможно е — отговори ми Ким сериозно. — Искаш ли да провериш?

— О, не — отвърнах бързо. — Пътуването във времето не е моята страст.

Ръката й се плъзна надолу по тялото ми.

— Възбуден си — каза тя. — Тя те възбужда.

— Ти си мръсница — целунах я и я издърпах върху мен. — Да не мислиш, че опипващите ти ръце не ме възбуждат?

— Много си лош! — упрекна ме тя.

— Ядосана си — казах. — Я ела! Ще изсмуча всичкия ти гняв.

 

 

С чичо Роко се видяхме в Атлантик Сити преди около три месеца. Тогава вечеряхме с Алма и дъщеря й. Трапезарията беше на долния етаж на жилището на чичо Роко. Алма беше вече там — беше седнала до малкия бар в ъгъла и гледаше през прозореца към океана. Когато чу, че влизаме, тя се обърна и стана. Усмихна се и протегна към мен двете си ръце.

— Здравей, Джед — сърдечно ме поздрави тя.

— Здравей, Алма. — Поех ръцете й в своите и я целунах по бузите. — Каква изненада.

— Не съвсем — каза тя. — Винаги съм знаела, че някога отново ще се срещнем.

— Не мога да повярвам — възкликнах. — Ти си все така прекрасна, както тогава, когато се срещнахме за пръв път. Дори си още по-красива.

Тя се засмя.

— Френският грим прави чудеса.

— Не, не! — отвърнах. — Аз остарях и наедрях, а ти си намерила извора на младостта.

— Глупчо — засмя се тя. — Тогава беше момче, сега си мъж. Изглеждаш чудесно.

— Благодаря. Чичо Роко ми каза, че имаш дъщеря.

По лицето й премина лека сянка.

— Да — отвърна тя. — Тогава не знаех, че съм бременна от Анджело.

Погледите ни се срещнаха.

— Животът е странно нещо.

— Вярно е — отговори тя. — Виж как се срещнахме отново — покрай смъртта на мъжа ми.

Все още не бях откъснал очи от нейните.

— Не знам дали да те поздравя, или да ти изкажа съболезнованията си.

Тя не отвърна поглед.

— Може би по малко и от двете.

Сервитьор с бяло сако излезе иззад бара. Допълни нейната чаша и погледна към мен.

— Уиски с лед — казах.

Той остави уискито пред мен и излезе от стаята. Вдигнах чашата си и казах:

— Наздраве.

— Salute — Отпихме. — Мъжът ми не беше стока.

Помълчах, после казах:

— Но си се омъжила за него. Защо?

— По три причини. Първо — беше богат; второ — имаше най-твърдия член, на който съм попадала; трето — направи ми предложение. — Тя се засмя. — Много обичаше да го прави с мен. Казваше, че клиторът ми е почти толкова голям и твърд, колкото неговия член.

— Това звучи романтично.

— За него всичко беше истинска любовна история — каза тя. — Само дето беше смахнат. Много мразеше жените. Искаше да ме унищожи. Когато разбра, че не може, реши да се разведе с мен.

Мълчах.

— Преди сватбата подписахме споразумение — да получа по един милион за всяка година брачен живот, но накрая пак искаше да ме измами и да не ми даде парите.

— Сега вече е все едно — казах. — Ти си вдовицата и ще наследиш всичко.

— Няма да е толкова лесно — каза тя. — Той има двама сина от предишния брак. Единият е на тридесет и две години, а другият — на тридесет. И двамата са членове на ръководството на неговата корпорация и единствени наследници на имуществото му.

— Откъде научи всичко това? — попитах. — Шермън Сидли ми каза, че си единствената наследница.

— Сидли греши. Получих писмо от канадските му адвокати. Преди седем години направил завещание. Казаха, че ако им съдействам, ще се погрижат да получа нещо от имуществото.

— И ще им съдействаш ли? — попитах.

— Ще ги направя на пух и прах — гневно се закани тя, — но ще си взема моя дял. — Пое дълбоко въздух. — Ако не бяха го убили, може би щеше да е по-добре.

— Нищо не разбирам — признах си аз. — Мислех, че ти си го преследвала.

На лицето й се изписа искрена изненада.

— Че защо? Нали знаех, че синовете му ще получат всичко. За мен щеше да е по-лесно да се преборя с него, отколкото с имуществото му.

— Тогава кой го е убил?

— Не знаеш ли? — запита тя на свой ред.

Поклатих глава.

— Чичо ти — тихо каза тя. — Когато разбра, че Джарвис се кани да го измами, той се вбеси. — Тя замълча. — Кръстниците не прощават.

 

 

Чичо Роко винаги вечеряше в седем часа. Тази вечер масата беше сложена за четирима. Беше красиво подредена. Не знаех, че старецът обича такива неща: свещи, чаши с високи столчета, скъп английски порцелан и прекрасно френско сребро.

Той влезе в стаята, кимна към Алма.

— Къде е бебето?

— След малко ще дойде — отвърна тя.

— Приготвил съм й нещо специално — каза той. — Хамбургери от „Макдоналдс“.

— Видя ли вече бебето? — обърна се той към мен.

— Тя вече не е бебе — засмя се Алма. — На единадесет години е.

Детето влезе и чичо Роко се обърна към вратата.

— Анджела — наведе се той и я целуна.

— Дядо — закикоти се тя. — Бакенбардите ти гъделичкат.

— За да те изям по-добре, детето ми.

— Не си Кумчо Вълчо — отвърна тя и ме погледна. — Ти ли си чичо ми?

Беше със зелени очи и русо-кестенява коса като тази на майка ми. Висока за възрастта си. С интересен акцент. Май британски.

— Не точно — отговорих. — Но всъщност да.

— Дядо не е ли твоят татко?

— Не — отвърнах. — Той ми е чичо. Баща ти му беше син.

Анджела се обърна към майка си.

— Ти ми каза, че ми е чичо — обвини я тя.

— Чичо ти е — обясни майка й. — Те с баща ти са братовчеди.

Детето се замисли, после вдигна поглед към мен.

— Мога ли да ти казвам чичо?

— Разбира се — отвърнах. — Така трябва.

— Защо се казваш така? — попита тя. — Джед. Никое от момчетата в нашето училище не се казва така. Това истинското ти име ли е?

— Джед е съкращение — отговорих й аз. — Цялото ми име всъщност е Джедидая.

— Като от Библията — отбеляза тя. — Пасторът от неделното училище винаги ни разказваше за такива имена, когато ни четеше от Стария завет.

— Анджела учи в Англия — намеси се Алма. — Много неща у американците я озадачават.

Но детето беше упорито.

— Гледала съм снимки на татко. Неговата коса е била черна като твоята — каза тя на майка си. — Чичо Джед прилича повече на мен, отколкото вие двамата. — Замълча, после се обърна към мен.

— Спал ли си някога с мама?

Никой от нас не можа да отговори на този въпрос. Гласът й беше звучен и невинен.

— Мама е спала с много от моите чичовци — каза тя и отново ме погледна. — Понякога е спала даже с дядо.

Погледнах чичо Роко. Беше се изчервил. Засмях се, протегнах ръка и хванах ръката на детето.

— Стига глупости, ела да вечеряме.

Вечерята беше идеална. Детето изяде хамбургерите от „Макдоналдс“, а ние ядохме spaghettini al pomodoro al dente и говежда пържола „Синатра“ алангле със зелени и червени чушки и лук.