Харолд Робинс
Пираните (27)

3

Алма бързо се превъртя и се смъкна от шезлонга на пода. Когато се изправи на крака, пеньоарът напълно покриваше тялото й. Все още бях полувъзбуден, затова се обърнах с гръб към детето и сграбчих панталона си. Алма гневно изсъска на дъщеря си:

— Казах ти никога да не ме следиш!

— Не те следя, мамо — тихо каза Анджела. — Само исках да ти кажа, че пазачът отвън е мъртъв.

— Пак си гледала телевизия — сопна й се Алма.

Детето беше все още спокойно. С тихо движение то отвори широко вратата.

— Виж.

Анджела беше права. Не беше по телевизията. Пазачът все още седеше на стола си — на лицето му беше изписана изненада, в средата на челото му зееше дупка от умело изстрелян куршум, пистолетът му лежеше на пода под отпуснатата му ръка.

— Какво друго видя? — попитах шепнешком Анджела, след като бързо прекосих стаята и я издърпах вътре.

— Надзърнах от вратата на моята стая. Имаше двама мъже. Изтичаха нагоре по стълбата към стаята на дядо — отвърна тя.

— Вземи я и се заключете в моята баня — казах на Алма.

— А ти какво ще правиш? — попита тя.

— Първо ще взема пистолета на пазача. После ще измисля нещо. Вие влизайте в банята. Веднага.

Проследих ги с поглед, докато влязоха в банята и чух щракането на ключалката. След това отидох до вратата на спалнята и надникнах във вестибюла. Беше празен, ако не се смята мъртвецът. Стоях тихо и се ослушвах. Не долавях никакъв звук. Притичах бързо през вестибюла, стигнах до мъртвия пазач, грабнах оръжието му, шмугнах се обратно в стаята и затворих вратата.

Погледнах оръжието. Беше „Берета 380“ автоматик, с пълнител за единадесет патрона. Пълнителят беше непокътнат — не беше изстрелян нито един патрон. Пъхнах го в гнездото и когато изщрака, вдигнах предпазителя. След това погледнах към телефона до леглото. Имаше шест бутона за вътрешна връзка. За единия от тях в описанието пишеше: „Спалнята на г-н Ди Стефано“. Вдигнах слушалката и го настигнах. Последваха три бавни позвънявания и точно когато сърцето ми започна да се свива, чух гласа на чичо Роко:

— Какво искаш, по дяволите? — попита сърдито той.

— Добре ли си? — попитах.

— Много съм добре — раздразнено отвърна той. — Сега казвай какво искаш, по дяволите.

— Искам да знаеш, че пазачът тук долу е убит — отвърнах. — И двама въоръжени мъже са се качили горе.

— Не съм чул нищо — каза той. — Сигурно щях да чуя изстрелите на телохранителите пред вратата на стаята.

— Може би и те са очистени. И аз не чух нищо откъм вестибюла, когато са убили пазача. Сигурно са използвали заглушители.

— Мамка им — оплака се чичо Роко. — Вече никой не се бие честно.

— Ще влязат в стаята ти и ще се опитат да те убият — казах.

— Невъзможно — отвърна той. — Не могат да влязат. Тук съм в безопасност — стоманена врата под дървения плот и стоманени плоскости по стените. А всички прозорци са от блиндирано стъкло като на президентите.

— А ако имат пластични бомби и взривят вратата?

— Това би било неприятно — спокойно каза чичо Роко. — Но за тях, не за мен. Щом пипнат вратата, ще станат много удобна мишена за двете ми „Узи“ и за рязаната ми двуцевка.

— Във Виетнам хвърляха сълзотворен газ, преди да влязат. Когато си заслепен и се задушаваш, не виждаш къде стреляш.

— Къде е онази putana с внучката ми? — попита той.

— В безопасност са. Накарах ги да се заключат в моята баня.

— Това няма да им помогне, ако ония кретени поискат да те премахнат — каза той. — Изведи ги на аварийното стълбище и ги накарай да слязат пеша чак до партера. Охраната ще се погрижи за тях.

— Ами ти?

— Извади ги на стълбите. После, ако искаш да се правиш на герой, ела за мен — каза той.

— Не бъди толкова саркастичен — отвърнах. — Обещах да ти помогна да умреш в леглото си, а не от куршуми. Как да стигна до теб?

— Има външно стълбище от терасата на твоя етаж до моя. То води до двукрилата стъклена врата на гърба на кабинета ми. Имаш ли оръжие?

— Взех оръжието на пазача — отвърнах.

— То е специален модел „Берета“ — каза той. — Знаеш ли как да го използваш?

— Разбира се.

— Добре — тихо каза чичо. — Щом стигнеш горе, просто застреляй ония бунаци в гръб. Гледай да не те усетят, че ще те направят на решето.

— Ясно — отвърнах.

— И си облечи един пуловер, преди да излезеш на терасата — там е страшен студ, не искам да настиваш.

— Имам пуловер.

— Добре — каза той. — Погледни си часовника. Точно след седем минути трябва да си стигнал до вратата на моята тераса. Започваш да стреляш. В същото време аз излизам от моята врата с пушката. Ако ти не ги очистиш, аз ще ги довърша.

— От тебе искам да си стоиш в стаята — казах.

— Не бъди глупав — отвърна той. — Нали сме от фамилията.

И затвори телефона. Почуках на вратата на банята.

— Хайде! — казах.

Алма отвори вратата. Притискаше детето до себе си.

— Какво става?

— Роко каза да ви отпратя от този етаж — казах аз, докато обличах пуловера си. — Сега вървете след мен.

За две минути успях да намеря аварийното стълбище. Отворих вратата.

— Слизайте надолу чак до партера. Там охраната ще се погрижи за вас.

— А ти? — попита Алма.

— Ние с чичо Роко имаме работа. Хайде, тръгвайте.

— Чичо Джед — вдигна поглед към мен Анджела. — Ти си истински герой.

Засмях се.

— Тръгвай, миличка.

Когато стигнах до вратата на терасата, бяха изминали две и половина минути. Отворих и дъхът ми почти секна от силния леден вятър, който духаше откъм океана. Докато се качвах, подхлъзвайки се, по замръзналите стъпала, усещах в гърдите си режеща болка. С почти замръзнали ръце се придържах към железния парапет на стълбището. Не знам как съм стигнал, но когато, приведен, се озовах до вратата на горната тераса, часовникът ми показваше, че са изминали шест и половина минути.

Изругах наум. Чичо Роко беше казал седем минути. Трябваше да чакам тридесет секунди. Тридесет секунди в този ветровит леден ад. „Беретата“, която стисках в ръцете си, също се беше превърнала в парче лед. Молех се на бога да мога да свия пръстите си, за да накарам проклетото нещо да стреля. Петнадесет секунди по-късно изправих гръб. Както беше предвидил чичо Роко, видях как двамата въоръжени мъже влязоха вътре. Внимателно се облегнах на вратата на терасата и завъртях топката, но тя беше замръзнала и не се отвори. Опитах се да отворя вратата с ритник. Тя не помръдваше.

В това време двете копелета вече бяха насочили пистолетите си към мен. Не знаех коя молитва повече ще ми помогне да се спася — тази на майка ми — „Адонай“, или тази на баща ми „Аве Мария“. Видях как от оръжията им излиза синкавобяла светлина, но не чух гърмежи. Може би вече бях мъртъв. После чух как куршумите зачукаха по стъклената врата на терасата. Така и не стигнаха до мен.

В този момент видях как чичо Роко се появи зад тях откъм вратата, която водеше към неговата спалня. В ръката си държеше пушката. Гърмежите от двата мощни изстрела се чуха дори през стъклата на терасата. Чичо Роко улучи и двамата в гръб — нали се бяха обърнали, за да стрелят по мен. Те така и не разбраха откъде им дойде. Паднаха по лице, а чичо Роко внимателно ги заобиколи. В ръката си клатеше голям ключ, с който отвори вратата на терасата.

— Влизай — каза той. — Навън е страшен студ.

— Ах ти, гадняр такъв — казах аз. Зъбите ми тракаха от студ. — Като нищо можеха да ме убият.

— Невъзможно — отвърна той. — Казах ти, че стъклото е блиндирано.

— Ами пневмонията? — попитах го аз, все още треперещ.

— Чакай малко — каза той. — Имам от най-хубавата сицилианска гроздова. Само една чашка и ще се възродиш.

Той прекоси стаята и отиде до бара. Наля една чаша на мен и една на себе си.

— Salute — каза той.

— Salute — отвърнах.

Усетих как гроздовата започна да ме загрява отвътре. Обърнах се и погледнах двамата мъже на пода, след това огледах стаята.

— Къде са телохранителите ти? — попитах. — Не ги виждам никъде.

Чичо Роко махна с ръка към двамата мъртъвци.

— Ето ги.

— Не те разбирам.

— Подкупили са ги — каза той. — Парите са коренът на всяко зло, а на тях донесоха смърт.

Вперих поглед в него.

— Кой им е платил?

— Може би Нико — сви рамене той. — Но предполагам, че не са знаели за смъртта на Нико. Иначе нямаше да се опитват, защото няма как да си получат парите.

— Ти ли нареди да премахнат Нико? — попитах.

— Не — отговори той. — Аз съм над тези неща.

— Телохранителите — казах аз. — Не се връзва.

— Връзва се — каза той. — Но не трябваше да правят нищо тази вечер. Можеха да ме очистят сутринта, когато излезех за закуска. Те знаеха, че никой не може да влезе в стаята ми.

— Всъщност защо съм ти аз, чичо Роко? — попитах. — Струва ми се, че съвсем добре се оправяш сам.

— Не съм съгласен. Ако остана в бизнеса, рано или късно ще ме довършат. Вече не мога да издържам на това напрежение — твърде стар съм. — Той ме погледна. — Ти си от фамилията. Погледни към пода. Може ли да се живее така? Ще трябва да ме измъкнеш от всичко това.

Не свалях очи от него.

— Ще пийна още една гроздова.

И двамата обърнахме още по една. Почувствах, че най-после се затоплям.

— Как ще почистим тая свинщина?

— Имам връзки долу. Никой нищо няма да каже. — Той погледна към двамата мъже на пода. — Само за едно нещо ме е яд. Този ориенталски килим ми струва сто и петдесет бона. В целия свят има само два такива. А тези копелета го съсипаха.