Харолд Робинс
Пираните (13)

12

Апартаментът на баща ми беше само на десет минути път с такси от хотел „Пиер“. Пресича се Петдесет и девета улица и се кара покрай Сентрал Парк Уест до Седемдесета улица. Беше в един стар блок, който изобщо не приличаше на новите, които се изграждаха на „Ийст Сайд“. Комфортен апартамент на единадесетия етаж, с високи тавани, две спални, хол, трапезария, кухня и две бани. Баща ми го беше купил след смъртта на майка ми. Не можеше да живее в къщата, където беше прекарал живота си с нея. Когато се нанесохме, той реши, че втората спалня ще е за мен, макар че повечето време се учех в пансион.

Портиерът Барни ме поздрави като слязох от таксито.

— Добре дошли, господин Джед — каза той усмихнато.

Платих на шофьора и се обърнах към него. Той си ме наричаше „господин Джед“ още откакто се нанесохме, когато бях на дванадесет години.

— Как си, Барни?

— Крепя се, господин Джед — каза той, докато ме превеждаше през фоайето към асансьора. — Артритът продължава да ме мъчи. Но гледам да го превъзмогвам.

— Държиш се ти — казах аз и му пъхнах десет долара в ръката.

Той остави пътната ми чанта и натисна бутона за моя етаж.

— Апартаментът е в добро състояние — каза той. — Чистачката беше там вчера.

— Благодаря ти — казах аз докато вратите се затваряха.

Влязох в антрето на апартамента и оставих чантата на пода. Барни беше прав. Апартаментът беше оправен и чист, но прозорците бяха затворени. Влязох в хола и ги отворих. Свежият въздух от „Сентрал Парк“ ми подейства ободряващо. Взех чантата и влязох в спалнята. Отворих прозорците и погледнах към парка. Виждаха се „Шери Недерланд“ и до него покривът на хотел „Пиер“ на Пето авеню.

Това не ми подейства съвсем добре. Разопаковах чантата си. Хвърлих я на пода на гардероба, свалих си сакото и го метнах на стола. Взех дипломатическото куфарче, влязох в трапезарията и го отворих на масата.

Проверих дали парите са си на мястото. Седемнадесет хиляди долара. Бръкнах в преградката и извадих оттам паспорта, портфейла, кредитните карти и шофьорската книжка на Анджело. От едно джобче с цип извадих „Ролекса“. Загледах се в него. Беше с тъмносин циферблат с диаманти на часовете един, шест и девет; календарът беше до тройката. Обърнах часовника. Отзад беше гравирано с тънък шрифт: „На любимия ми син Анджело по случай 21-вия му рожден ден от Татко“.

Прибрах часовника обратно в джобчето. Още бях сърдит на чичо ми, защото беше част от всички тези, които ми правеха номера. Но той беше брат на моя баща, а Анджело ми беше братовчед. И да ми харесва, и да не ми харесва, те бяха от фамилията.

Затворих дипломатическото куфарче, занесох го в хола и го поставих на бюрото на баща ми. На края на бюрото имаше двойна сребърна рамка — едната снимка беше на баща ми, а другата — на майка ми. Загледах се в тях. Бях на тринадесет години, когато мама почина. Винаги съм се чувствал виновен, защото не можех да си я спомня много добре. После погледнах снимката на баща ми. Почувствувах се странно. За първи път осъзнах колко много приличаше той на чичо ми.

Поех дълбоко дъх, влязох в кухнята, взех от лавицата бутилка „Курвоазие“, налях си една солидна доза и я изпих. Конякът изгори стомаха ми. Усетих да ми става топло, но не и по-добре.

Седнах на бюрото и изпих още една глътка коняк, след това вдигнах телефонната слушалка. Не знаех директния телефон на Алма, затова набрах номератора на хотел „Пиер“.

Телефонистката ми отговори с професионална приветливост:

— Госпожица Варгас излезе.

— Каза ли кога ще се върне?

— Не, господине.

— А бихте ли й предали, че я е търсил господин Стивънс. Телефонният ми номер е…

Телефонистката ме прекъсна:

— Сър, тя остави съобщение за вас. Каза да ви предам, че заминава за Франция днес следобед.

— Благодаря ви — отвърнах аз и затворих телефона.

Замислих се за минута, после погледнах снимката на татко:

— А сега какво да правя, тате?

Но снимките са неми. Баща ми просто се усмихваше и гледаше умно. Отпих глътка от коняка и се загледах в снимката. Може би бях започнал да се напивам, но ми се стори, че още по-силно започна да прилича на чичо ми. Телефонът иззвъня и аз вдигнах слушалката:

— Да, моля.

— Господин Джед, Барни е на телефона. Тук е чичо ви, господин Ди Стефано.

— Окей, Барни — казах аз. — Пусни го да се качи.

Оставих чашата с коняка на бюрото и отидох в антрето, за да отворя вратата. Изчаках докато той излезе от асансьора. Плътно зад него бяха двамата му бодигарда. Те тръгнаха към мен. Вдигнах ръка и ги спрях.

— Без тях. Искам да говоря с теб на четири очи.

Той им даде знак и те останаха в коридора. Дръпнах се назад, за да влезе в апартамента, и затворих вратата.

Чичо ми беше едър мъж. Преди да успея да се обърна, той ме прегърна и ме целуна по двете бузи.

— Синко — каза той.

— Чичо — отвърнах аз сподавено.

Той сбърчи нос:

— Пил си.

— Само едно коняче — казах. — Искаш ли да ти налея?

— Не — отговори той. — Нали знаеш, че много рядко пия алкохол преди шест часа.

— Бях забравил — отвърнах аз.

Отведох го в хола и отворих дипломатическото куфарче:

— Това беше на Анджело.

Той го изгледа, без да каже нищо.

— Всичко в него принадлежи на Анджело — казах аз. — Има седемнадесет хиляди долара — отворих преградката. — Его ги шофьорската му книжка, паспорта и кредитните карти.

След това отворих ципа на джобчето и извадих „Ролекса“.

Той бавно го пое и го обърна, за да види гравирания надпис на гърба. Разплака се. Със силни, сухи, хълцащи стонове, а сълзите му се стичаха по бузите.

Прегърнах го през тресящите се рамене и го настаних в един стол до писалището.

— Съжалявам, чичо Роко, наистина искрено съжалявам — казах аз тихо.

Той скри лице в ръцете си.

— Просто не можах да повярвам. И сега не мога.

— Моля ти се, чичо Роко — казах аз. — Трябва да се държиш.

Той поклати глава с лице в дланите си:

— Моят син-красавец е мъртъв. Няма го. И сега съм без син. Без наследник, заченат от мен. Какво му направих?

— Нищо не си му направил. Просто винаги си го обичал — казах аз.

Той ме погледна:

— Трябваше да го спра. Казвах му да не тръгва. Казвах му, че не искам и ти да вървиш. Обаче той си държеше на своето. Каза, че ако не заминел, никой вече нямало да го уважава и, че винаги щял да живее под моята сянка.

Мълчах. Не знаех какво да кажа.

Той ме погледна.

— Много ли се мъчи?

— Нищо не е усетил. Всичко свърши за секунда — отвърнах аз.

Той бавно кимна.

— Слава на Бога. Благодаря на Бога и за това, че си бил с него. Добре, че поне е бил с част от фамилията.

Спомних си как държах главата му в прегръдките си.

— Фамилията — бях казал аз. И го бях застрелял. Погледнах чичо. — Той беше със своята фамилия.

Чичо се беше успокоил:

— Ще уредя да се отслужи литургия.

— Да — отвърнах аз.

— Ще присъстваш ли?

— Разбира се — отвърнах аз.

— Ти ще си моят син, моят наследник — каза той и взе ръката ми.

Задържах я в моята.

— Но аз не съм Анджело — казах. — Не съм като него. Няма да знам как да живея в неговия свят.

— Но ти ще бъдеш богат — каза чичо ми. — Повече, отколкото някога си мечтал. Двадесет милиона получаваш от Анджело, завещал ти ги е, ти си единственият му наследник.

— Моят баща ми е оставил достатъчно. Не искам да съм богат. Можеш да подариш парите на Анджело на бедните.

Той ме изгледа.

— Ти не си по-малко луд от баща си. Тръгвай с мен и ще притежаваш света. След двадесет години ще станеш милиардер от кокаина.

— Или ще съм мъртъв — казах аз. — Това, което разбрах от цялата тази игра, е че светът на наркотика не може да бъде контролиран. С течение на времето латиноамериканците ще овладеят този бизнес. Те отглеждат наркотика, те го преработват и скоро те ще са тези, които ще го пласират. Тогава ще сме вън от играта или мъртви.

— Май не си толкова луд, колкото те мислех. Е, кажи с какво искаш да се занимаваш?

— Баща ми имаше добър бизнес. Даваше под наем автомобили. Аз имам други амбиции. Авиолиниите се развиват с всяка изминала година. Но им трябва капитал, за да притежават самолетите си. А капитал трудно се намира. Докато летях с ТУА, ми хрумна една идея. На всяка пилотска кабина има метален надпис, който гласи: „Този самолет е собственост на Хюз Еъркрафт Корп. И е даден под наем от X. Е. К.“

— Не разбирам — поклати глава чичо ми.

— Хюз притежава само ТУА. Сигурен съм, че на още много други самолетни компании ще им допадне такава сделка — казах аз.

— Лизинг на самолети! Но, за това се искат много пари — каза чичо ми.

— Сигурен съм, че имаш връзките, за да ги осигуриш. Струва ми се, че можем да започнем с двеста милиона — засмях се аз.

— Ще трябва да помисля — отвърна той.

— Хич не си прави труда. Няма да те пуснат да припариш до самолети. Седем правителствени агенции държат изкъсо авиокомпаниите. Мисля, че ще трябва да се оттеглиш от мафията, преди да се набуташ в този бизнес.

— Ти май наистина си луд — каза чичо. — Никой не знае кой е собственикът на парите.

— Но хората имат навика да питат за неговото име — казах аз.

Чичо ми се изправи:

— Ще ти се обадя да ти кажа за кога е определена литургията.

— Добре, ще дойда — отвърнах аз.

Той тръгна към вратата, после се обърна.

— Нали знаеш, че момичето е заминало за Франция?

— Да, знам — отговорих аз.

— Тя е хубаво момиче, но не е за теб.

— Ти за какво момиче ще предпочетеш да се оженя? — попитах аз.

— Анджело имаше едно хубаво момиче от добро сицилианско семейство. Мисля, че имаше намерение да се ожени за нея след известно време.

— От добро сицилианско семейство?

— От много добро сицилианско семейство. Може би някой ден ще уредя да се запознаеш с тях — каза той.

— Благодаря ти, чичо Роко — отвърнах аз. — Би могло да стане.

Прегърнахме се и този път и аз го целунах. Отворих вратата и го проследих с поглед, докато стигна до асансьора заедно с присъединилите се към него бодигардове.