Харолд Робинс
Пираните (24)

Последният човек на честта

Морският карамел. Стоманеният кей. Тържищата, които пълнеха всеки втори магазин край дъсчената пешеходна пътека по крайбрежието с фалшиви антики. Двуместните столове на колела, бутани напред и назад по дъсчената пътека от усмихнат негър, който срещу седемдесет и пет цента на час изпълняваше ролята и на екскурзовод. По белия пясък — множество семейства, излезли на пикник. Продавачите, повечето юноши от тринадесет до деветнадесет години, предлагаха захарни ябълки, сладоледени торти и близалки. Такъв беше останал в спомените ми Атлантик Сити от времето, когато бях на осем години и прекарах две седмици на гости на леля Роза — в малка дървена къща под наем до отдалечения край на дъсчената пешеходна пътека.

Не съществуваше никаква прилика между него и чудовищните хотели и казина, които виждах от панорамното жилище на чичо Роко и чиито милиони светлини оформиха стъргалото тип „Крайбрежен Лас Вегас“. Отдръпнах се от прозорците и се върнах при голямото махагоново бюро. В ъгъла на бюрото имаше голяма бонбониера с морски карамел. Посочих я и казах:

— Не знаех, че ти харесва.

— Защо не? Президентът държи буркан захаросани ядки на бюрото си.

Разсмях се.

— Спомням си обаче, че когато бях на гости у леля Роза, тя не ми даваше да ям карамел. Казваше, че щял да ми направи дупки по зъбите.

— По онова време всички жени имаха странни идеи. Получи ли дупки по зъбите от него?

— Имах няколко, когато бях малък — отвърнах. — Но не знам дали са били от морския карамел. Не успях да изям толкова много.

— Аз ям непрекъснато и нямам никакви дупки. Само дето ми се залепя по ченето, та трябва да го вадя и да го чистя.

— Не знаех, че имаш изкуствени зъби.

— Отдавна ги имам — отвърна той. — Когато бях млад, един кучи син ме удари по лицето с бейзболна бухалка.

— И ти какво направи? — попитах.

— Нищо — отговори той. — Щях да го разкъсам на парчета това копеле, но дядо ти ме спря. Той беше от фамилията Дженовезе от Генуа и това щеше да доведе до война. Щеше да е истинска лудост, защото щяха да ни унищожат. По онова време Дженовезе бяха най-голямата фамилия в Ню Йорк. Така че баща ми ме прати при най-добрия ортопед в Манхатън и аз се сдобих с най-фантастичното чене на света.

Засмях се.

— Все още е много добро.

Той кимна.

— Това трябва да е петото.

Погледнах го.

— Трябва да поговорим за някои неща.

— Точно така — отвърна чичо.

Телефонът иззвъня и той вдигна слушалката. Изслуша отсрещната страна и след малко отговори:

— Прати го тук. — Вдигна поглед към мен. — Трябва да поговоря с този човек. Няма да трае много дълго.

— Мога да почакам — казах. — Искаш ли да изляза?

— Не — отвърна той. — Можеш да застанеш до прозорците.

Отвори чекмеджето на бюрото си и ми подаде един „Люгер“ автоматик.

— Знам, че умееш да си служиш с него.

Не свалях поглед от чичо.

— Очакваш неприятности?

— Не непременно — отвърна той. — Но в моя бизнес… — и сви рамене.

Пуснах пистолета в джоба на сакото си и отидох до прозореца. С периферното си зрение видях човека, който влезе — мургав, среден на ръст, с плътно прилепнал костюм, физиономията му беше мрачна и гневна.

Чичо ми се изправи зад бюрото си и протегна ръка за поздрав.

— Нико — каза той приветливо, — радвам се да те видя.

Мъжът не пое ръката на чичо ми.

— Ти ме прекара с триста хиляди долара — изсъска той.

— Ти си глупак — отвърна чичо спокойно. — Ако исках да те измамя, щях да ти измъкна три милиона.

Нико, изглежда, се ядоса още повече.

— Не е заради парите — отсече той, — а заради принципа.

— Какво знаеш ти за принципите, задник такъв? — попита чичо Роко хладно. — Ти, който измами баща си още преди тялото му да е изстинало на смъртното ложе! Какво стана с парите, които баща ти искаше да раздели между теб и чичо ти?

— Чичо ми изчезна — отговори Нико. — Изобщо не можахме да го намерим.

— Ти се погрижи никой да не го търси — каза чичо Роко със същата студенина в гласа. — Особено в твоя свинарник в Секокус.

— Глупости! — каза Нико гневно. — Говорим за друго. Ти все още ми дължиш триста бона.

Чичо Роко се изправи зад бюрото си.

— Аз съм човек на честта — тихо каза той. — Когато дойдох тук, баща ти и аз сключихме споразумение. Той взе профсъюзите, а на мен ми даде пет хиляди на месец за разходите. След смъртта на баща ти никога не съм молил за парите. Изпращаха ми ги по куриер всеки месец, по същия начин, както ги получавах от баща ти.

— Не съм упълномощавал никого за това — изгледа го Нико втренчено.

— Това си е твой проблем — заяви чичо ми категорично. — Може би никой не те обича в твоята организация.

— Ще се отърва от тоя кучи син — закани се Нико.

— И това си е твой проблем — каза чичо Роко. — Погрижи се да получавам петте бона всеки месец. Точно както се споразумяхме с баща ти.

— А ако не го направя?

Чичо Роко се усмихна и отново седна на стола си.

— Както казах, аз съм човек на честта. Държа на думата си и вярвам, че ще зачетеш думата на баща си. — Той направи кратка пауза, а след това се усмихна мило. — Иначе ще отидеш да правиш компания на чичо си в свинарника.

Нико го гледаше втренчено.

— Ти си луд, старче. Още тук мога да те пречукам.

Понечих да извадя „Люгера“ от джоба си, но чичо Роко, който ме наблюдаваше с крайчеца на окото си, поклати глава. Оставих пистолета в джоба си.

— Значи си по-голям глупак, отколкото си мислех — хладнокръвно отвърна чичо Роко. — Опитай, и никога няма да излезеш оттук жив. — Той се засмя. — Аз съм на седемдесет и две години, а ти си само на четиридесет и седем. Положението ти не е никак изгодно. На мен застрахователните компании ми дават четири години, а на теб — двадесет и седем.

Няколко мига Нико остана неподвижен на стола си. Накрая кимна.

— Дон Роко — каза той почтително, — поднасям ти своите извинения. Бях ядосан.

— Няма нищо, синко — отвърна кротко чичо Роко. — Просто мисли, преди да действаш. Ще видиш, че животът ти ще бъде по-лек.

— Да, дон Роко, — каза Нико и стана от стола си. — Извини ме още веднъж.

— Довиждане, синко — отвърна чичо Роко. Проследи с поглед излизащия от стаята Нико, а после се обърна към мен. — Сега вече знаеш защо искам да ме измъкнеш. Уморих се да се занимавам с идиоти.

— Наистина ли мислиш, че щеше да направи нещо? — попитах.

— Кой знае? — отговори ми с въпрос чичо Роко. — Но друга възможност няма да има. Уредих нещата така, че първият му заместник вече е в преговори с хората на ФБР. Те ще го спипат.

— Значи имаш вземане-даване с ФБР?

— Не — отговори той.

— Но си уредил разговор на неговия човек с хората на ФБР.

— Човекът дойде при мен за съвет. Знаеше, че съм човек на честта и че имам голям опит — тихо каза той. — Казах му само, че хората на ФБР няма да го убият, а Нико ще го убие. Той сам направи избора си. — Чичо протегна ръка. — Дай ми пистолета.

Оставих „Люгера“ на бюрото пред него. Той го сложи в чекмеджето на бюрото, но едва след като го излъска с мек парцал.

— Не искам по него да остават отпечатъци от твоите пръсти.

— Благодаря — казах. — А защо го беше оставил незареден? Можеше да ме убие.

Чичо Роко се усмихна.

— Невъзможно. В бюрото съм вградил пушка с рязана цев, насочена към стола, на който седеше той. Щях да го разпилея по целия Атлантически океан.

Не свалях очи от него.

— Много лъжеш, чичо Роко. Какви други лъжи си ми наговорил?

Той тъжно поклати глава.

— Ти си от фамилията. Аз съм човек на честта. Тези неща, дето ти ги казвам, са за собствената ти защита.

— Защо ми е защита? — попитах. — Живея честно. „Дженеръл Ейвионикс“ е уважавана компания. Ние само купуваме самолети и ги даваме под наем на авиолиниите. Всичко е законно.

Чичо вдигна очи и ме погледна тъжно.

— Един Ди Стефано си остава Ди Стефано, дори ако законното му име е Стивънс. Може би светът, в който живееш, не знае това, но светът, в който си роден, знае кой си. Дори в Сицилия. Затова баща ти си отиде от планината Трапани. Старите светове не умират — тяхната омраза и тяхната дълбока и трайна вражда продължават да живеят.

Гледах го, без да мигна.

— Не си се оттеглил, нали?

Той не отговори.

— Баща ми ме предупреждаваше — казах с горчивина. — Да не вярвам на дадената от теб дума.

Чичо Роко ме погледна право в очите.

— Трябва да ми вярваш. Никога не съм предавал фамилията.

— Човек на честта — казах саркастично. — Това не съм го чувал преди. Откъде го взе?

Гласът му прозвуча студено.

— Петте най-големи фамилии са в Ню Йорк. Те ме уважават. Сицилианската комисия, състояща се от най-важните фамилии, включително Корлеоне и Боргето, ме почитат като единствения американец, който може да се сравнява с тях. Никога не съм злоупотребявал с доверието и уважението им.

— Ако това е истина — попитах, — защо се страхуваш, че някой ще те убие?

— По-възрастните вече ги няма. На тяхно място идват младите, а те всички са алчни. Не могат да чакат.

— Какво искат от теб? — попитах. — Нали каза, че вече не се занимаваш с бизнес?

Чичо Роко поклати глава. Потупа с показалец по слепоочието си.

— Ето това искат. Аз съм единствената жива връзка между стария и новия свят. Знаят, че ако кажа една дума, завинаги ще бъдат откъснати от родината.

— И защо ще се притесняват от това?

— Десет-петнадесет милиарда годишно — отвърна той.

— Толкова ли са силни сицилианците?

— Те имат своя армия, която действа навсякъде по света. Сключили са сделки с китайските триади и колумбийските картели. Те им осигуряват хиляди войници. — Той пое дълбоко дъх. — Но тук, в Америка, вече не е както преди. Някога бяхме крале, а сега се боричкаме за трохи. Американците стават все по-слаби, членовете на отделните фамилии намаляват все повече, и нищо чудно — американското правителство ги притиска от всички страни със закона РИКО.

Настъпи кратко мълчание.

— Все още не знам какво искаш да направя.

Той впери очи в мен.

— Колко, според теб, струва твоята компания?

— Два-три милиарда.

— Каква печалба ти носи?

— Над един милион годишно.

— Дреболия! — разсмя се той.

Стоях и го гледах, без да казвам нищо.

— Какво ще кажеш, ако ти уредя законна инвестиционна компания с над двадесет милиарда в брой и в активи, четиридесет процента от които ще бъдат твоя собственост и ще ти носят над пет милиона годишна печалба?

Гласът му беше сладък като мед.

— А кой ще притежава останалите? Други хора на честта ли? — поклатих глава в знак на отказ и се засмях. — Ей, чичо Роко, чичо Роко, това е прекалено голямо богатство за моето семейство. Добре ми е в собственото ми магазинче.

— Все повече и повече започваш да приличаш на баща си — замърмори чичо Роко. — Можех да го направя мултимилионер. Но той правеше, каквото си искаше.

— Той се нареди добре — казах. — Имаше добър бизнес и хубав живот. Какво повече може да желае човек?

— Може би си прав — сви рамене чичо Роко.

— Не му беше нужно да иска разрешение от когото и да било, за да се пенсионира.

Известно време наблюдавах чичо Роко мълчаливо, а после попитах:

— А сега, как мога да ти помогна?

— Първо, като приемеш предложението ми да оглавиш инвестиционната компания. След това ще започнем да изкупуваме потенциално печеливши компании. Твоята компания, „Милениъм Филз Корпорейшън“, после петролните компании на Шепърд, канадските холдингови компании на Джарвис. Освен твоята собствена компания, на всички тях не им достигат пари и имат големи загуби, но могат да бъдат изправени на крака. След това има един списък с други фирми, които проверихме. На теб оставяме да ги обединиш. Би могло да се получи нещо като „Ар-джей-ар“ и „Набиско“, но на базата на голям собствен капитал, а не на заемни средства.

Той ме наблюдаваше внимателно, сякаш искаше да отгатне какво решение съм взел, още преди да проговоря.

— Какво мислиш, че ще направят властите, когато разберат, че всички твои „хора на честта“ са се включили в такъв бизнес — попитах.

— Те не са в компанията. В компанията има само почтени бизнесмени — японци, европейци, араби. Парите са във всички големи банки: „Ситикорп“, „Морган Стенли“, „Чейс“. Борсови посредници: „Мерил Линч“, „Хътън“, „Голдман Закс“. Всички напълно честни и почтени.

— А ти какво получаваш от това? — попитах го аз.

— За мен — отвърна той — това означава напълно законно пенсиониране.

Поех дълбоко дъх.

— Знаеш ли, че те обичам, чичо Роко?

— Знам — отвърна той тихо.

— Но нищо няма да стане. Прилича на блян.

— Те всички са хора на честта. Ние се споразумяхме. Имаме цялата необходима сума. Чисто двадесет милиарда. Властите нямат никакви претенции към тях — всички данъци са платени. За нас няма вече мафия.

— За вас, старците, може би вече няма мафия, но тя никога няма да бъде унищожена. Тя е като наклонената кула в Пиза — всяка година се накланя все повече, но никога не пада.

Чичо Роко втренчи поглед мен.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Нямаш избор, чичо Роко — отвърнах. — Просто трябва да продължиш. Знаеш прекалено много. Имаш прекалено много мозък в главата си, за да се разделиш с тях. — Погледите ни се срещнаха. — Как мислиш — колко дълго би останал жив?

— Баща ти ми каза същото преди петдесет години — каза чичо Роко.

— Баща ми е бил прав тогава — отговорих аз. — А съветът му е също така добър и сега.

— Тогава какво да правя? — въздъхна чичо Роко.

— Изглежда, че владееш цялото положение тук — отвърнах. — Просто направи това, което винаги си правил. Изиграй ги.

— Все още искам да си върна парите, които дадох на Джарвис. Сумата е голяма, а имам и някои партньори, които настояват да получат своя дял.

— Казах ти, че ще ти помогна за това — отговорих аз.

— Добре — изведнъж се усмихна чичо. — Хайде да слезем в трапезарията. Имам изненада за теб.

 

 

Чичо Роко обичаше изненадите. А тази беше голяма. Пред мен стоеше Алма Варгас с единадесетгодишната си дъщеричка Анджела — кръстена на баща си.