Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Piranhas, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
vens (2013 г.)
Корекция
khorin68 (2013 г.)

Издание

Харолд Робинс. Пираните

Американска. Първо издание

Редактор: Иван Димитров

Технически редактор: Екатерина Петрова

Художник: Симеон Кръстев

ИК „Делта Букс“, София, 1993 г.

История

  1. — Добавяне

Първа книга
Анджело и аз

1.

Потях се и под езика, макар да се предполагаше, че следобед и привечер е по-хладно. Изтрих се с хавлиена кърпа, напоена с топлата вода на Амазонка, но и това не помогна. Нищо не помагаше. Причината не беше в горещината, а във влажността на въздуха и това не беше просто влажност, а истинска мокротия. И задух. Излегнах се на пейката на кърмата.

Сам си го бях начукал. Защо ли ми трябваше да слушам приказките на братовчед ми Анджело. Беше точно преди два месеца, през юни. Седяхме в билярдната зала на хотел „Четирите годишни времена“ в Ню Йорк до билярдната маса. Бяхме само двамата с Анджело. Току-що бях завършил колежа „Уортън“.

— Не е необходимо да започваш работа веднага — каза Анджело. — На теб ти трябва ваканция, приключение.

— Дрънкаш глупости — отвърнах му аз. — Имам предложения от двама от най-добрите борсови посредници на Уолстрийт. Искат веднага да постъпя при тях.

— И какво ти предлагат? — попита той, допивайки водката си с лед и поръчвайки друга.

— Четиридесет хиляди годишно като за начинаещ.

— Много важно — изръмжа Анджело. — Че ти винаги можеш да получиш толкова пари. На зор ли си за сухо? — попита той и ме изгледа.

— Не — отвърнах аз. И двамата знаехме, че моят баща ми беше оставил повече от един милион долара.

— Тогава закъде бързаш? — Анджело погледна към едно момиче отсреща в залата и каза с тон на познавач:

— Супер.

Погледнах към нея. Не можех съвсем да проумея за какво говори. Най-обикновена студентка от колежа „Радклиф“. С дълга кестенява коса и големи слънчеви очила, които правеха очите й огромни; не носеше сутиен и гърдите й бяха меки. Замълчах.

Той се обърна към мен:

— Другия месец отивам в Южна Америка. Бих желал да дойдеш с мен.

— За какво, по дяволите? — попитах аз.

— За смарагди — каза той. — Днес те се ценят повече от диамантите на пазара. Имам един канал, откъдето можем да измъкнем цял куфар за грошове.

— Нелегален канал? — попитах аз.

— Разбира се, по дяволите — рече той. — Но аз съм уредил всичко. Транспорта. Минаването през митницата. Ще минем транзит.

— Тази игра не е за мен — казах аз.

— Бихме могли да си разделим два милиона — подметна той. — Няма лъжа. Фамилията ги плаща и ме прикрива през цялото време.

— Баща ми още преди много години се отказа от този бизнес и не мисля, че аз би трябвало да се включвам в него.

— В нищо не се включваш — каза той. — Просто ще ми правиш компания. Ти си член на фамилията. На всеки друг, който бих могъл да взема, може да му хрумнат някакви щуротии. — Той пак погледна към момичето:

— Мислиш ли, че е подходящо да й изпратя една бутилка „Периньо“?

— Я се откажи — отговорих му аз. — Този тип мадами ми е добре познат. Студена пуйка.

— Точно такива ми харесват. Да я позагрееш и да ти се навие.

Засмя се и се обърна към мен вече със сериозен вид:

— Идваш ли с мен?

Аз се поколебах:

— Нека да си помисля. — Но дори в момента, в който казвах това, знаех, че ще отида с него. Това, че през последните няколко години бях забил нос в книгите, не беше точно моята представа за хубав живот. Беше страшно тъпо. Животът в колежа „Уортън“ беше сив и лишен от вълнения за разлика от този във Виетнам.

Баща ми беше отчаян, когато се записах доброволец за Виетнам. Бях на деветнадесет години и току-що бях завършил втори курс в колежа. Казах му, че мобилизацията при всички случаи ще ме хване, дори да офейкам. А сега поне имах избор на род войска. Така си мислех аз, но армията беше на друго мнение. Тя не се нуждаеше от специалисти по пъблик рилейшънз. Достатъчно хора изсипваха глупости в масмедиите. Трябваше й пушечно месо, каквото бях аз. Пушечно месо номер едно. Абсолютен новобранец.

Преминах цели четири месеца основна подготовка. Скачах от самолети и хеликоптери, копаех окопи, докато се убедих, че Южна Каролина потъва в океана. И след това ’айде в Сайгон. Три проститутки и пет милиона единици пеницилин. Седемдесет фунта снаряжение: автоматична карабина, автоматичен „Колт“, 45-и калибър, разглобена базука и шест ръчни гранати.

Скокът ми беше посред нощ и се приземих на четири часа път от Сайгон. Нощта беше спокойна и тиха. Не се чуваше нито звук с изключение на стоновете на останалите новобранци. Изправих се и потърсих лейтенанта. Нямаше го никъде. „Пушката“ пред мен се обърна:

— Стабилна работа — каза той. — Няма никой наоколо.

Навлезе в едно минно поле и парчета от тялото му, омесени с шрапнели, полетяха в лицето ми.

С това беше сложен краят на кариерата ми в армията. След четири месеца излязох от болницата, където ми оправиха лицето — останаха ми само два малки белега на двете страни на брадичката, и влязох в кабинета на баща ми.

Той седеше зад голямото си писалище. Беше дребен човек и обожаваше голямото си бюро. Вдигна поглед към мен:

— Ти си герой — каза той безизразно.

— Не съм герой — отговорих аз. — Постъпих глупашки.

— Поне го признаваш. А това е крачка напред в правилната посока — каза той и стана. — И сега какво смяташ да правиш?

— Не съм мислил за това — отговорих аз.

— Ти си взе своето, ходи войник — погледна ме той. — Сега е мой ред.

Не му отговорих.

— Когато си отида от този свят, ти ще бъдеш богат — каза той. — Ще имаш може би повече от милион. Искам да учиш в колежа „Уортън“.

— Нямам необходимия успех, да ме приемат там — казах аз.

— Вече съм те записал — отвърна той. — Започваш занятия през септември. Прецених, че това е мястото, където ще се научиш как да управляваш парите си.

— По-полека, тате — казах аз. — Имаш още много да живееш.

— Това никой не знае — отговори той. — Аз си мислех, че майка ти ще живее вечно.

Бяха минали шест години, откакто майка си беше отишла от този свят, но татко все още го болеше за нея.

— Ти не си виновен за това, че майка се разболя от рак — казах аз. — Не бъди толкова италианец.

— Не съм италианец, а сицилианец.

— За мен е едно и също.

— Само не го казвай на брат ми — рече той.

Изгледах го:

— Какво става с Кръсника?

— Добре е — отговори баща ми. — Федералното бюро за разследване не можа да го спипа.

— Той е различен от нас.

— Да, така е — отвърна баща ми с неодобрение. Когато татко бил млад, напуснал фамилията. Не одобрявал нейния начин на живот. Навлязъл в бизнеса за коли под наем и за кратко време създал тридесет пиаци към летищата из страната. Е, не било като „Херц“ или „Авис“, но бизнесът вървял сравнително добре. Печалбата му била двадесет милиона бруто годишно. Не получавал вести от брат си в продължение на много години, чак до смъртта на майка ми. Тогава чичо ми изпрати цял камион цветя. Баща ми ги изхвърли всичките. Майка ми беше еврейка, а на погребенията на евреи не се слагат цветя.

— Не знаеш ли какво прави Анджело? — попитах аз. Той беше първият ми братовчед, само с няколко години по-голям от мен.

— Доколкото съм чувал, работи за баща си.

— Това е в реда на нещата — казах аз. — Добрите италиански момчета участват в бизнеса на бащите си. — Погледнах го. — Очакваш ли от мен да се включа в твоята делова дейност?

Баща ми поклати глава:

— Не, аз разпродавам всичко.

— Защо? — попитах учудено.

— Много са ми годинките — каза той. — Все си мислех, че ще пообиколя света. Никога не съм напускал страната и съм планирал да започна оттам, където съм роден — Сицилия.

— Имаш ли си някое момиче, което да дойде с теб? — попитах аз.

Баща ми се изчерви:

— Никой не ми трябва — каза той.

— Ще ти е добра компания.

— Твърде съм стар — каза той. — Няма да знам какво да правя с момиче.

— Намери си подходящото за теб и то ще ти покаже.

— Говори ли се така на баща? — попита той възмутено.

 

 

Стана както баща ми беше решил. Записах се в колежа „Уортън“, а баща ми разпродаде бизнеса си и замина за Сицилия. Но се случи нещастие. Колата му се обърнала на един завой на виещия се път от планината Трапани за Марсала.

Чичо ми се обади преди да тръгна за Сицилия, за да прибера тялото на татко у дома:

— Смятам да изпратя двама телохранители с теб.

— За какво? — попитах аз. — Никой няма да ми направи нищо.

— Човек никога не знае какво го очаква — каза тежко чичо. — Аз обичах баща ти. Може да не сме се разбирали, но това няма значение. Кръвта вода не става. Освен това чух, че някой си е играл със спирачките на колата му.

За момент просто не знаех какво да кажа:

— Че защо? Всички знаят, че той беше чист.

— Това нищо не означава в Сицилия. Там нищо не знаят за тези работи, единственото, което ги интересува, е, че той е от фамилията — моята фамилия. Не искам да се доберат до теб. Затова с теб ще има двама телохранители.

— Няма начин — отвърнах. — Мога да се защитавам сам. Поне това научих в армията.

— Научил си как да ти експлодира задника — рече той.

— А, виж, това беше съвсем друга история — казах аз.

— Добре — отвърна той. — А би ли позволил на Анджело да дойде с теб?

— Ако при мен е напечено, то при него ще е още повече. Той е твой син.

— Но познава играта и освен това говори сицилиански. Както и да е, на него му се иска да дойде с теб. Освен това, той обичаше баща ти.

— Добре — съгласих се аз. И тогава зададох един въпрос:

— Анджело няма да върти там някакъв бизнес, нали?

— Разбира се, че не — излъга чичо ми.

За момент се замислих. Всъщност това нямаше никакво значение.

— Добре — повторих. — Ще отидем заедно.

Чичо ми беше по-хитър от мен. На мен не ми трябваха бодигардове, но с Анджело винаги имаше четирима мъже, чиито сака бяха издути под мишниците, и тъй като той винаги беше с мен, ние си имахме охрана. Нищо лошо не се случи в Сицилия. Опелото беше отслужено в една малка, скромна църква в Марсала като присъстващите бяха съвсем малко, не познавах никого от тях, макар че ми се падаха роднини. Прегръщаха ме и приемах съболезнованията им, докато катафалката отнасяше ковчега в Палермо, откъдето той беше транспортиран в Ню Йорк. Желанието на баща ми беше да бъде погребан до майка ми. И така беше направено.

 

 

След една седмица бях на гробището, докато полагаха ковчега в земята. Замислено хвърлих шепа пръст върху ковчега и си тръгнах. Чичо ми и Анджело ме последваха.

— Баща ти беше добър човек — каза тежко чичо.

— Да — отвърнах аз.

— Какво ще правиш сега? — попита той.

— Ще завърша колежа. Ще получа диплома и научна степен за управление на икономиката през юни.

— И след това? — попита чичо.

— Ще си намеря работа — отвърнах аз.

Чичо замълча. Анджело ме изгледа:

— Ти си глупак — каза той. — Та ние имаме много делови начинания, в които можеш да се реализираш.

— Става въпрос за законен бизнес — добави чичо ми.

— Баща ми искаше да поема по свой собствен път — казах аз. — Все пак благодаря ви за предложението.

— Ти си съвсем като баща си — изръмжа чичо.

Засмях се:

— Така е! И Анджело е точно като теб. Какъвто бащата, такъв и синът.

Чичо ме прегърна:

— Вие сте моето семейство. Обичам ви.

— И аз ви обичам — казах аз, докато го гледах как се качва в колата си, после се обърнах към Анджело:

— Какви са твоите планове?

— Имам среща с една мадама в града — отговори той. Посочи с ръка лимузината: — Ще дойда с теб, ако нямаш нищо против.

— Добре.

Седяхме мълчаливо в лимузината на път за Манхатън. Аз проговорих едва когато стигнахме в тунела в центъра на града:

— Искам да ти благодаря за това, че дойде в Сицилия с мен. Тогава не можех да разбера, че съм се нуждаел от твоята подкрепа. Благодаря ти.

— Няма защо — каза той. — Ти си фамилията.

Кимнах, без да отговоря нищо.

— Баща ми наистина държи на това, което каза — рече Анджело. — Той би желал ти да си с нас.

— Признателен съм му — казах аз. — И съм му благодарен, но това не е пътят, по който тръгвам.

— Окей — усмихна се Анджело. — Винаги съм искал да узная защо баща ти промени името си от Ди Стефано на Стивънс?

— Защото е достатъчно дистанцирано от името на фамилията — отговорих аз.

— Обаче Стивънс е ирландско име. Ей това не мога да разбера.

— Баща ми веднъж ми го обясни — казах аз. — Всички италианци, когато сменят имената си, вземат ирландски.

— Е да, но твоето име не е ирландско.

— Това беше идея на баща ми. Той искаше да бъда максимално американец — засмях се аз.

Лимузината излезе от тунела. Анджело погледна през стъклото:

— Искам да сляза на кръстовището на „Парк“ и Петдесето авеню.

— О̀кей.

— Искаш ли да вечеряме заедно довечера? Имам две много шик мацета.

— Довечера ще си събирам багажа. Утре заминавам за колежа. Благодаря ти все пак.

— През юни ли ще се дипломираш? — попита той.

— Да.

— Ще поддържам връзка с теб — каза той.

Така и стана. Не ми беше съвсем ясно как точно се озовах, обливайки се в пот, на кърмата на износената стара гемия, плаваща по Амазонка, докато той чукаше долу в каютата една щурава, красива перуанка, която беше наел за преводачка в Лима.

Зазяпах, се в слънчевите лъчи, процеждащи се през дърветата, надвиснали над реката. Плувах в пот. Посегнах да взема цигара. Изглежда, че Анджело си го биваше, щом като можеше да чука в такава жега.