Харолд Робинс
Пираните (6)

5.

Усетих ръката й на рамото си и моментално се събудих. Тя постави пръст на устата ми и посочи към носа на гемията. Приклекнах и внимателно надникнах иззад козирката на кабината.

Някакъв мъж се качваше на борда от една гребна лодка, привързана за перилата близо до носа. В тъмното не можех да видя лицето му, но забелязах, че моряците му обясняват нещо с жестове. Той кимна и тръгна безшумно с боси крака по тясната палуба към мястото, където спяхме.

Избутах момичето зад мен в предверието на кабината и вдигнах карабината до рамото си. Мъжът ускори придвижването си. Видях как мачетето блесна над главата му и той свирепо го заби в коша, който бях поставил на пейката. Мачетето се оплете в одеялото, а люлеещата се кошница се разтроши.

Не чаках да се обърне към нас, а изстрелях два куршума в гърба му, между лопатките. Непознатият се преви и увисна на кърмата. Ритнах го в задника, той се прекатури тромаво през малките перила и пльосна във водата.

Автоматикът на Алма зачатка. Завъртях се към нея. Тя държеше оръжието с изпънати ръце, целеше се в моряка, който тичаше по тясната палуба. Той все още тичаше към нас, когато я отместих и той се строполи по очи. Блъснах го настрана. От безжизнените му ръце на палубата изпадна револвер. Бутнах моряка във водата.

— Това беше Пабло — каза тя с треперещ глас. — Искаше да ни убие.

— Виж, тук си права.

— Мъртъв ли е? — попита тя боязливо.

— Да — отвърнах аз.

Тя бързо се прекръсти:

— Направих грях. Никога досега не бях убивала човек.

— Грехът ти щеше да е по-голям, ако го беше оставила да те убие — казах аз. Взех оръжието от ръцете й и го заредих.

— Дръж го. Може пак да ти потрябва. — После й дадох знак. — Върви след мен! — И тръгнах по тясната палуба към носа.

В момента, в който бях пред кабината, чух плясъка на греблата и видях, че гребната лодка се отдалечава. На носа на гемията стоеше по-младият моряк — държеше в ръцете си канджа с шест куки, завързана за въже. Той ме зяпна и почти се вдърви от страх. Насочих бавно дулото на карабината към него. Без да губи време, с едно движение той скочи от гемията и запляска по водата след лодката.

Известно време го гледах, после се обърнах към Алма:

— Струва ми се, че останахме без екипаж.

— И сега какво ще правим? — попита ме Алма.

— Все ще измислим нещо — отговорих аз с увереност, която беше повече от тази, която чувствах в действителност. Докоснах ръката й. Трепереше. Притиснах дланта й.

— Успокой се — казах аз. — Ще се оправим. Досега сме живи.

Очите й се напълниха със сълзи:

— Аз убих човек.

— Иначе той щеше да те убие — казах аз. — Всичко е наред.

Тя се разплака и аз притиснах главата й до гърдите си.

— Успокой се — казах аз тихо като я милвах по главата. — Нищо друго не можеше да се направи.

Тя се вкопчи в мен.

— Като стигнем в Икуитос, ще отида да се изповядам.

Усетих тялото й да се притиска плътно към моето.

— Както кажеш — рекох аз.

В гласа й прозвуча изненада. Изгледа ме отдолу нагоре:

— Ти си го надървил.

Опитах се да се отдръпна, обаче тя се притисна силно към мен.

— Ами аз съм нормален мъж — казах.

— Мислех, че не ме харесваш — рече тя.

— Нали ти казах, че за мен ти си момичето на Анджело.

Тя вдигна лицето си към мен. Целунах я бързо и се отдръпнах.

— Харесваш ми. Обаче имаме да свършим някои работи преди да го ударим на любов.

В усмивката й започна да се усеща увереност.

— Да ти е падало друг път перуанско маце? — попита тя провокиращо.

— Не — отговорих и й се усмихнах. — Единственото нещо от перуански произход, което съм опитвал, е „перуанско синьо“^[1].

— Ами тогава заповядай да опиташ. Перуанското маце е още по-добро от „перуанското синьо“. Удоволствието, което ще изпиташ, не може да се замени с нищо.

Засмях се:

— Хайде стига. Ще ме влудиш.

Отидох на кърмата на гемията и отворих малкия люк към машинното отделение. Погледнах я.

— Отваряй си очите на четири и ме викни, ако някой от тия се опита да дойде тук. Смятам да проверя двигателя.

— Окей — каза тя.

За машинното отделение водеха само три стъпала и самото то не беше по-високо от метър. Наведох се и намерих една малка електрическа крушка до стената. Нямаше контактен ключ, затова я завъртях във фасонката и тя светна мъждиво. Обърнах се да видя двигателя. Беше най-обикновен двуцилиндров мотор „Харвестър“, който вероятно едно време е бил на малък трактор. Моторът можеше да се пусне посредством маховик, който се завъртваше с издърпването на едно въже, почти като при извънбордовите двигатели. До двигателя имаше рафт с шест дванадесетволтови акумулатора, а над тях беше резервоарът за горивото. Вгледах се в индикатора за бензина. Показваше, че е наполовина пълен. След това проверих предавките. Имаше само две позиции — директна предна и задна скорост. Достатъчно просто, за да мога да се оправя. Отвих малко крушката и се измъкнах от машинното помещение.

Тя стоеше на кърмата и наблюдаваше земята около заливчето.

— Не виждам никакво движение.

— Добре — казах аз. — Струва ми се, че всичко ще бъде наред. Мога да се оправя с машината, а управлението на гемията няма да бъде трудно.

— Отлично — отговори тя. — Обаче знаеш ли къде отиваме?

— Икуитос е надолу по течението — отговорих аз.

— Страшен си — каза тя саркастично. — А знаеш ли нещо за бреговата линия там? Кои пристани са безопасни, кои не?

Погледнах я.

— Ти не познаваш ли Икуитос?

— Никога не съм била там — отговори тя. — Не е имало за какво. Това е най-шибаният край на света. Никой от Лима не би дошъл тук, освен по бизнес. Както вече ти казах, никакви пътища не излизат от Икуитос, защото наоколо са само планини. Там се ходи със самолет или с гемия от Бразилия и Колумбия, които никога не съм посещавала.

— Анджело беше уредил да се измъкнем със самолет — казах аз. — Имал е някаква връзка.

— Ти знаеш ли коя е връзката? — попита тя.

— Не — отговорих аз. — Обаче щом се доберем до града, мисля, че ще можем да я открием.

Тя помълча една минута.

— Ти не познаваш Перу — въздъхна тя. — Икуитос е опасен град и ще те разберат кой си много преди да си разбрал кои са те.

— Трябва да поемем риска — казах аз. — Няма къде другаде да отидем.

Тя посочи към реката.

— Рибарите се прибират.

Наблюдавах ги как се придвижват надолу по течението към Икуитос. Бяха цяла група като само няколко от тях се мотаеха по-назад. Може би се опитваха да си напълнят мрежите.

— Щом изчезнат, тръгваме — заявих аз.

— По-добре да пътуваме през деня — каза тя.

— Нямаме друг избор — отвърнах аз. — Не можем да останем тук. Шибаните индианци ще ни докопат.

Тя поклати глава и каза напрегнато:

— Страх ме е.

— Ще успеем — отвърнах аз. Искаше ми се да се чувствам също така сигурен, както звучаха думите ми.

Тя изглеждаше смутена.

— Трябва да отида да се преоблека. Напиках се в гащите.

— Не се притеснявай — засмях се аз. — Това е нормално. Слез долу и се оправи. Аз ще остана тук.

Влязох в малката щурвална кабина. Тя беше само две стъпала над палубата, обаче от нея можех да видя всичко, което би се приближило към нас. Намерих на пейката пакет цигари, които бях оставил там вчера, взех една и запуших. Тютюневият дим ми помогна, макар че цигарата беше стара и влажна. Изкашлях се. Не изпусках заливчето от очи.

Когато тя дойде, очите ми сълзяха. Виждах някакви проблясъци светлини в гората на брега, макар да знаех, че не беше така.

— Чувствам се по-добре — каза тя. — Измих се, а и друго е да облечеш чисти дрехи.

— Изглеждаш добре. — Разтрих очите си. — Аз сигурно имам ужасен вид.

— Е, не чак толкова. Просто не си спал достатъчно.

Кимнах и погледнах към реката. В нея все още имаше три-четири рибарски лодки.

— Защо не се разкарат тия!

— Скоро ще се зазори — каза тя. — И тогава вече ще са си отишли.

Изръмжах без да й отговоря.

Алма извади от джоба на джинсите си един флакон.

— „Перуанско синьо“ — каза тя. — Трябва ми малко ободрително. — Бързо шмръкна два пъти и ми подаде флакончето. — И двамата имаме нужда от ободряване.

Взех флакончето и бързо шмръкнах по веднъж във всяка ноздра. Усетих, че главата ми се проясни и очите ми спряха да парят. Бях съвсем бодър. Какво ти спане? Подадох й флакона.

— Време е за купон — казах аз.

Тя се засмя:

— Сега ти е по-добре.

— Това може да се провери — отвърнах аз.

— Гледай! — посочи тя реката.

Една от рибарските лодки навлизаше в заливчето с насочен към нас прожектор. Взех автоматичната карабина. Гледахме как лодката бавно идваше към нас.

Натиснах рамото й.

— Легни на палубата. Не искам никой да те вижда.

Тя се изпъна на палубата с автоматичния револвер в ръце. Изчаках рибарската лодка да се приближи и стрелях в прожектора.

Някакъв мъж ядосано каза на английски:

— Какво правиш, по дяволите?

— Кой си ти, дявол да те вземе? — викнах аз в отговор.

— Анджело?

— Не е тук.

— Джед Стивънс? — попита мъжът.

Изчаках една секунда.

— Да, аз съм — отвърнах.

— Аз съм Винс Кампанела — отговори мъжът. — Имаме уговорка с Анджело да го заведа в Меделин.

— Имаш ли самолет? — попитах аз.

— Това си е моя работа — каза той. — Къде е Анджело? Ти трябваше да се срещнеш с мен в следващото заливче надолу по реката, преди Икуитос. Какво правиш тук, по дяволите?

— Никой не ми е казвал къде трябва да бъда.

— Я намери Анджело — рече той. — Трябва да тръгваме.

— Анджело е мъртъв. — Не исках да му кажа как загина братовчед ми. — А нашият екипаж се опита да ни изостави.

— Къде са те? — попита той.

— На онзи свят.

— Момичето с теб ли е? — попита той.

— Да, тук е.

— Може ли да се кача на борда при вас? — попита той. Продължавах да държа карабината насочена към него:

— Може, но само ти.

Той се прехвърли през ниските перила и се изправи на палубата. Метър и осемдесет и пет, сини очи, червеникава коса и брада. Беше облечен в зелена полувоенна риза и клин.

— Вчера говорих с чичо ти. Попита ме дали Анджело ми се е обаждал. Ти трябваше да се появиш вчера, затова започнах да те издирвам.

Алма се изправи. Все още държеше револвера.

— А сега какво ще правим? — попита тя.

— Ще ви измъкнем оттук — отвърна той. — Ще ви изтеглим на буксир в следващото заливче. След това разтоварваме стоката, закарвам ви в Икуитос и ви качвам на самолет за Лима. Оттам летите за Ню Йорк.

— Анджело имаше един план — казах аз. — Какво стана?

— Аз ще се погрижа за това — отвърна той. — Чичо ти каза да се заема със случая.

— Кога мога да му се обадя? — попитах аз.

— Довечера, като се настаним в хотела — отговори той.