Харолд Робинс
Пираните (7)

6

Беше ранна утрин. Слънцето тъкмо се показваше над дърветата. Влязохме в другото заливче. От брега излизаше стар паянтов пристан. Мъжете скочиха чевръсто от борда на гемията и я завързаха за пристана. Винс извади уоки-токи^[1] и каза нещо. След десет минути един открит двутонен камион спря до кея. Веднага след него се появи джип с двама души и спря до камиона.

Винс извика нещо на хората си на испански. Единият от тях се покатери, на кабината на камиона и седна на нея да пази с лека картечница в ръце. Тогава четиримата — двама от рибарската гемия и другите двама от джипа, започнаха да разтоварват балите кока и да ги товарят на камиона.

Винс се обърна към мен:

— Взимай си багажа. Изчезваме оттук.

Погледнах го.

— Ами лодката?

Той поклати глава.

— Майната й. Двама от моите хора ще я изтеглят в средата на реката, ще я пробият и ще я потопят. Не мога да рискувам някой да види тази гемия в Икуитос. Имам предчувствие, че капитанът е подшушнал нещо и на митническите власти. Ако им беше предал товара, щеше да получи награда.

— А няма ли да е опасно да ни видят и нас там? — попитах аз.

— Ние няма да се появяваме на летището в Икуитос. Моят самолет е на една писта недалеч от него. Тя е пресечена от една бивша каучукова плантация. Организацията ни е добра. Отдавна работим тук.

Обърнах се към Алма.

— Ти какво мислиш?

— Всичко е наред — каза тя. — Ще се радвам да се прибера у дома.

— Няма да кацнем на международното летище „Хуан Шавез“. Там полицията и митничарите ще ни отворят много писане на документи. Ще ви приземим на една писта на около шестдесет километра от Лима. Ще изскоча иззад планината в последния момент, за да не могат да ни засекат радарите.

— А как ще се доберем до града? — попита тя.

— Не се безпокой. Ще изпратим кола, която да ви откара на панамериканската магистрала. Всичко ще бъде о̀кей — усмихна се той. — А сега си събирайте багажа. Трябва да изчезваме бързо.

Проследи я с поглед, докато тя изчезна в каютата, и се обърна към мен:

— Анджело ми каза, че като се срещнем, ще си получа възнаграждението.

— Винс, не бъди алчен.

— Не е така — отвърна той. — Това, че трябваше да те открием, е без пари. То е заради фамилията. Обаче оттук до Лима нашият полет се увеличава с още две хиляди километра, а това струва пари.

— Колко? — попитах аз.

— Още двадесет хиляди — каза той.

— Не съм уверен, че това ще се понрави на чичо Роко.

— Той ми каза, че ако те измъкна, ще получа възнаграждение. Просто си покривам допълнителните разходи.

Изсмях се:

— Ти си мошеник. Напомняш ми за братовчед ми.

Той се засмя заедно с мен:

— Получавам ли парите?

— Имам ли друг избор? — попитах аз.

Той пак се разсмя:

— Чичо ти иска да се прибереш вкъщи.

— Окей — казах аз. След това го изгледах: — Кой плаща самолета от Панама до Майами?

— Ако имаш сухи пари, мога да го уредя.

— След допълнителните двадесет хиляди не ми остават достатъчно. Ще кажа на чичо ми да уреди сметката.

— Това ме удовлетворява. Можеш да ми дадеш парите като излетим.

 

 

В шест часа и няколко минути започнахме да се снижаваме към Лима. Моята представа за удобство се разминаваше с прекараните пет и половина часа на твърдата пластмасова седалка зад пилота, но самолетът ДС 3 не беше пътнически, а товарен.

Винс погледна назад от пилотското място:

— След половин час кацаме.

Изпъшках и се протегнах.

— Слава тебе, Господи! Не мисля, че бих могъл да издържа още един час на тази седалка.

Винс се разсмя:

— Е, разбира се, това не е „Боинг“ 707. — Изведнъж стана сериозен. — Къде ми е възнаграждението?

— Приготвил съм го — отговорих аз. По време на полета, докато той управляваше самолета, успях да отворя дипломатическото куфарче и да приготвя шестдесетте хиляди за него. В куфарчето имаше няколко големи плика от плътна хартия и аз бях сложил парите в два от тях. Пресегнах се през рамото му и му ги дадох.

Той ги пъхна в джобовете за навигационни карти, отстрани на седалката.

— Благодаря.

— Няма ли да ги преброиш?

Винс се усмихна:

— Ти си от фамилията, затова ти вярвам.

— Благодаря ти — казах аз. — Не знам какво щях да правя, ако не беше ти.

— Ние всички просто си гледаме работата — отвърна той. — А ти просто кажи на чичо си какво съм направил.

— Непременно.

Почти остъргахме върховете на планината. Под нас видях нещо, което приличаше на малко градче:

— Къде сме сега?

— Минавахме над Хуанкавелика и се насочваме към брега — отвърна той. — Ако гледаш напред, скоро ще видиш Тихия океан.

Застанах зад него и можах да видя сините води на океана. Обърнах се към Алма, която беше застанала до мен.

— Водата проблясва като сини диаманти — казах аз.

— Я по-добре си седнете на местата и закопчайте коланите. Обикновено на слизане от планината към морето има въздушни ями — каза Винс. — Дотук ви докарах живи и здрави и не искам да си счупите главите в самолета.

Той не се шегуваше. Малкият самолет се подмяташе насам-натам като листо на вятъра и накрая, когато вече щях да повърна, изведнъж полетя спокойно, а след няколко минути колесникът докосна земята.

Щом самолетът спря, Винс отвори вратата и ние с Алма се втурнахме навън. Хладният вечерен въздух беше разкошен. Поех дълбоко дъх.

— Боже мой.

— Ще трябва да свикваш — усмихна ми се той.

— Няма да стане — отговорих аз. — Ще си летя с големите реактивни самолети.

Винс махна на втория пилот:

— Свали им чантите.

След това се обърна към един от мъжете, които стояха около нас и бързо му каза нещо на испански. Човекът кимна и хукна към малката постройка в края на пистата.

Винс се обърна към мен.

— Отива да докара кола с шофьор за вас и цистерна с гориво за самолета.

След пет минути пред нас спря „Шевролет“ с четири врати, модел 1965 година. Мъжете започнаха да наместват багажа в багажника.

Обърнах се към Винс и протегнах ръка.

— Благодаря ти.

— Няма защо — отговори той. — Когато се видиш с чичо си, моля ти се, предай му моите съболезнования.

— Разбира се — казах аз.

Той се обърна към Алма и й протегна ръка:

— Ти си добра жена. Грижи се за него.

Тя кимна и го целуна по бузата.

— Бъди спокоен — каза тя. — И аз ти благодаря.

Качихме се в колата още преди да дойде цистерната. Винс махна с ръка, ние също му махнахме, а шофьорът включи на първа скорост, даде газ и поехме към магистралата.

Беше тъмно, минаваше осем часът, когато шофьорът остави пътните ни чанти пред хотел „Ел Гран Боливар“. Алма ми прошепна:

— Дай му бакшиш.

Дадох на шофьора една стодоларова банкнота.

— Gracias, senor — каза той, усмихна се и докосна шапката си с учтив жест.

— Окей — казах аз и се обърнах да взема чантите.

Тя сложи ръка на рамото ми. Погледнах я.

— Не. — Тя се обърна към мен. — Няма да отседнем тук. — Във фоайето винаги се навърта полиция. Положително ще се поинтересуват кои сме като ни видят как сме облечени.

Наистина имаше право. Все още носехме мръсните дрехи, с които слязохме от гемията.

— Къде тогава ще отидем? — попитах аз.

— В моя апартамент — отговори тя. — Имам голямо жилище в една нова сграда близо до „Парк де Универсарио“.

Тя махна на първото от паркиралите близо до входа на хотела таксита.

Двадесет минути по-късно излязохме от асансьора и преминахме по тесния коридор, облицован с мрамор, за да застанем пред вратата на нейния апартамент. Тя натисна звънеца.

— Някой живее с теб, така ли?

Тя се усмихна и кимна.

— Да, майка ми.

— А тя няма ли да се разтревожи, че водиш мъж със себе си? — полюбопитствах аз.

— Майка ми е много либерална.

Бях озадачен.

Тя пак се засмя.

— Тя в действителност не ми е майка — поясни Алма. — Тя ми е слугиня, но е при мен толкова отдавна, че я наричам майка.

Вратата се отвори и пред мен застана една дребна, мургава жена, приличаща на индианка. Щом видя Алма, тя се усмихна. Алма я прегърна и я целуна по бузата. Разприказваха се бързо на испански, после дребната женица ми протегна ръка и се усмихна свенливо:

— Encantada — каза тя.

— Благодаря ви — отговорих аз и понечих да взема пътните чанти.

Тя бързо поклати глава:

— Не.

— Влизай вътре с мен — каза Алма. — Тя ще внесе чантите. Ела да ти покажа апартамента.

А той беше доста голям. Холът беше пълен с фотографии на Алма и корици на списания, поставени в рамки, от които гледаше тя. Погледнах я.

— Ти наистина си фотогенична.

Тя се засмя:

— Така си изкарвам прехраната. Работя като модел.

— Не знаех това — казах аз.

— А ти си мислеше, че съм проститутка — усмихна се тя лукаво.

— Не е вярно — отговорих аз. — Просто си мислех, че си купонджийка.

— И това е вярно. — Тя пак се засмя с глас. — Перуанско маце.

— Окей — рекох аз. — Както кажеш.

Холът беше обзаведен с модерна италианска мебел, пластмасови столове, дълги канапета с бяла тапицерия и лампиони с млечнобели абажури.

— Ела тук — каза тя и посочи големия прозорец. Отвори вратата и ме изведе на балкона.

Намирахме се на седмия етаж на жилищен блок с изглед към някакъв парк.

— Наистина е много красиво, нали? — попита тя.

— Много — отговорих аз.

— Изненадва ли те, че мога да притежавам такова скъпо жилище?

— Това не ми влиза в работа.

— Но аз искам да знаеш истината — продължи тя. — Харесвам те и не искам да оставаш с погрешни впечатления.

Нищо не казах.

— Когато бях на седемнадесет години, се влюбих в един прекрасен човек. Той беше много по-възрастен от мен и беше женен. Бях му метреса почти осем години. Той ме прати в колеж и ми даде образование, а после ми помогна да направя кариера. Почина миналата година. Остави ми този апартамент и пари. Не само, че му бях признателна за това, което направи за мен, но и го обичах. Едва от шест месеца започнах отново да излизам с мъже. Това не ми беше кой знае колко приятно, докато братовчед ти не ми предложи да го придружа в това пътешествие. Помислих си, че това би могло да бъде едно привлекателно разнообразие. — Тя ме изгледа. — Фактически исках да се измъкна оттук и да забравя миналото.

Взех ръката й.

— И успя ли?

— След последните няколко дни започвам да мисля, че успях.

— Добре — казах аз.

Тя ме заведе обратно в апартамента.

— Ела да ти покажа стаята ти.

Пресякохме хола.

— Освен това — каза тя — струва ми се, че ти се иска, не по-малко, отколкото на мен, да се изкъпеш и приведеш в ред.

— Наистина е така — отговорих аз. — Нали имаш телефон? Трябва да се обадя на чичо.

— Телефонът е в моята стая — отговори тя. — Дай ми номера и аз ще го набера.

Седнах на ръба на леглото, докато тя даваше номера на телефонистката в централата. Изчакахме няколко минути и тя се обърна към мен:

— Телефонистката казва, че линиите в САЩ са заети. Ще ни позвъни след няколко часа.

— По дяволите!

— Тук това е обичайно нещо — каза Алма. — Ще трябва да имаш търпение. Изкъпи се, оправи се, след това ще хапнем нещо и дотогава ще ни свържат.