Харолд Робинс
Пираните (15)

1

Бученето на двумоторния четириместен самолет „Бийчкрафт“ нахлуваше приглушено в кабината. Дейниъл Пийчтрий, президент на „Милениъм Филмз Корпорейшън“, се беше разположил удобно пред пулта за управление. Погледна към уредите и каза със задоволство:

— Трябва да пристигнем след двадесетина минути.

— Ти си едно шибано копеле — отсече Ниъл.

„Педераст с педераст — каза си Дейниъл наум. — Вечно се оплаква. Не стига, че му правя такава реклама, каквато никой друг не може да му осигури.“

Той се обърна към разкошно облечените рок-звезди на Ем Ти Ви, седнали зад него:

— Как сте вие двете?

— Уплашени до смърт, скъпи — отговори Тайм. Гласът й беше съвсем различен от този на видеоклипа, с който беше излязла на първо място в топлистата. — Дали не е по-добре да гледаш през илюминатора или нещо в този смисъл, вместо да се обръщаш назад към нас като римски шофьор на такси?

Дейниъл се усмихна:

— Сега сме на автопилот. Мога да си почивам, докато започнем да се приземяваме.

— Ами хайде, тогава, приземи ни, миличък — каза Тайм. Тя отвори чантичката си, извади флакон с кокаин и се обърна към приятелката си:

— Ей, Метани, едно-две смъркания ще те оправят.

Метани кимна и бързо смръкна.

— Спаси ми живота, мила.

Тайм също смръкна и прибра флакона в чантичката си.

— Наистина помага.

Дейниъл я изгледа.

— Не се дрогирай твърде много. На летището ни очакват репортери и фотографи, чиято толерантност е нулева.

— Майната им, нищо няма да забележат, скъпи — отвърна Тайм. — Аз съм винаги дрогирана, никой не ме е виждал в друго състояние. — Тя се наведе към него. — Сигурен ли си, че и Доналд Тръмп ще бъде там?

— Ако си му навита, хич не се надявай — засмя се Дейниъл. — Съпругата му е чехкиня. Но е възможно да те наеме за еднократен ангажимент в неговия хотел в Атлантик Сити.

— Мога да мина и без него, и без хотела му — отсече тя. — Искам да ме запознае с Майк Тайсън.

— А защо мислиш, че Тайсън ще пожелае да се запознае с теб? — зяпна я Дейниъл.

— Казаха ми, че слуша плочите ми през цялото време, когато е на тренировъчен лагер — отговори тя. — Може да е шампион, но за мен е просто едно преразвито копеле.

— Никога не съм подозирал, че наистина си падаш толкова по мъжете.

— Не по мъже — засмя се тя. — Само по момчета. Карат ме да се чувствам майка.

— Страхотна кучка си — каза Дейниъл. Над главата му прозвуча звънец. Той натисна един бутон и взе слушалките.

— Пристигаме, мацета. И запомнете, дръжте се на положение.

— Винаги — каза Тайм и се усмихна. — Малко сме побледнели, но се владеем.

Тя отвори пак кокаиновия флакон. След това ощипа зърната на гърдите на Метани, после своите.

— Това ще ги прави по-заострени, мацко. Страхотно изглеждат на снимките във вестниците.

 

 

Брадли Шепърд с труд се намести на стола зад малкото писалище в спалнята на съпругата си и притисна телефонната слушалка до ухото си. От долния етаж нахлуваше музиката от оркестъра и той запуши другото си ухо, за да може да чува гласа от телефона:

— От банката казаха, че не могат да ни авансират повече от дванадесет долара за барел наш непреработен нефт.

В гласа на Чък Смит се усещаше уплаха. Той беше делови съдружник на Шепърд и негово задължение беше да следи за изпълнението на всички положения по сделката.

— Освен това искат да внесем шест милиона по нашия заем, защото федералните и щатските ревизори са по петите им.

— Тоя шибан свят съвсем е полудял — каза Брадли. — Тази стойност е само временна, цената на петрола ще скочи. Шибаните араби ни изхвърлят от пазара.

Чък мълчеше.

— Имаме ли някаква печалба от петнадесетте долара за барел, които получаваме? — продължи Брадли.

— Нашият стойностен анализ показва, че един барел реално ни струва единадесет долара и четиридесет цента, следователно ни остава чиста печалба от три долара и четиридесет цента. Сто хиляди барела месечно ни носят само триста и шестдесет хиляди долара.

— А ние можем да експедираме десет пъти повече — каза Брадли.

Разбира се, че можем — отвърна Чък. — Но няма кой да го купува. Ти доста време не си бил в Оклахома. Не ти е ясно какво става. Големите транспортни компании вече ги няма и седемдесет банки са закрити. Не се намират пари дори у лихварите.

— Майната му на аятолаха — изруга Брадли. — Аз му казах на Джими Картър, че ще ни го начука. Добре, че поне шахът беше на наша страна. Ако беше жив, щеше да държи положението с ОПЕК.

— По-добре се върни тук — каза Чък. — Ти си единственият, който може да ни предпази от сгромолясване. Ти все още си кралят на Оклахома.

— И тук съм затънал до уши. Когато дадох четиристотин милиона на швейцареца, трябваше да включа Джарвис в групировката. А той бутнал пари на швейцареца. И сега ме избутва. Трябва да пусна още осемдесет и пет милиона в кюпа, за да имам дял в новия филм и телевизионната продукция.

— Имаш ли ги тези пари?

— Имам грънци — каза той.

— Длъжен ли си да ги платиш? — попита Чък.

— Това е договорно задължение.

— А ако не ги платиш?

— Тогава той има правото да изкупи моя дял — отговори Брадли.

— За колко? — попита Чък.

— Моята половина. Четиристотин милиона долара.

— Той има ли толкова пари? — попита Чък.

— Той има повече и от Господ Бог — отговори Брадли.

Чък помълча известно време.

— В такъв случай нямаш никакъв избор. Намираш се между дявола и морската бездна.

— Мерси, че ми го каза — отговори сърдито Брадли. — Дай ми малко време, ще ти позвъня след половин час. — Той запали пура и се загледа разгневено пред себе си.

Спалните покои на съпругата му бяха разкошни, както и цялата къща. Но това беше нещо съвсем нормално за петнадесет милиона долара, платени в брой. Той разтърси ядосано глава. Откога беше толкова изкуфял? И то особено по отношение на филмовия бизнес.

Чарлийн излезе от тоалетната си стая. След тридесет години семеен живот тя все още изглеждаше най-представителната дама в града. Метър и шестдесет и пет, със светлокестенява коса на кок. На шията й имаше огърлица от диаманти и изумруди, а на лявата й китка — гривна от същите скъпоценни камъни; златната венчална халка беше на четвъртия й пръст, а на другата ръка имаше пръстен с двадесет и пет каратов бял диамант. Тя го изгледа.

— Хайде да слизаме за приема. Близо сто души гости са вече тук.

— Колко общо се очакват? — попита той прегракнал.

— Близо петстотин — отговори тя.

— По дяволите — възкликна Брадли.

— Защо, какво лошо има? — попита тя, като търсеше отговора в изражението на лицето му.

— Колко пари си отделила в кутията в кухнята? — попита той.

Тя разбра какво иска да й каже. Когато се ожениха и парите не им стигаха, имаха навика да ги крият в една кутия зад чиниите на полицата в кухнята.

— Около двадесет милиона — отговори тя тихо. — Толкова ли сме я закъсали?

— Даже по-зле — каза Брадли. — Сгромолясваме се. Къде си ги депозирала?

— В банката „Чейз Манхатън“ в Ню Йорк — отговори тя.

— Утре ми трябват десет милиона от тях.

Чарлийн не го попита за какво му са.

— Можеш да ги получиш всичките, ако искаш.

Той се помъчи да се усмихне:

— Ще гледам да се оправя и с десетте милиона.

— Това са наши общи пари — каза тя. — Винаги съм го твърдяла.

— Зная, скъпа, но се надявах да те осигуря по-добре — каза Брадли, надигна се от писалището и я целуна по бузата. — Благодаря ти, скъпа. А сега можем да слезем на шибания прием.

 

 

Дългата алея за коли, водеща към обширния сводест портал на къщата, беше претъпкана с лимузини — „Ролс Ройс“ и тук-там някой „Мерцедес“. Проблясваха фотосветкавици. Репортерите крещяха на любимите си звезди, за да получат отговори на въпроси, които актьорите не чуваха. А те влизаха бързо един след друг през двукрилата разтворена врата като показваха поканите си на яките телохранители, облечени в смокинги, които стояха там.

Рийд Джарвис и Шермън Сидли, неговият личен адвокат, се опитаха да минат покрай охраната, без да показват покани. Един от бодигардовете ги спря.

— Не можете да влезете без покани, господа — каза учтиво той.

— Този господин е Рийд Джарвис — обясни Шермън. — Ние сме без покани.

— Съжалявам — каза пазачът с полуусмивка. — Без билет не пускат на представлението. Напуснете.

— Ама че глупости — каза сърдито Шермън. — Господин Джарвис е съдружник на Шепърд.

— Аз изпълнявам заповед — отговори бодигардът. — Никой не може да влезе без поканата с позлатен надпис.

Джарвис не се притесняваше. Изневиделица в ръката му се появи банкнота от хиляда долара.

— Ако може само за минутка да извикате господин Шепърд, смятам, че всичко ще бъде наред.

Телохранителят погледна банкнотата. Тя бързо изчезна в ръката му.

— Един момент, сър — каза той. — Ей сега ще доведа господин Шепърд да говори с вас.

— Та ти му даде хиляда долара — каза Шермън.

— Това ще му е най-скъпо струващият бакшиш — каза тихо Джарвис. — Утре ще бъде уволнен.

Телохранителят заработи парите си. Брадли вървеше след него. Спря и протегна ръка:

— Рийд, толкова се радвам, че успя да дойдеш. Заповядай.

Той въведе Джарвис и Шермън в огромната зала за приеми. В дъното й имаше оркестър, а във вътрешната заличка покрай стените имаше маси, отрупани с огромно количество ордьоври и топли закуски. На срещуположната страна две големи верандни врати водеха към плувен басейн с олимпийски размери, покрит с шапито и заобиколен от красиви масички, инкрустирани със злато и сребро. Брадли се усмихна:

— Никой не би повярвал, че един беден фермер от Оклахома може да даде такъв прием. Всички се стряскат.

— Да, няма грешка — отвърна Рийд с безразличие.

Брадли се вгледа в него.

— Нещо те яде — каза той изпитателно.

— Утре е събранието на директорите — отвърна Рийд.

— Знам — каза Брадли.

— Носят се разни слухове, че петролните ти компании се сгромолясват. Нямали пари — каза Джарвис.

— Откъде ги научи тези неща? — попита Брадли.

— От надеждни източници.

Брадли се втренчи в него.

— Ти за какво ми намекваш?

— Утре трябва да предоставиш осемдесет и пет милиона долара за новия производствен фонд — отговори Рийд.

— Нямам ги, трябва ми малко време — каза Брадли.

— Съжалявам — каза безизразно Джарвис. — Бяхме сключили сделка. Е, нямам намерение да те поставям в неловко положение пред другите директори. Просто продай твоя дял от контролния пакет акции за четиристотин милиона. И тогава можеш да се върнеш в собствения си бизнес и да оправиш петролната си компания.

— А ако не искам да го направя? — попита Брадли.

— Не виждам какъв друг избор имаш — каза Джарвис студено.

Лицето на Брадли остана непроницаемо.

— Нека да си помисля малко, Рийд — каза той. — Ще те уведомя за решението си преди да е свършил приемът.

— Съгласен съм — отвърна Джарвис.

Брадли посочи препълнената вече зала.

— Пожелавам ви приятно прекарване. Трябва да посрещна и други гости.

Гостите се бяха струпали около дългия бар в дъното на залата, за да си вземат питиета. Рийд ги гледаше с отвращение.

— Ненавиждам ги. Все някъде трябва да има маса с обслужване.

— Като гледам, всичките вече са заети — каза Шермън.

Зад тях се появи Дейниъл Пийчтрий.

— Чух ви какво си говорите — усмихна се той. — Вървете след мен, знам ги аз как стават тези работи. Да ме вземат мътните, ако не ви намеря маса.

Те безшумно го последваха към басейна, покрит с огромно цирково шапито. Дейниъл разполагаше с голяма маса с изглед към подиума, издигнат в края на басейна, на който свиреше оркестър от шестнадесет човека; върху половината басейн беше изграден дансинг, очакваше се, че в другата половина непременно ще скочи някоя млада звезда. На опънатите между стълбовете телове висяха разноцветни лампи и японски фенери и създаваха много приятно осветление.

Дейниъл ги представи на седналите на масата.

— Познавате се с Ниъл — посочи към другите. — Запознайте се. Рийд Джарвис и Шермън Сидли. Това са Тайм и Метани.

Той изчака докато двамата мъже седнаха.

— На масата имам скоч, водка, шампанско и лед. Ако желаете още нещо, ще повикам сервитьора.

— Аз съм на скоч — каза Рийд, който беше седнал до Тайм. — Някъде съм ви виждал — каза той. — Да сме се запознавали по-рано?

— Не бих казала.

Тя му наля уиски, сложи лед и вдигна чашата си с шампанско.

— Наздраве.

— Наздраве — отвърна Рийд и отпи от уискито. — Вие сте много красива. Актриса ли сте?

Тя пак се разсмя, за да го подразни:

— Не, не съм.

— Ами тогава с какво се занимавате? — попита той.

— Правя грамофонни плочи — отговори тя. — Обичам също да ходя на купони. А вие с какво се занимавате?

— Аз правя пари.

— Великолепно — каза тя. — Обичам парите. Бихме могли да си направим с вас купон някой път.

Рийд се обърна към Дейниъл:

— Това момиче е разкошно! Къде го откри?

— Наистина ли не се сещаш коя е тя? — усмихна се Дейниъл.

Рийд поклати отрицателно глава.

— Тя е на първо място в класациите на Ем Ти Ви видео-клиповете и грамофонните плочи в страната. Нейният албум стана платинен.

Рийд се обърна към нея:

— Моля да ме извините. Боя се, че много малко време ми остава за радио и телевизия.

— Извинен сте — отговори Тайм. — Вие правите най-важното. Парите. — Тя стана. — Ще ме извините ли за момент? Трябва да си оправя грима.

— Но ти изглеждаш прекрасно — каза Рийд.

Тайм леко го целуна по бузата.

— Глупаво момче — засмя се тя и се обърна към Метани. — Ще дойдеш ли с мен?

Рийд ги проследи с поглед, докато се отдалечаваха, и се обърна към Дейниъл:

— Искам да я чукам.

Дейниъл поклати отрицателно глава:

— Ще си вземеш белята. Тя е напълно откачена.

— Обичам откачените. Мога да се справя с такава жена — каза Рийд.

— Освен това е лесбийка. Другата е приятелката й.

— Чудесно — реагира Рийд. — Ще ми дойдат много добре и двете. Всичко е въпрос на пари.

— Парите нищо не означават за нея. Тя е сред хората, които печелят по два милиона на година.

— Ще я пипна — заяви упорито Рийд. — Видях пламъчетата в очите й като й казах с какво се занимавам. Ти просто уреди да я закарам с моята кола обратно в града след приема.

— Ще се опитам, но не давам гаранции — каза той.

— Ще се справиш — отвърна Рийд. — В края на краищата ти ще си ГРД на компанията след като я поема в мои ръце.

— Не знаех, че сводничеството е едно от задълженията на Главния — отговори Дейниъл. Насмалко да загуби самообладание.

— Задълженията ти ще ги определям аз — каза студено Рийд, долавяйки гнева в думите му. — Имам това право срещу трите милиона плюс допълнителното възнаграждение, които ти плащам за година.

Дейниъл не каза нищо цяла минута, после погледна към Ниъл:

— Разправи на Рийд и Шермън какво чухме този уикенд.

Ниъл се поуплаши и запелтечи:

— Видях, че на приема с Доналд Тръмп, Марвин Дейвис и Джед Стивънс. А един мой приятел, агент по недвижими имоти, ми каза, че искали да купят седемдесет акра земя, които са собственост на „Милениъм“ и са разположени на долния край на Марина Дел Рей.

— Тази вечер бяха ли тук заедно? — попита Шермън.

— Видях ги поотделно — отговори Дейниъл.

— Мислиш, че са се обединили за тази цел? — попита Рийд.

— Не знам — отговори Дейниъл. — Но едно нещо ми е известно — че и двамата не обичат да имат сътрудници.

— Колко струва имотът? — попита Рийд.

— „Милениум“ купиха земята след войната за три милиона и петстотин хиляди долара. Възнамеряваха да създадат студио там. Обаче идеята им не можа да се осъществи. Последното намерение им е Шепърд да изгради там луна-парк. Нещо като „Дисниленд“. Вече е поръчал на няколко специалисти в тази област да направят технико-икономически разработки — каза Дейниъл. — Не ме е включил в проекта, затова нямам представа на кой етап са нещата. Последната цифра, която научих от Алтър Йънг, е, че земята струва деветдесет милиона, макар че това е стойностната й оценка по документи.

— Това означава, че и единият, и другият с готовност биха платили сто милиона, че и повече — каза с компетентен тон Шермън.

— Те не ме интересуват. На Шепърд сто милиона няма да му стигнат, за да се измъкне. Знам, че са му необходими двеста и петдесет милиона, за да е квит. Освен това той си има проблеми с петролните компании — каза Рийд тихо. — Но аз ще установя контакти с тях всичките и ще ги уведомя, че ще защитя интересите им, когато сключа сделката.

— Разговарял ли си вече с Брадли? — попита Дейниъл.

— Той още размишлява по нашето предложение, но аз не се безпокоя — каза уверено Рийд и му се усмихна. — Ще спечелим. Единственото, което трябва да те безпокои сега, е как да вкараш оная черна кучка в колата ми тази вечер.

— Я по-добре да я подгоня — каза Дейниъл и се изправи. — Хайде, Ниъл, видях я, че отива в парка. Да се опитаме да я хванем.