Харолд Робинс
Пираните (19)

5

Беше един следобед и лапавицата плющеше по прозорците с термоизолационни рамки на петоъгълната сграда в „Уърлд Ризорт енд Казино“ в Атлантик Сити. В обширната всекидневна в специално конструирания стол-легло лежеше един старец, загърнат с одеяла. Около него бяха помощниците му. Той погледна часовника си, след това тях:

— Свържете ме с моя племенник в Калифорния.

— Да, дон Роко — отвърна секретарката от бюрото си.

След по-малко от минута Джед беше на телефона.

— Не трябваше ли досега да са направили сделката? — изръмжа Роко и отново погледна ръчния си часовник. — Та там вече минава десет сутринта.

— Още нищо не сме научили — отговори Джед.

— Този шибан канадец ни прецаква — старецът беше раздразнен.

— Няма да може, чичо Роко — каза Джед. — Без нашите пари той не може да развърти сделката.

— Получих информация, че Милкен му е осигурил четиристотин милиона от японците — каза Роко.

— Искаш ли да говоря с Джарвис? — попита Джед.

— Не. Ако се опитва да ни прецака, има само един изход — каза старецът. — Първо ние да го прецакаме.

Джед държеше слушалката, без да каже нищо.

— Знаех си, че трябва да направим мечка на този кучи син — каза Роко. — Сделката е уредена по такъв начин, че ние не знаем какво, по дяволите, прави той. Току-виж ни изчезнат четиристотин милиона в цялата тази далавера, преди да сме се усетили.

— С кого искаш да разговарям? — попита Джед.

— По обед в студиото ще има директорски съвет. Искам да говориш с Джарвис. Шепърд е длъжен да участва с осемдесет й пет милиона за производствен фонд. Ако не го направи, Джарвис има правото да си разчисти всичките сметки с него. Ти кажи на Шепърд, че ще го подкрепиш.

— А какво те кара да мислиш, че ще ми повярва? — попита Джед. — Той не ме познава достатъчно, за да се довери на думите ми.

— Той познава парите — каза чичо Роко. — Покажи му банков чек за осемдесет и пет милиона долара и той ще повярва на парите.

— И след това какво ще правиш?

— Ще прецакаме Джарвис. Разговаряй с Милкен. Той ще се вслуша в думите ти. В края на краищата, ти си добър клиент. Вече си пласирал чрез него акции за четири милиарда.

— А ти какво възнамеряваш да правиш? — попита Джед.

— Аз ще си взема парите от него. В края на краищата, моя банка му ги е отпуснала — каза Роко.

— Но ти даде парите на канадска компания.

— Банката, която му отпусна заема, е канадска — възрази му Роко. — Ще оправим работата, иначе той ще хвръкне.

— Окей — каза Джед. — Ще видя какво става с директорския съвет. Нещо друго?

— Да, има — каза Роко. — Да кажеш на Шепърд при никакви обстоятелства да не сключва никакви други сделки с Джарвис. Ние ще сме зад него през цялото време.

— Добре, чичо Роко.

Роко изведнъж смени темата:

— Какво е времето там?

— Прекрасно — отговори Джед. — Слънчево и топло.

— По дяволите — оплака се Роко. Стана от специалния стол, отиде до прозорците и погледна надолу през лапавицата към дъсчената пешеходна пътека по брега на океана. Все още държеше телефонната слушалка в ръката си. Мърмореше, оплаквайки се на племенника си:

— Ей, това си е, човек да няма никакъв късмет. Аз тук пукам от студ в източната част на Щатите, докато ти там в страната на слънцето и портокалите си живееш живота. Ние сицилианците сме без късмет.

— Чичо Роко, можеш да се преместиш тук — каза Джед. — Ще си живееш като цар.

— Не — отговори Роко. — Уредил съм си бизнеса. Приел съм да остана тук. А съм се преместил там, а е станало като с Бонано. Всички бяха съгласни той да се премести там. Бизнесът му щеше да се охранява. Нямаше да има никакви проблеми. И като минаха няколко години, един ден стартира колата си пред вратата и край. Бум-тряс! Чувствам се по-безопасно на моя собствена територия. Поне знам какво става тук.

 

 

Четиринадесетият етаж на високата сграда веднага след портата на студиото беше известен като „Небесните врата“. Най-горният етаж беше запазен само за Брадли Шепърд. Другите изпълнителни директори бяха разположени по долните етажи в съответствие с положението, което заемаха — колкото по-високо беше то, толкова на по-висок етаж. Но всички знаеха, че от деветия етаж надолу бяха само смотаняци с титли вместо с пари и власт, независимо че големите прозорци на офисите им гледаха към звукозаписните и озвучителни студия и другите служби на „Милениъм Филмз“.

Беше вече единадесет и половина сутринта. Джед паркира своя „Шевролет Блейзър“, направен по поръчка, там, където охраната на входа на студиото му беше посочила. Колата му все пак се вписваше в разкоша на дългите лимузини, ролс-ройсове, мерцедеси, европейски спортни коли и техните американски братовчеди — кадилаците и линкълните. Служителят от охраната, който стърчеше важно зад масивното бюро в просторното фоайе, облицовано с розов мрамор, го изгледа навъсено. Попита го какъв е, след това прошепна нещо по телефона и най-сетне му посочи първия ред асансьори.

Първата врата, господин Стивънс. Това е прекият асансьор за офиса на господин Шепърд.

Джед влезе в кабинета. Нямаше никакви бутони. Вратата автоматично се затвори и по това, че натежа, разбра, че асансьорът се понася към четиринадесетия етаж. Асансьорът спря и той излезе от него. Една администраторка, която би могла да мине за копие на Мерил Стрийп, му кимна студено:

— Господин Стивънс?

Той също й кимна.

— Врата едно — посочи тя с прецизно лакирания си пръст.

— Благодаря ви.

Отиде при врата едно и я отвори. В помещението имаше три секретарки, които седяха на бюрата си. Една от тях стана и се приближи към него.

— Господин Стивънс?

Той кимна.

— Аз съм Шери — каза тя с приятен глас. — Личната секретарка на господин Шепърд. В момента той е на директорския съвет, но поръча да ви поканя в кабинета му, където да почакате, докато дойде. Бихте ли желали нещо освежително — кафе, чай?

— Не, благодаря ви — каза той. — Имам време, ще почакам.

Когато тя излезе от кабинета, той отиде до прозореца. На юг и запад се простираше студиото, а на север и изток погледът му обгърна седемдесетте акра пустееща земя оттатък яхтклуба, която беше определена за луна-парк. Извади цигара и я запали.

— По дяволите — каза си той. Мислеше си за чека за осемдесет и пет милиона долара в джоба си. — Ей оттам по един или друг начин трябва да изскочат много пари.

Той се отдалечи от прозорците и погледна бюрото на Шепърд. То беше съвсем празно: нямаше нито хартийка, нито телефон. Зачуди се как Шепърд си провежда телефонните разговори. Може би има слухов апарат в ухото си с бутонов избирател в джоба си. Разсмя се.

— Шери — извика той в празната стая.

От скритите високоговорители в тавана и стените прозвуча гласът на секретарката:

— Да, господин Стивънс?

— Бихте ли дошли за момент? — помоли той.

Тя незабавно се появи.

— Какво мога да направя за вас?

— Има ли някакъв начин да измъкнете господин Шепърд от този съвет за няколко минути?

— Срещата е много важна — каза тя.

— А още по-важно е да ми го доведете, за да му кажа нещо.

— До каква степен е важно? — поколеба се тя.

— Нося чек за осемдесет и пет милиона долара на негово име — отговори той.

Шери беше схватлива.

— Веднага ще му предам.

— Благодаря ви. А, между другото, бихте ли казали на някоя от вашите помощнички да ми донесе кафе без мляко с две бучки захар?

 

 

Брадли седеше на председателското място на елипсовидната директорска маса. Огледа, без, да каже нищо, останалите присъстващи. Единственият отсъстващ директор беше Джарвис. Брадли се обърна към Сидли, адвоката на Джарвис:

— Къде, по дяволите, е Джарвис?

Сидли изглеждаше неспокоен.

— Не знам — отговори той напрегнато. — Търсих го навсякъде, където би могъл да бъде, но не можах да го открия. За последен път го видях, когато си тръгваше от приема. Беше около два през нощта.

— Рийд беше казал, че ще ми донесе един чек — рече Брадли и се обърна към Дейниъл Пийчтрий:

— Да го знаеш къде е?

— Рийд никога не закъснява за делова среща — отговори Пийчтрий. — Може да му се е повредила колата.

Шери влезна в заседателната зала и пъхна бележка в ръката на Брадли. Изчака, докато той я прочете.

— Ще отговорите ли нещо, сър?

Брадли й кимна, без да каже нищо. След като тя излезе от залата, той се обърна към съдията Гитлин, който седеше до него.

— Струва ми се, че можем да почакаме още известно време — каза той. — Господа, до тази зала е трапезарията, където барът сервира кафе и напитки. Съдията Гитлин и аз ще сме в моя кабинет. Съобщете ми, когато се появи Джарвис — каза той, обръщайки се към всички около масата.