Харолд Робинс
Пираните (16)

2

Джед Стивънс повдигна края на платнището над басейна и излезе в обширния парк с грижливо подкастрени растения. От тревната площ лъхаше свеж нощен въздух. Той пое дълбоко дъх и го задържа в гърдите си. Всички приеми в Лос Анжелис си приличаха, независимо дали бяха големи, или малки. Една и съща миризма на парфюм, пот, цигари и „трева“ се носеше над всичките. Пусна платнището и тръгна по пътеката. Беше чул, че конюшните са в тази посока. Дори конският тор миришеше по-хубаво от това, което вдишваше на приема. Пътеката не беше осветена и той се препъна в един голям храст, след това се блъсна в двама души, клекнали пред него.

— По дяволите — каза той.

Ниъл се изправи пред него.

— Какво правиш тук, по дяволите? — попита той ядосано.

— Извинявайте — отвърна Джед. В тъмното не можеше да види лицето на Ниъл. — Не знаех, че тук има някой.

Дейниъл се изправи до Ниъл.

— Да се омиташ веднага оттук — каза той. — Или ще ти счупя врата.

Изведнъж Джед ги позна — това бяха Дейниъл Пийчтрий и неговият интимен приятел Ниъл. Помъчи се да придаде на срещата забавен вид.

— Извинете ме, момчета — каза той. — Не исках да ви безпокоя. Връщам се на купона и забравяме случката.

— Знам, че нямаш намерение да я забравиш — изсъска Дейниъл. — Ще те спукам от бой, та да ти държи топло и да си държиш езика зад зъбите.

Джед усети, че започва да губи търпение.

— Но преди да пристъпите към някакви действия, по-добре си закопчайте панталоните. Иначе ще ви окапят пишките — доста е студено тази вечер.

Ниъл пристъпи към него.

— На твое място не бих го направил — каза тихо Джед.

— И двамата имаме черен пояс — каза безизразно Ниъл, докато закопчаваше панталона си.

— Браво — отвърна Джед. — Но аз имам нещо по-добро. Двеста милиона долара от сделката на Джарвис.

Двамата го зяпнаха изненадано. Той ги изгледа презрително, без да каже нищо.

— Та ако не знаете, просто искам да ви уведомя, че ние всичките сме един вид съдружници — каза Джед, обърна се и тръгна по пътеката към шапитото.

Вдигна платнището и се присъедини отново към купона. Едва тогава съжали за това, което беше направил.

— По дяволите — каза си той. Чичо Роко сигурно щеше да се ядоса, че не си е държал езика зад зъбите.

 

 

Брадли вдигна директния телефон в библиотеката си. Бързо набра номера с бутоните на компютъризирания избирателен ускорител, разположен на бюрото му. След няколко секунди се чу гласът на Чък.

— Искам да дойдеш веднага — каза Брадли.

— Ще хвана първия самолет сутринта — каза Чък.

— Трябва да си тук още тази вечер.

— А с какво да дойда? — попита Чък. — Самолетът е при теб в Калифорния.

— С обикновен реактивен самолет не можеш да пристигнеш навреме — каза Брадли. — Обади се на братовчед ми, бригаден генерал Шепърд, във военновъздушната база до града и му кажи, че искам да ни заеме един от новите четириместни изтребители Ф-0-60, с който да те докара заедно със съдията Гитлин.

— Ама съдията е на седемдесет години — отвърна Чък. — И сто на сто вече си е легнал.

— Ще го събудиш — каза Брадли. — Той ми е роднина и можеш да му кажеш, че веднага трябва да дойде при мен, ако иска да си получи двадесет и петте милиона, които ми е дал на заем. В противен случай може да не получи нито цент от тях. Това е достатъчно, за да го разбудиш.

— А какво да кажа на генерала? — попита Чък.

— Че неговите акции за половин милион долара в моя петролен бизнес може да изгорят, ако не ни окаже съдействие. Ако изпълниш всичките ми нареждания Ф-0-60 ще ви докара при мен за по-малко от четири часа. Това самолетче може да се движи със свръхзвукова скорост.

— Добре, ще направя всичко възможно — каза Чък.

— Чакам те — отвърна Брадли и затвори телефона.

Погледна настолния часовник. Беше девет и половина. Ако всичко бъде наред, те би трябвало да пристигнат към два през нощта.

Той излезе от библиотеката и се сблъска с Дейниъл Пийчтрий и Ниъл Шифрин на площадката пред банята. Огледа ги. Смокингите им бяха измачкани.

— По дяволите, какво се е случило с вас, момчета? — попита той.

— Разхождахме се из градината — отвърна Пийчтрий. — И се спънахме в един малък кипарис, не го видяхме в тъмното.

— Че какво правехте в парка? — попита Брадли.

— Бях тръгнал към изпълнителите — отговори Дейниъл. — Исках да говоря с Рейнбю. Имаме проблем с новия му албум.

— Намери ли го? — попита Брадли.

— Не — отвърна сърдито Дейниъл. — Трябваше да почистим дрехите си от тревата.

— Видях ви заедно с Джарвис и адвоката му на масата. За какво си говорихте? — попита тихо Брадли.

Дейниъл така се изненада, че Брадли ги е видял в тази тълпа, че издрънка истината:

— Джарвис мисли да ме направи ГРД.

— Сам не може да го направи — каза спокойно Брадли. — Моята дума все още е от значение.

Пийчтрий го изгледа и се отдръпна:

— Май не те разбрах.

— Май е така — каза Брадли със стиснати зъби. — А междувременно да вземете да се пооправите и почистите.

Проследи ги с поглед докато влязат в банята и тръгна надолу по стълбището.

 

 

Сенаторът на Луизиана Патрик Бъуфът се беше понапил. Посегна да вземе четвъртото си уиски с лед.

— Страхотен купон!

Красивата креолка Роксейн Дарио, негов сътрудник и метреса, го хвана за китката с успокояващо движение.

— Намали темпото, сенаторе. Това е силно питие.

Той я погледна. Тя поклати глава. Сенаторът остави чашата на масата. За времето на връзката им отдавна беше разбрал, че тя има добър инстинкт. Усмихна й се.

— С гащи ли си? — прошепна той.

— Нали знаеш, никога нямам нищо под роклята си.

— Искам да си пъхна пръстите в тая ти работа — каза Бъуфът.

— Не сега — каза тя. Гледаше покрай него. — Идва Брадли Шепърд, за да разговаря с теб.

Сенатор Бъуфът се изправи, когато Брадли го поздрави и каза сърдечно:

— Скъпи домакине, длъжен съм да призная, че това е страхотен купон.

После посочи Роксейн.

— Познаваш ли госпожица Дарио?

Брадли пое ръката на Роксейн.

— Радвам се да те видя отново, Роксейн. Драго ми е, че можа да дойдеш.

— Не бих изпуснала тази възможност за нищо на света, Брадли — отвърна тя нежно. — Заповядай да пийнеш с нас.

— Съвсем за малко — каза Брадли и се настани в стола до сенатора, а Роксейн бързо му наля. — Какви са новините от Вашингтон, сенаторе?

— Току-що започна да се оформя вторият мандат на Рейгън, но ще им трябва известно време, докато се сработят — отговори сенаторът.

— Какво му е отношението към петролната промишленост? Местните производители ще получат ли някакви облекчения?

— Говори се за такова нещо, но още не са предприети никакви действия — отговори сенаторът. — Както вече ти казах, ще трябва да мине известно време. Но аз съм начело на тази работа и щом дойде удобният момент, няма да го изпуснем. Нали знаеш, че проблемът засяга и моя щат.

— Знам, Патрик — каза Брадли. — Ние всички ценим твоята загриженост и сме готови да те подкрепим за всичко. — Той направи пауза и добави: — Дори за Белия дом.

— Благодаря ти, Брадли — кимна признателно сенаторът. — Още е твърде рано да се мисли за такова нещо.

— Сенаторе, просто искам да знаеш, че независимите производители на петрол са с теб. — Брадли отпи от чашата си. — Да си чувал нещо, че Рийд Джарвис кандидатства за получаване на специални привилегии, та да се сдобие с американско гражданство?

— Кой, канадецът ли?

Брадли кимна.

— Защо се интересуваш от него? — погледна го с любопитство сенаторът.

— Направил е предложение на „Милениъм Филмз“, а също и на седемте радио- и телевизионни станции, които са наша собственост. Спомням си, че Тед Кенеди беше прокарал един указ, благодарение на който Мърдок бързо получи гражданство.

— Ти за или против него си? — попита сенаторът.

— Още не съм сигурен — поклати глава Брадли. — Трябва да получа повече информация за офертата му.

Сенаторът се усмихна и вдигна ръка.

— Само ме информирай за решението си. Аз съм с теб.

Брадли стана от стола.

— Още веднъж ти благодаря, Патрик.

Поклони се на Роксейн:

— За мен беше удоволствие да се видим отново.

Роксейн го проследи с поглед, докато той се отдалечаваше:

— Носят се слухове, че Брадли имал големи финансови проблеми.

— Че това да не би да е нещо ново? — разсмя се Патрик. — Брадли е стар и опитен гешефтар. Свикнал е да има финансови проблеми, но винаги е бил в състояние да ги преодолее и да излезе сух от водата.

— Не разбирам — каза Роксейн. — Ако е вярно, че има финансови неприятности, защо дава такъв прием? Та той му струва най-малко двеста и петдесет хиляди.

— Той си върти далаверите — отговори Патрик. После посочи към тълпата на приема. — Я се огледай добре. Неговите гости в тази зала имат достатъчно пари да платят националния дълг на страната. Не се знае от коя трънка ще изскочи заек, който би могъл да бъде негова плячка.

Роксейн огледа тълпата, после него. Усмихна му се провокиращо:

— Искаш ли да опиташ малко пай от онази ми работа? Обаче имай предвид, ще трябва да си оближеш пръстите, защото е много сочна.

 

 

Когато лимузината влезе в базата на ВВС „Тинкър“ в Мидуест Сити, ръмеше дъжд. Базата беше на петнадесет минути с кола от Оклахома Сирт Пред тях излезе джип на базовата военна полиция, дадоха им знак да ги последват. Пресякоха базата и стигнаха на долния край на пистата, почти на границата с полето.

Спряха до самолета. На опашката му беше написано Ф-0-60. Наоколо се тълпяха униформени служители и в момента, в който лимузината спря, бригадният генерал Шепърд, облечен в бял гащеризон, отвори вратата на колата и надникна да види кой е на задната седалка.

— Здравейте, съдия Гитлин, здрасти Чък — каза тихо той и се ръкува с тях. — Можем да излитаме.

— Благодаря ви, сър — каза Чък.

Съдията погледна към самолета и попита уплашено:

— Не е ли много малък?

— Достатъчно голям е — отговори генералът успокоително. — Вътре има достатъчно място за четиримата.

— Вие ли ще пилотирате? — попита съдията.

— Аз ще съм втори пилот — отговори генералът. — Специално съм извикал най-добрия пилот на базата, майор Шарки. Той вече има двеста летателни часа на този тип самолети.

— Кой е майорът? — попита съдията.

Генералът посочи един мъж с летателен костюм. Беше доста нисък и много слаб.

— Прилича на хлапак — каза съдията. — Не мога да му дам повече от двадесет години.

— На двадесет и една е — отговори генералът. — Точно това е най-подходящата възраст за управляване на този самолет. Рефлексите им трябва да отговарят на възможностите на машината. Щом навършат двадесет и четири години, ги преместваме на друга работа.

— Ама тогава как се наемате да бъдете втори пилот? — попита съдията студено. — Нали бях на кръщаването ви. Та вие сте бог знае на колко години — може би над петдесет.

— Направих си сметката, че Пентагонът веднага ще ме уволни, щом научи, че съм управлявал такъв самолет, затова реших, че може и аз да се позабавлявам.

— Някога летял ли си на такъв звяр? — попита съдията.

— Пет пъти, господин съдия — отвърна генералът. — Не се безпокойте, знам как да се оправя с него.

— Аз съм на седемдесет и три — каза съдията. — Мислиш ли, че няма да ми се отрази зле?

Генералът се засмя:

— По-добре късно, отколкото никога, господин съдия. Хайде да тръгваме.

Пилотът вече беше на мястото си и се обърна, за да се здрависа с пътниците си.

— Добре дошли на борда, съдия Гитлин и господин Смит.

Двамата стиснаха ръката на майор Шарки. Един от подготвящите полета се качи в самолета и фиксира с колани двамата пътници към седалките им. Свали бялата мека шапка на съдията и му постави летателен шлем, после направи същото с Чък. Генералът се намести на седалката си.

— Не обръщайте внимание на шлемовете — каза той. — Излитането и кацането понякога са малко грапави, а не ми се иска да си ударите главите.

— Не се тревожа за главата си — каза саркастично съдията.

Входната врата се затвори.

— Колко време ще летим? — попита той.

— Час и петнадесет — час и тридесет минути — отговори пилотът. — Зависи от атмосферните условия на мястото на приземяване.

— Колко километра е полетът? — попита съдията.

— Хиляда осемстотин и седемдесет.

— Боже Господи — каза съдията. — Та това са хиляда и петстотин километра в час.

— Горе-долу толкова — отвърна пилотът и започна да включва уредите. Кабината се изпълни със свистене. Самолетът постепенно се придвижи към началото на приземителната полоса и зави по нея; пред него се простря пистата, очертана от сини светлини. Машината замря на място като птица, готова да хвръкне.

От високоговорителите прокънтя:

— Ф-0-60. Изчакай пет минути. В твоя коридор има два граждански самолета.

— Прието — отговори пилотът.

— Как контролираш направлението на полета? — попита съдията. Гласът му отекваше в шлемофона.

— Не правя нищо друго, освен да задам данните за полета — отговори пилотът. — Моята работа е само да издигна и приземя самолета. В момента, в който достигна необходимата височина, полетът се поема от автопилот. Щом стигнем на стотина километра от Лос Анджелис и сме над Тихия океан, поемам управлението и започвам снижаването.

— Боже Господи! — възкликна съдията. — Предполагам, че идва времето, когато само ще трябва да ни ръгнете по една ракета и да ни насочите в съответната посока.

Отново прокънтя гласът на диспечера от управлението на полетите:

— Ф-0-60, можете да излитате. Приятен полет.

В момента, в който самолетът се понесе по пистата, зад тях отекна силен гръм. После сякаш само за секунда се издигна високо в нощното небе.