Харолд Робинс
Пираните (4)

3.

Под палубата имаше една голяма каюта. Моята койка беше отделена със завеса от по-голямата, на която до днес спяха Анджело и Алма. Въпреки че изпих половин бутилка ром, бях абсолютно трезвен. Завесата беше вдигната и виждах Алма, легнала на леглото. Изглеждаше заспала, беше със затворени очи. Чуваше се слабото свистене на въздуха, минаващ през устните й.

Пресякох каютата и застанах до леглото й. Докоснах челото й с длан. Нямаше треска. Тогава тя отвори очи.

— Как се чувстваш? — попитах.

— Скована — отвърна тя. — Изобщо не усещам краката си.

— Това е от листата на коката — наведох се над нея. — Капитанът ми каза. Те съдържат естествен кокаин, който е истински болкоуспокоител. Капитанът каза, че имаш само малки ухапвания и след ден-два ще си добре.

— Чувствам се натежала — каза тя.

— Той ти даде и малко чай от листа на кока — отвърнах аз. — От него ще си починеш.

Тя кимна и очите й се напълниха със сълзи.

— Мъчно ми е за братовчед ти.

Замълчах.

— Той ми харесваше — каза тя. — Беше щурав, но хубав.

— Да — отвърнах аз.

— Какво ще правиш сега? — попита тя.

— Ами сигурно ще продължавам да се боря с живота — въздъхнах аз. — Няма какво друго да се прави.

Тя надникна в очите ми:

— Не плачеш.

— Плаченето няма да помогне. Той е мъртъв. Всичко свърши. — Обърнах се и отидох на койката си. — Защо не се опиташ да поспиш? Ще се почувстваш по-добре сутринта.

— Страх ме е, че ще сънувам кошмари — тя кимна и затвори очи.

След малко чух отново лекото й дишане. Спеше. Измъкнах дипломатическото куфарче, което Анджело беше сложил под койката ми. Беше заключено. Открих ключа в панталоните му, които беше метнал на един стол.

Дипломатическото куфарче беше пълно с пачки стодоларови банкноти. Бързо ги преброих. Бяха сто хиляди долара. Най-отгоре имаше бележка, напечатана на машина:

Пукалпа — Икуитос — Гемия 10 м

Икуитос — Меделин — ДС 3 20 м

Меделин — Панама — ДС 3 20 м

Панама — Майами — Чесна 35 м

Вперих очи в парите. Анджело беше организирал всичко. Не беше-толкова луд, колкото се представяше. Взех една пачка от десет хиляди долара и затворих куфарчето. Сложих го под койката си и отворих пътната чанта на Анджело, която лежеше до стената. Под дрехите имаше още един автоматичен револвер и десет пълнителя. Тикнах ги под койката до куфарчето, затворих пътната чанта и я поставих до стената.

Изтегнах се на койката с ръце зад главата. Гледах в тавана — и изведнъж проумях. Анджело го нямаше вече. Исках или не, аз бях длъжен да изпълня докрай плана му. А което беше още по-лошо — в крайна сметка трябваше да кажа за смъртта му на неговия баща. И това, което можех да му предам като останало от неговия син, беше един часовник „Ролекс“. Никак нямаше да ми е лесно. Анджело беше любимецът на баща си. Постепенно задрямах.

Отворих очи, когато чух някой да притичва по палубата над главата ми и шепота на двама мъже. Тихичко се измъкнах от койката и излязох на палубата с револвер в ръка. Капитанът и още един човек разговаряха тихо на кърмата на гемията. Наблюдавах ги със затаен дъх. Непознатият махна с ръка и на борда се качиха още двама, наведоха се към трюма, взеха две бали и започнаха да ги свалят през борда.

Вдигнах предпазителя на автоматичния револвер и излязох пред вратата на каютата.

— Какво става тук?

Непознатите млъкнаха и се втренчиха в мен. Обърнах се към капитана:

— Какво, по дяволите, става тук?

— Senor казва, че сделката е развалена. Не е получил парите, които вашият братовчед е трябвало да плати. — Капитанът беше много уплашен.

— Кажете му, че аз вече знам, че парите са били изплатени. Ако не е така, коката изобщо е нямало да бъде натоварена на борда на гемията.

Капитанът заговори бързо. Човекът отвърна на испански и капитанът се обърна към мен:

— Платени са само част от парите. Има да се плащат още хиляда долара, когато бъде доставена всичката кока.

— Кажете му, че ще получи парите както му е обещано, когато всичката кока бъде доставена.

Непознатият ме разбра. Каза бързо нещо на капитана, който ми преведе:

— Той казва, че е обикновен фермер, който трудолюбиво е отглеждал реколтата си, и не иска да му крадат труда.

Изгледах капитана.

— Колко ви плаща, за да дрънкате тези глупости?

— Nada, senor. Нищо — отговори уплашено капитанът. — Кълна се в семейството си, че ви казвам истината.

Погледнах към него, после към непознатия.

— Кажи му на този кучи син да се маха от гемията, иначе ще го застрелям. Ако иска, може да дойде утре с останалата част от коката и ще му платим каквото му дължим.

Капитанът бързо заговори пак. Непознатият ме изгледа и кимна. После каза нещо на капитана и кимна отново.

— Ще дойде утре сутринта — каза капитанът.

— Да изчезва — махнах аз с пистолета.

Непознатият и двамата му помощници се смъкнаха от гемията. Наблюдавах ги докато изчезваха сред дърветата около лагуната. Обърнах се към капитана:

— Как е разбрал този, че братовчед ми е загинал?

— Те винаги гледат. През цялото време ни наблюдават — отговори той.

— Защо си го пуснал на борда да си взима коката?

— Той е индианец. Метис. Много е опасен. Ако не го бях пуснал на борда, сигурно щеше да ме убие — отговори капитанът.

Ясно — казах аз и се замислих за момент. — Значи той ще се върне утре и ще убие всички ни.

Капитанът мълчеше.

— Но това няма да стане, ако утре не сме тук — казах аз.

Капитанът ме изгледа.

— Те са в дърветата, крият се и ни наблюдават — каза той. — Ще чуят шума на двигателите, ако се опитаме да тръгнем.

— Тогава няма да пускаме машините. Ще използваме само прътовете. Тук реката не е дълбока, ще можем с отбутване да стигнем дотам, откъдето течението на реката ще ни понесе, докато отново можем да пуснем двигателите без опасност да ни чуят.

Капитанът ме изгледа с неочаквано уважение:

— Откъде ги разбирате тези неща?

— Случвало ми се е във Виетнам. Много пъти — излъгах аз. Всъщност само бях чувал за този номер, но едва сега бях готов да му повярвам.

— Si, senor — каза той. — Кога тръгваме?

— Дай им един час, за да заспят — отговорих аз. — И след това потегляме.

— А ако ни последват?

— Имате ли оръжие? — попитах аз.

— Два пистолета и две карабини — отговори той.

— Ами тогава ще ги застреляме — отвърнах аз. — Донеси оръжията на палубата и кажи на хората си да бъдат готови за отплуване.

Той кимна и се изкачи по стълбите към своето помещение. Върнах се в каютата, взех другия револвер и също го пъхнах в колана си. После натъпках джобовете си с патрони.

Изведнъж прозвуча гласът на Алма:

— Какво става?

— Ще отплуваме — отговорих аз.

Тя седна на койката:

— Нали трябваше утре сутринта да получим още десет бали кока?

— Няма да ги чакаме — казах аз. — Фермерът вече беше на борда и искаше да си прибере и първите. Каза, че Анджело не му бил платил.

— Капитанът видя ли това?

Тя кимна утвърдително.

— Той уреди всичко. Той говореше с фермера на родния му индиански език.

— За колко време можем да стигнем до Икуитос?

— За пет-шест дни — отговори тя. — Селището е на река Юакали при вливането й в Амазонка.

— Окей — казах аз.

— Ще си имаме ли неприятности? — попита тя.

— Не знам.

Тя ме погледна.

— Аз бих могла да помагам. Знам да стрелям с револвер.

Измъкна се от леглото.

— Вземи го — казах. — Не очаквам неприятности тази вечер, но ако възникнат, ще викам.

Тя продължаваше да ме гледа.

— Обаче нещо те тревожи, нали?

— Не са индианците, а капитанът — не му вярвам. Беше готов да ги остави да свалят балите, без дори да ми каже.

Изведнъж си спомних нещо.

— Ние не срещнахме ли капитана на пазара в Тинго Мария?

— Да, така беше — отговори тя. — Тинго Мария е главният източник на кока и марихуана. Капитанът беше този, който уреди сделката с метиса да докара коката по планинския път до Пукалпа. Същият път, по който се спуснахме и ние.

— Капитанът беше също и този, който ни накара да придвижим гемията на десет километра надолу по течението от кейовете на Пукалпа.

Ето, че нещата започнаха да застават по местата си.

— Той каза, че така било по-безопасно. Полицията нямала да може да ни открие.

— Да — кимна тя. — Нямаше да се сетя за това, ако метисът не беше дошъл направо при нас. Капитанът е бил уредил всичко още преди да напуснем Тинго Мария.

— Окей — казах аз. — Ти стой тук долу. Имам чувството, че засега сме в безопасност. И да направи нещо, то ще е, когато напреднем още надолу по течението — тогава той ще помисли, че аз смятам, че сме в безопасност.

— Ще трябва да го наблюдаваш — каза тя.

— Ще го наблюдавам.

Протегнах се през нейната койка към полицата, на която Анджело беше оставил малката си чанта. Отворих я и извадих едно шишенце с кокаин. Шмръкнах бързо от него. Усетих, че главата ми се избистря и очите ми широко се отварят.

— Това ще ме държи бодър.

— Да не се надрусаш — каза тя.

— Ще внимавам — отговорих аз и тръгнах към палубата.

Капитанът и неговите двама моряци ме очакваха. Той посочи с ръка револверите на полицата пред кабината на щурвала. Кимнах, после наредих:

— А сега вдигнете подвижното мостче. И внимателно. Без никакъв шум.

Капитанът даде знак на моряците. Те бързо и безшумно издърпаха трапа на борда. След това взеха прътите и започнаха да избутват гемията извън малката лагуна към главното течение на реката. Капитанът държеше щурвала. Усетих как течението ни подхвана. То изглеждаше силно и ние започнахме бързо да се спускаме по реката.

Капитанът се обърна към мен:

— Сега ли да пусна мотора?

— Още не — отговорих аз. — След около петнадесет минути.

— Течението е силно — каза той — Не знам дали ще мога да държа курса.

— Накарай твоите хора да отбутват с прътите на кърмата. Така ще държим курса достатъчно дълго. — Погледнах назад към лагуната. По брега нямаше никакво движение.

— Дръж все така — казах аз.

Капитанът вдигна ръка и единият от моряците пое щурвала. Капитанът го заобиколи и слезе в машинното помещение. След петнадесет минути се чу ревът на машината и гемията започна да се движи по-бързо. Загледах се в моряка на щурвала. Той се обърна към мен. Тъкмо там му беше грешката. Когато държиш кормилото на кола или кораб, винаги трябва да следиш пътя.

Извъртях се назад и настрани. Капитанът беше на люка с насочена към мен карабина. Почти видях изненадата на лицето му в момента, в който автоматичният ми револвер сърдито изтрещя срещу него. Той бавно разпери ръце и се катурна от кърмата във водата.

Насочих револвера към моряците и махнах към щурвала. Алма беше излязла от каютата с револвер в ръка.

— Какво стана? — извика тя.

— Останахме без капитан — отвърнах аз.

Тя ме зяпна.

— Попитай моряка дали може да закара гемията до Икуитос — казах й аз. — Кажи му, че ако го направи, ще получи хиляда долара. Ако не — ще плува заедно с капитана.

Тя заприказва бързо. Вторият моряк също се приближи до щурвала, за да говори с нея. После Алма се обърна към мен.

— Казват, че и двамата имат правата на капитани. Парите би трябвало да бъдат и за двамата, ако изпълнят това, което им наредим.

— Могат да си ги поделят — казах аз. — Освен това ще им оставя гемията.

Тя пак се обърна към тях. Те се спогледаха и кимнаха. Казаха й нещо и тя го преведе:

— Искат да знаят дали ще им оставиш документите на гемията?

— Ще ги получат — отговорих аз.

Тя отново се обърна към тях и след като изслуша отговора им, пак ме погледна.

— Казват, че не били бандити като капитана, а честни хора, и това, което желаели, е да си свършат добре работата.

— Отлично — казах аз и им стиснах ръцете. — Разбрахме се.

— Разбрахме се — ухилиха се те.