Харолд Робинс
Пираните (26)

2

След вечеря, докато се качвахме по стълбите, за да отидем във всекидневната, чичо Роко ме погледна лукаво. Алма слагаше детето да спи.

— Какво мислиш за бебето? — попита той дрезгаво.

— Хубава е — казах. — И е умна.

— Тя е Ди Стефано — отвърна той.

— Сигурен съм, че е така.

— Оставил съм й един милион долара под попечителство.

Усмихнах му се.

— Съвсем справедливо. В края на краищата тя ти е внучка.

— Може би — отговори той. — Но това няма значение. Тя е Ди Стефано. Знам че и на Анджело би му харесало.

Когато стигнахме до площадката, той отново се взря в мен. Погледите ни се срещнаха.

— Чичо Роко — казах аз. — Правилно си постъпил. Анджело го заслужава.

— Нищо не беше останало от него — каза той с усилие.

Леко стиснах ръката му.

— Сега вече не е така — казах тихо.

Последвах го във всекидневната. Седнахме на квадратна стъклена маса за игра на карти. До неговия стол имаше дървен скрин с три резбовани, ръчно боядисани чекмеджета. Чичо измъкна от джоба си ключ и отвори най-горното чекмедже. Внимателно извади черна емайлирана кутия. Постави я на масата и я отвори.

— Какво е това?

— Момент.

Извади бързо няколко полупрозрачни торбички и ги нареди пред себе си.

— Това е най-големият бизнес на Щатите. По-голям от този на „Дженеръл Мотърз“ и „Америкън Експрес“, взети заедно. Над триста милиарда долара при продажба на дребно.

Наблюдавах го мълчаливо.

Той потупа пликчетата и изтръска от всяко по малко прах. Посочи първото. Прахът беше жълтеникавокафяв.

— Това е хероин от Югоизточна Азия.

Следващият беше чисто бял.

— Пакистано-афганистански хероин.

Следваше синкавобяло кристаловидно вещество.

— Южноамерикански кокаин.

В другото пликче имаше малко ситно нарязана марихуана.

— Това е от Колумбия и Мексико.

В последното пликче имаше няколко разноцветни хапчета и таблетки. Чичо ги разстла върху масата.

— Това е нещо ново — каза той. — Наричаме ги „десенирани наркотици“.

— Добре, а какво общо има това с мен? — попитах.

— Всичко се обработва в Сицилия, Преди фамилиите контролираха улиците, но сега са разтревожени, защото има много дребни посредници, които внасят свой собствен материал и го продават по улиците на по-ниска цена, отколкото фамилиите.

— Как стана това? — попитах.

— Хората станаха алчни. Споразумението между фамилиите беше нарушено. Избухна война. Мнозина загинаха, а властите се възползваха от положението и настъпиха. Сега животът на фамилиите е много по-различен.

— Нали си се оттеглил, чичо Роко — отвърнах аз. — Нямаш нищо общо с това.

Той ме погледна.

— Така си мислех. Но сега те имат други идеи.

Погледнах го безмълвен.

— Преди много години, — подхвана той — след войната, Лучано създаде комисия. Никой не можеше да действа без съгласието на комисията. Не беше възможно да се разделят територии, да се събират такси от фирми и най-вече да се убиват capos или глави на фамилии без комисията да е постигнала споразумение за това. — Той пое дълбоко дъх. — Години наред всичко беше спокойно. Всички се наредихме добре, добра беше и печалбата ни. После всичко рухна.

— И защо? — попитах.

— Лучано почина. Избрахме Костело, но той не беше като Лъки; добър беше, но не можеше да държи здраво юздите. Хазартни игри, съюзи, банкерство, служба по охрана на бизнеса — с всичко това се оправяше. Но тогава се появиха наркотиците. Нов бизнес. Повече пари, отколкото изобщо можехме да си представим. И всички станаха алчни и започнаха да се разкъсват едни други като животни.

Той замълча.

— Какво искат от теб, чичо Роко?

Чичо помълча, после каза:

— Сицилианската комисия знае, че аз съм човек на честта. Знаят го и американците. Те са единни в желанието си да ме направят председател на комисията. Ще бъда Capo di Tutti Capi и каквото кажа, това ще бъде.

— Господи! — възкликнах. — И какви пари иде получаваш за това?

— Повече милиони, отколкото изобщо можеш да си представиш — отвърна той. — Но това е без значение. Пари не ми трябват. И преди ти казах, че искам да умра в леглото си. Ако го направя, до една година ще съм мъртъв. На улицата. Като Кастелано, Бонано, Галанте.

— С какво мога да ти помогна, чичо?

— Поговори с тях — тихо каза той. — Кажи им, че съм възрастен, че имам проблеми с главата си, че забравям, че не мога да се справя с такива сложни задължения. Кажи им, че се готвя да се оттегля в старчески дом.

— И те ще ми повярват? — усмихнах се аз.

— Може би — сви рамене той.

— Но те дори не ме познават.

— Те знаят — уверено каза той. — Познаваха баща ти. Знаят, че беше честен и почтен човек. Освен това знаят, че ти си син на баща си.

— Боже мой! — възкликнах. — И кога трябва да направя това?

— Имаш малко време — каза той с облекчение. — След като оправиш бизнеса с филмовата компания.

— Не знам кога ще свърша с нея. Синовете на Джарвис дори не потвърдиха, че са получили предложението ми за акциите им.

Чичо Роко се усмихна.

— Ще получим акциите — уверено заяви той. Купили са ги с мои пари. Средствата са отпуснати от моята канадска банка. Сега банката настоява да върнат дълга си. Това са четиристотин милиона плюс лихвите, а „Джарвис Корпорейшън“ няма толкова пари. Съгласили са се да предоставят акциите на банката срещу анулиране на заема без наказателни мерки.

В този момент чухме зад себе си гласа на Алма. Не бях усетил кога е влязла.

— Аз също оттеглих иска си за имуществото на Джарвис. Те настояха за това.

Чичо Роко я погледна.

— Въпреки това ще получиш три милиона имущество. А ако всичко върви по план, ще вземеш и добра комисионна.

— Искам пет милиона — настоя тя.

Той се засмя.

— Ти си просто една перуанска putana.

Тя се смееше заедно с него!

— Освен това аз съм майка на твоята внучка.

Обърнах се към чичо.

— И двамата се забавлявате, а аз засега само губя от тази сделка. Вложих осемдесет и пет милиона, заложих на карта четиристотин милиона, а до този момент не съм получил нито цент.

Чичо Роко ме погледна в очите.

— Ако се притесняваш, още утре сутринта ще ти върна парите.

— Чичо Роко — поклатих глава, — знаеш, че сутринта няма да бъда тук. Трябва да тръгна в пет часа, за да пристигна в осем за сутрешните срещи.

— Тогава ще ти изпратя парите когато се върнеш в Лос Анджелис — каза той.

— Да-да — отвърнах.

Знаех, че няма да ми изпрати парите на другия ден. Не беше в неговия стил.

— Аз съм човек на честта — каза той тихо. — Когато ти трябваха пари, за да започнеш твоя бизнес, аз ти ги дадох. И тези пари ще получиш.

— Майната му — казах. — Хич не ми пука дали ще получа парите, или не. В края на краищата, нали сме от фамилията.

— Фамилията — кимна той. — Наистина, само това е от значение. — Погледна часовника си. — Десет часът е. Можем да хванем новините от станцията на Филаделфия.

Обърна се заедно със стола си и включи дистанционното управление. Големият екран на телевизора светна. Гласът на говорителя не можеше да прикрие вълнението му:

— Тази вечер, по-малко от двадесет минути преди да излезем в ефир, научихме, че един от кралете на филаделфийските гангстери е бил застрелян, когато е слизал от лимузината си на път за любимия си ресторант, където се е канел да вечеря.

Изведнъж картината се смени — вместо лицето на водещия, на екрана се появи лицето на убития. Водещият продължаваше коментара си, но чичо Роко вече беше загубил интерес. Той изключи телевизора.

Погледнах го. Знаеше, че съм разпознал мъжа — същия, който го беше посетил в кабинета му този ден.

— Какво е станало? — попитах.

Чичо ми сви рамене.

— Казах ти, че не е стока. Никой не го обичаше. Рано или късно някой щеше да го очисти.

Помълчах малко.

— И от теб се иска да контролираш този свят?

— Казах, че това не е по силите ми — отвърна той. — Затова искам да се оттегля.

Станах от стола си.

— По-добре да си лягам — казах. — Утре сутринта трябва да ставам много рано.

— Мислех, че ще имаме малко време да поговорим — усмихна ми се Алма.

— Ще поговорим — отвърнах. — Но утре трябва да се срещна със сенатора Бъуфърт по повод на молбата ти за гражданство.

Наведох се и целунах чичо Роко по бузата. Той леко докосна лицето ми с пръсти.

— Приятни сънища — каза той. — Обичам те.

— И аз те обичам. — Знаех, че ми вярва.

Целунах и Алма по бузата.

— Лека нощ, скъпа. Дъщеря ти е истинска красавица.

— Благодаря ти — отвърна тя.

Оставих ги във всекидневната и слязох на долния етаж, където бяха разположени гостните.

 

 

Имаше четири гостни стаи. Моята беше последната, в дъното на вестибюла. В известен смисъл тя беше най-хубавата от всички — и просторна, и изолирана от останалите. През двукрила стъклена врата се излизаше на дългата тераса, която опасваше цялата сграда и минаваше край всяка от другите спални. Съблякох се по гащета, опънах се на леглото и загасих осветлението. Изругах наум. Въпреки завесите, с които бяха затъмнени прозорците, в стаята проникваше светлина — процеждаше се през пролуките. Животът по крайбрежната дървена пътека прекалено много напомняше Лас Вегас. Обърнах се настрана, с лице към стената и с гръб към прозореца. Скоро след това съм заспал.

Не знам колко дълго съм спал, но изведнъж усетих полъха на студен нощен въздух и блясъка на ярка светлина, струяща откъм завесите. Бързо се обърнах към прозореца. Завесите вече бяха спуснати и прилепваха плътно.

Дочух гласа на Алма:

— Буден ли си?

— Вече съм буден.

— Пусни ме под завивката — каза тя. — Замръзвам от студ.

— Глупачка. Защо не влезе през вратата?

— Един от телохранителите на чичо ти седи в антрето — отвърна тя. — Хайде, пусни ме. Замръзвам.

Отместих се, а тя легна в леглото и издърпа одеялата върху себе си. После хвана ръката ми.

— Виж колко съм студена.

Насочи ръката ми към гърдите си. Тялото й действително беше студено. После постави ръката ми върху корема си и я придвижи надолу към вълната си.

— Но вътре съм винаги топла. Там, вътре съм винаги гореща.

— Чудесно — отвърнах. — А какви са другите новини?

— Възбуден ли си? — попита тя.

— Не.

— Ей сега ще се заема.

— Чакай малко. Защо дойде тук?

— Исках да ти кажа, че Анджела е твое дете, а не на братовчед ти.

— Не е толкова трудно да се отгатне — отвърнах. — Сигурен съм, че чичо Роко вече си е направил заключенията.

— Хич не ми пука какво си е помислил чичо ти Роко — каза тя тихо, но гневно. — Не изпитваш ли някакви чувства към собствената си дъщеря?

Погледнах я.

— Тя не е мое дете — отсякох с категоричен тон. — Сключила си добра сделка с чичо Роко. Гледай да не объркаш конците.

Свободната й ръка се насочи към лицето ми. Почувствах пареща болка от плесница.

— Ах, ти, студенокръвно животно! — гневно отсече Алма.

Разтърсих глава, за да дойда на себе си. След това включих нощната лампа и й се усмихнах в бледата светлина.

— Разочарован съм. Мислех, че си дошла да направим едно хубаво чукане заради доброто старо време.

— Начукай си го сам! — яростно отвърна тя и отново замахна, за да ме удари.

Този път хванах ръката й. Тя се опита да ме удари с другата. Сега вече чашата преля. И аз бях избухлив. Ударих я с юмрук в челюстта. Тя се прекатури назад, падна от леглото по очи на шезлонга. Голият й задник и краката й стърчаха изпод копринения й пеньоар.

Стоях изправен над нея. Алма ме погледна втренчено.

— Възбуден си — дрезгаво каза тя.

— Трябва да се изпикая — отвърнах.

На лицето й се появи зачатък на странна усмивка.

— Изпикай се върху мен — каза тя.

— Ти си луда. Върви си в стаята.

Тя се обърна бързо. Смъкна гащета ми и хвана с ръка тестисите ми.

— Топките ти са тежки, значи ти се иска.

— Изчезвай — ядосах се аз, — или ще ти го начукам отзад.

Тя коленичи на шезлонга и надигна задника си. Бързо навлажни пръстите си с генитална течност и намаза ануса си с нея.

— Хайде — каза тя. — Много обичам така.

За миг останах неподвижен. Тогава тя грабна члена ми и си го мушна отзад. Вкопчих се в ханша й, за да я придърпам към себе си.

Изведнъж долових шум и врата на спалнята се отвори. На прага стоеше Анджела. Светлината от вестибюла очертаваше силуета й.

— Мама тук ли е? — тихо попита тя.