Харолд Робинс
Пираните (3)

2.

Наблюдавах от пейката на кърмата как маймунката опитно се провираше през гъстата зеленина по брега. Прехвърляше се грациозно от клон на клон. Внезапно спря и приседна. Зяпна към мен. Знаеше, че съм аматьор. Но бързо изчезна, когато Анджело излезе от каютата. Беше само по шорти и космите на гърдите, раменете и гърба му бяха сплъстени от пот. Извади бутилка бира и засмука от нея. С отвратен вид я изхвърли през борда:

— Боклук — каза той.

— Няма лед — отвърнах като го погледнах.

— Грънци! — Той се пльосна до мен на пейката. — Тази кучка ме изцеди.

Просто не ми се вярваше.

— Защо се смееш? — попита той ядосано.

— Не се смеех — отговорих аз.

— Не ти вярвам — озъби се той.

— Тя е свикнала с жегата, а ти не си — успокоих го аз.

— Имаш ли цигара? — попита той.

Подадох му пакетчето и го загледах как пали. После се обадих:

— Кога ще се измъкнем оттук?

— Утре сутрин — отговори той. — До десет часа би трябвало да ни натоварят, след което отплуваме.

— Мислех, че сме дошли за смарагди — казах аз. — А сега седим върху два тона листа от кока.

— Колумбийците не искат парите ни, а кока. Ние ще им дадем коката, а те на нас — смарагдите.

Забих очи в очите му.

— Голям лайнар си! — изсъсках. — След като вече съм съвсем вътре в тази история, защо не ми кажеш истината?

— Няма да ти хареса — отговори той, отвръщайки на погледа ми.

— Можеш да провериш все пак — отвърнах аз.

— Става въпрос за разликата между два и двадесет милиона — каза той.

— Как я изчисли? — попитах.

Той не отговори.

— Никога не е имало никакви смарагди — обвиних го аз.

Анджело поклати глава.

— Ти си от фамилията — каза той. — Ти си единственият, на когото мога да се доверя.

— Баща ти знаеше ли за всичко това?

— Той не искаше да включваме и теб. Но това беше моя идея.

Анджело изхвърли цигарата си през борда. Тя изсъска във водата.

— Освен това ти си ми длъжник от Сицилия.

— Там нищо не се случи.

— Защото бях с теб. Бях осигурил четири човека да ни прикриват. Ако беше сам, сега вече нямаше да те има.

Мълчах. Не знаех да му вярвам ли, или не. Никога нямаше да разбера.

— Какво ще правим сега?

— Отплуваме надолу към Икуитос. Там съм осигурил един самолет ДС-3, който ще ни откара в Панама. Оттам с един „Чесна Туин“ ще отлетим за Майами, където ще се приземим. Имаме билети за Източните авиолинии за Ню Йорк.

— Познаваш ли хората, с които трябва да се срещнем?

— Не лично — отговори той.

— Как ще ги откриеш?

— Те ще ни открият. Всичко е уредено. Митото е платено в Майами.

— Не искам да участвам — поклатих глава аз. — Това не е моя игра.

— Сега вече не можеш да излезеш от нея — каза той. — Всички чартърни полети са на твое име. Нямах друг избор. Моето име е в прекалено много списъци.

— Въпреки това тази работа не ми харесва. Има твърде много опасности от провал. Може да отвлекат самолета ни. Някой може да ни издаде. Страх ме е.

Анджело ме изгледа, след това се върна в каютата. Дойде след минута и ми подаде един автоматичен „Колт“.

— Това е за всеки случай — каза той. — Знаеш ли как да си служиш с него?

— Имах такъв във Виетнам.

— Ако някой някога ти се види подозрителен, очиствай го.

Върнах му револвера.

— Не.

— Добре — отговори той и постави револвера на пейката до мен. — Ще поплувам — и се гмурна зад гемията.

В този момент Алма излезе от каютата. Памучната риза на Анджело стигаше до бедрата й. Погледна револвера, после мен.

— Защо е донесъл револвер? — В гласа й се усещаше съвсем лек испански акцент.

— Искаше да ми го даде — отвърнах аз.

Тя беше хубаво момиче, но изглеждаше разтревожена.

— Очаква ли да се случи нещо лошо?

— Не — отговорих аз. Загледах се в него, докато плуваше в реката и подвикнах:

— Как е?

— Великолепно — отвърна той. — Хайде, скачай и ти.

— Не, благодаря.

— Хайде, маце. Скачай. Водата е великолепна — извика той на Алма.

Тя се поколеба, погледна към мен, след това свали ризата и ми се показа гола.

— Харесвам ли ти? — попита тя с предизвикателен глас.

Засмях се.

— Бива си те.

— Аз пък си мисля, че си педераст.

— Ти не си мое момиче.

— Ама ти дори не ме огледа — разсърди се тя.

— Имам си принципи. — И понечих да взема цигара.

Тя се гмурна във водата. Скри се под повърхността й и изскочи пред Анджело на около двадесет метра от гемията. Сграбчи го и го натисна под водата.

— Луди — каза зад мен маститият капитан перуанец.

Погледнах го.

— Кажете на приятелите си да се качат на борда — почна той на развален английски. — Не е безопасно. — Нещо в гласа му ми подсказа, че наистина е така.

— Анджело! — изкрещях аз. — Капитанът каза да се качите веднага.

— Защо, по дяволите?

— Казва, че е опасно.

— Глупости — засмя се той. — Водата е спокойна. — Той се завъртя, търсейки момичето. — Ах, ти, кучко такава! Престани да ме хващаш за топките!

— Аз съм далече от теб — извика му тя. Беше поне на пет метра от него.

— Господи! — извика Анджело, след това изпищя от болка. — Какво става, по дяволите? — Той се мяташе във водата, като се опитваше да доплува обратно до гемията.

— Пирани! — извика един от моряците, грабна една канджа и я протегна към водата.

Алма заплува към нас.

— Гонят ме — пищеше тя. Хвана се за канджата, морякът я издърпа и я изтегли на палубата. Краката й бяха ситно нахапани и вече кървяха.

Морякът я остави да лежи на палубата и се опита да достигне с канджата до Анджело. Погледнах към него. Той все още се мяташе и пищеше, но се придвижваше към нас все по-бавно. Грабнах канджата от моряка и го хванах за ръката, за да мога да се протегна по-далече.

— Дръж, Анджело! — извиках аз.

Като продължаваше да пищи от болка, той се протегна и се хвана за пръта. Морякът и аз започнахме силно да го теглим към гемията; след това морякът го хвана под мишниците и го прехвърли през борда.

Във Виетнам бях виждал ужасни неща, но никога не бях се сблъсквал с подобна гледка. Десният му крак беше оглозган почти до кокала, който се виждаше, а месото на левия му крак висеше разкъсано. Анджело се взираше в мен със замъглени от болка и страх очи. Погледна се надолу. От устата му не можеха да излязат думи, а само мучене и писък. Слабините му бяха локва разкъсана плът и кръв, а пениса и тестисите му ги нямаше. Обърна глава към мен и отново се опита да каже нещо, но думите не можеха да излязат от устата му.

— Ще умре — каза капитанът безстрастно. — Това не ми е първият случай. Може би ще изкара час-два, но ще умре.

— Нищо ли не може да се направи?

Капитанът поклати глава.

— Застреляйте го — каза той безизразно. — Или го оставете да си умре в мъчения.

Обърнах се към Анджело. Очите му говореха красноречиво. Беше разбрал какво каза капитана. Успя да промълви една дума:

— Фамилията.

Знаех какво искаше да каже. Наведох се и взех автоматичния револвер иззад пейката. Държейки оръжието зад гърба си, свалих предпазителя. След това го целунах по челото.

— Фамилията — казах аз и закрих очите му с ръка. После натиснах спусъка.

Изправих се бавно и го погледнах. Беше свършил. А също и част от мен. Но друга се беше преродила. Фамилията.

— Какво да правим с трупа? — попита капитанът.

Изведнъж осъзнах, че другите двама моряци са до нас.

— Ами какво… — промълвих аз и махнах към реката. — Дайте им го — казах. Знаех, че чичо ми ще го поиска. Обърнах се към момичето, което лежеше на палубата и гледаше със страх. Чух плясъка на тялото на Анджело при падането му във водата. Изчаках една минута и се обърнах към нея:

— Как се чувстваш?

Тя беше уплашена:

— Нали няма да ме убиеш?

Тогава осъзнах, че все още държа револвера. Спуснах предпазителя и го пъхнах в колана си.

— Няма — казах аз и се обърнах към капитана. — Какво можем да направим с нея?

Капитанът коленичи до момичето.

— Не е много изхапана. Пираните са били твърде заети с вашия братовчед. Ще я увием с листа от кока, което ще спре болката и раните ще зараснат.

— Занесете я в каютата и се погрижете за нея. След това елате при мен.

— Si, senor — отвърна капитанът.

Наблюдавах го как я взе на ръце и я занесе долу в каютата. Един от моряците го последва с вързоп листа от кока. Седнах отново на пейката.

След няколко минути капитанът се върна:

— Моят моряк се грижи за нея. Какво мога да направя за вас?

Изгледах го:

— Имате ли бутилка уиски?

— Имам ром — отвърна той.

— Донесете го — казах. — Имам нужда от една чаша.