Харолд Робинс
Пираните (22)

8

Брадли се разположи в широкия стол зад бюрото си и погледна съдията Гитлин и Джед, които се бяха настанили срещу него. Извади бялата кърпичка от горното си джобче и избърса потта от челото си.

— Господи — каза той. — Господи Боже.

— Бихме могли да пийнем още по едно — погледна го съдията Гитлин.

— Шери — каза Брадли по телефона за вътрешна консумация, — един „Канейдиън Клъб“ за съдията, а за мен — „Гленморейнджи“ с лед. — После се обърна към Джед: — А за вас какво да бъде?

— Кафе без мляко, със захар — отговори Джед.

След минута Шери влезе в кабинета и поднесе напитките.

— Не ме свързвай с никого — каза Брадли, когато тя излизаше. Тя кимна и затвори вратата след себе си.

Брадли вдигна чашата си.

— Наздраве.

Съдията кимна и преполови питието си. Брадли пак се обади по вътрешния телефон:

— Шери, забравих да ти кажа, че съдията никога не се задоволява с една чаша и обича бутилката да е при него.

Шери се върна бързо с бутилката „Канейдиън Клъб“, постави я на бюрото пред съдията Гитлин и излезе от стаята.

Брадли известно време поседя, без да каже нищо, след това се обърна към Джед:

— Озадачен съм. Вие се появявате просто отникъде. Какво ви накара да се включите в тази игра?

— Снощи бях на вашия прием — отговори Джед.

— Както още петстотин други гости. Но никой от тях не дойде да ми предложи осемдесет и пет милиона долара.

— Още едно нещо, което ме кара да съм любопитен — каза съдията Гитлин. — Това е точната сума пари, необходима на Брадли, за да запази участието си в компанията. Откъде ви е известна?

— Всеки си има приятели — усмихна се Джед. — А те обичат да разправят разни неща. Аз пък съм комарджия.

— Много ви е висок залогът — каза съдията.

— Игра не се печели със залагане на петачета — отвърна Джед.

— А вие какво очаквате да спечелите от нея? — попита Брадли.

— Още не знам — отговори Джед. — Именно за това трябва да разговаряме.

— Дори и с осемдесетте и пет милиона щеше да ми е много трудно да се боря с Джарвис. Но вие се появихте с парите точно преди експлозията — каза Брадли. — Още не мога да разбера защо.

Джед се усмихна.

— Да кажем, че ми харесва стилът ви. Дадохте разкошен прием.

Съдията напълни отново чашата си.

— Вие сте млад човек — каза той. — Откъде имате толкова пари?

— Притежавам шестдесет процента от капитала на една компания, основана от мен: „Дженеръл Ейвионикс Лийзинг Корпорейшън“, чиито активи възлизат на шест милиарда. — Джед спря за момент. — Както виждате, господа, аз мога да си позволя играта, успокойте се, моля ви, нямам намерение да ви отнемам каквото и да било. Може би ще имаме късмета да направим заедно много пари.

Брадли се обърна към съдията.

— Какво е твоето мнение?

— Нямаш друг избор — отговори старият човек. — Освен това той ми напомня за теб. И двамата сте откачени.

— Все още ме тревожи дяловият капитал на Джарвис — нали държи четиридесет процента опция в капитала на „Милениъм“. Знаем ли какво могат да направят наследниците му? — изпъшка Брадли.

Съдията каза с леден глас:

— Ти сам се набърка в този проблем и сам трябва да се измъкнеш от него.

Джед се обърна към съдията.

— Сигурен съм, че Брадли ще успее да излезе от това затруднително положение.

— Благодаря ти — каза Брадли. — Но ще трябва да си поприказваме пак, когато разполагаме с повече факти.

— Непременно — отвърна Джед. — А сега трябва да се върна в кабинета си.

Той стана от стола и остави на бюрото пред Брадли няколко визитни картички.

— Или вие ми се обадете, или аз ще ви потърся. Ще уредим необходимите срещи с адвокати, финансови директори, ще задвижим нещата.

— Междувременно не искате ли разписка за милионите си? — погледна го Брадли.

Джед го погледна в очите.

— Имате ли парично покритие за тях?

— Не — отговори Брадли.

— Тогава какъв смисъл има да ви искам разписка? — усмихна се Джед. — По-нататък ще се оправим.

Той се ръкува с Брадли, след това със съдията.

— До скоро виждане, господа — каза той и излезе от кабинета.

Съдията Гитлин се загледа в затворената врата. Обърна се към Брадли.

— Я по-добре да му турим една опашка на това момче. Нещо не ми импонира със спокойствието си. Освен това трудно се доверявам на човек, който не пие.

Брадли поклати глава. После повика Шери по вътрешния телефон.

— Свържи ме с Макманус от „Банк ъв Америка“ — кимна към съдията. — Ти се запозна с Макманус на съвета на директорите. Той е в съвета ни откакто съм в „Милениум“. Ще направи проверка на Стивънс.

— Кога ще си ходим? — попита съдията. — Не забравяй, че съм възрастен човек и имам нужда от почивка.

— Тогава ще кажа на Чарлийн да каже на дамата, че няма да присъстваш на вечерята — засмя се Брадли.

— Каква дама, каква вечеря? — възкликна съдията.

— За За Габор — отговори Брадли. — Тя си пада по по-възрастните.

— Не искам да променям плановете на Чарлийн — бързо каза съдията. — Ще дойда на вечерята.

 

 

Джед вкара колата си в гаража на партера на десететажното здание, облицовано със зелени светлоотразителни стъкла, което се намираше на булевард „Сенчъри“ срещу транспортното въздухоплаване на ЛАКС^[1]. Предаде „Шевролет Блейзъра“ на служителя по паркирането и се качи в асансьора. Натисна бутона за седмия етаж, за да се качи в кабинета си.

Ким Латимър, привлекателната заместник-председателка по корпоративните връзки, и Джим Хандли, винаги разтревоженият заместник-председател и ковчежник на „Дженеръл Ейвионикс“ постоянно стояха при вратата на асансьора. Джед беше сигурен, че са подкупили служителя по паркирането.

— Изглежда сте имали тежък ден — каза Ким.

— Да, донякъде е така — отговори той и тръгна към кабинета си.

— Какво направихте с осемдесетте и пет милиона? — попита Джим. — Сега не можем да направим плащането на „Боинг“.

— На сигурно място са — отговори Джед. — Платете на „Боинг“ от сметката за наемните резерви.

Влязоха след него в кабинета му. Той погледна съобщенията на бюрото си. Поклати глава. Чичо Роко беше верен на себе си. Никога не оставяше никакви съобщения.

— Какво стана с Джарвис? — погледна го Хандли.

— Хвръкна му главата — отговори сухо Джед.

— Това има ли някакво отношение към нас? — попита ковчежникът.

— Струва ми се, че не — каза Джед. — Аз съм в делови отношения с Брадли.

— А ние как се вместваме в тази игра? — попита Джим.

— Не ми е съвсем ясно — сви рамене Джед. — В случая разигравам моя лична далавера. Утре ще възстановя парите на компанията от моята лична сметка.

— Окей — каза Джим. — Просто искам да предпазя и вас, и нас.

— Всичко ще е наред — каза Джед. — Благодаря ти.

Джим излезе от кабинета. Ким застана пред бюрото на Джед.

— Добре ли си? — попита тя.

— Добре съм — отговори той. Настани се на стола си.

— Много труден ден — каза той. — Изморен съм.

Тя застана зад гърба му.

— Нека да ти разтрия врата и раменете. Това премахва напрежението.

— Добре — каза той.

Ръцете й бяха нежни и топли. Той се обърна към нея.

— Това е като магия. Наистина ми помага.

— Чичо ти Роко ми се обади по директния телефон — каза тя.

Той бързо се завъртя към нея.

— Защо не ми каза досега?

— Не посмях пред Джим — поклати глава тя.

— И какво каза?

— Че ще ти се обади вкъщи в полунощ по нашето часово време.

— Какво още каза?

— Рико — каза тя. — Не са могли да го осъдят в Ню Йорк. Сега се опитват да го призоват пред върховния съд в Ню Джързи. Чичо ти иска да поставиш на телефоните си защита срещу подслушване. Също да провериш апартамента си за подслушвателни устройства.

— Повикай Джон Сканлон от отдела за сигурност и му кажи да се заеме с тези работи.

— Ти да не си загазил нещо? — попита тя загрижено.

— Не аз — отговори той. — Но се безпокоя за чичо.

Гледаше я, докато тя се обаждаше на отдела за сигурност, след това хвърли поглед на съобщенията. Имаше само едно важно. Той вдигна един телефон.

— Свържете ме с Руди Мейър от отдел „Покупки“ — каза Джед на една от секретарките си в приемната.

Чу се гласът на Руди:

— Да, шефе.

— Каква сделка искат да ни предложат „Аероспасиал“ във връзка със самолетите модел А 300?

— Става въпрос за новия им модел — А 300–200. Нови модели с допълнителни усъвършенствания, които не променят основната конструкция. Такъв самолет има четиристотин места. Поръчваш десет, пускаш ги по авиолиниите на САЩ и получаваш двадесет процента отстъпка плюс финансов план за двадесет години.

— Те намекнаха ли за някакви цени?

— Не — отвърна Руди. — Никакви, докато не им кажеш дали си заинтересован.

— Обикновено местните авиокомпании се отнасят с недоверие към самолети чуждестранно производство. Но пазар за тях има. Като дойде сезонът за отпуските местата в самолетите за Флорида и Мексико никога не достигат.

— Какво ще наредиш да им кажа?

— Че съм заинтересован от сделката. Ще започна преговори с компаниите „Ийстърн“, „Америкън“, „Уестърн“ и „Мексикана“ — отвърна Джед.

— „Мексикана“ не е компания на САЩ — каза Руди. — Може би на нея ще й ги предложат директно.

— Мексиканците нямат пари — засмя се Джед. — Правим сделката с „Аероспасиал“.

— Добре, шефе — отвърна Руди. — Ще се заема с тази работа. Само един въпрос. Какво ще правиш, ако хората на „Боинг“ се ядосат, че си ги измамил със самолетите 727-200?

— Всичко опира до парите — отговори Джед. — А 300 има по-голям полезен товар и изразходва тридесет процента по-малко горива от Б 727. Може би е време „Боинг“ да разберат, че техният самолет не е единственият в света.

Затвори телефона и вдигна очи към Ким. Тя му се усмихна.

— Сканлон каза, че веднага ще се заеме със задачата.

— Чудесно — усмихна й се и той. — Хайде да се прибираме. Ще взема душ и ще се облека официално. А после ще излезем да вечеряме навън.

— Дадено — отвърна тя. — При едно условие.

— И какво е то? — попита той.

— Не искам да се возя на оня пикап.

— Съгласен. Ще вземем „Ролс-ройса“.

— Прекрасно.

Тя вдигна телефонната слушалка.

— На кого се обаждаш? — попита той.

— На „Чейсънз“ — каза тя. — Къде другаде ходи човек с „Ролс-ройс“.