Харолд Робинс
Пираните (36)

12

Докторът дойде в десет сутринта, за да смени превръзката на чичо Роко. Премери температурата му и остана доволен — треската беше преминала. Постави му бързо още една инжекция пеницилин и внимателно намести ръката му в клупа.

— Състоянието ви е доста добро — каза лекарят. — Само трябва ежедневно да сменяте превръзката, да държите ръката в покой известно време и тя ще стане като преди.

Чичо Роко му благодари и го изпроводи до вратата. Щом докторът излезе, той седна на масата, където пиехме кафе.

— Алма обади ли ти се вече?

— Не е още.

— Странно. Учудва ме, че не се е обадила, нито пък е идвала да ме потърси — каза той. — Ще се свържа с кораба.

— Имаш ли телефонния номер?

Чичо Роко кимна утвърдително. Извади едно листче от джоба си и продиктува номера на телефонистката на хотела. Почака известно време, докато телефонът звънеше. Погледна ме разтревожено.

— Никой не отговаря. А там би трябвало да има човек.

— Може би Гонзалес и тя са на път за насам — казах аз.

— Мисля, че трябва да отидем на кораба — отвърна той.

— Окей — отговорих аз и позвъних на портиера за такси. След петнадесет минути бяхме на кея в пристанището, където беше закотвен корабът. „Императрицата на Болио“ беше четиридесетметрова моторна яхта, построена от „Шантие Дестерел“ в Кан.

Слязохме от колата и огледахме яхтата. Не видяхме никого. Чичо Роко извади пистолета си.

— Да се качим.

После се обърна към Ким и каза:

— Ти по-добре стой в колата.

— Защо? Мислиш ли, че може да стане нещо?

— Не знам — отвърна той. — Но не искам да рискувам. — Погледна ме. — Имаш ли оръжие?

Имах. Деветмилиметровия пистолет, който ми беше дал Гонзалес. Последвах чичо Роко нагоре по трапа. Качихме се на борда. Минахме през салона и излязохме на мостика.

Чичо Роко, който беше пред мен, посочи един сгърчен на пода под щурвала моряк.

Слязохме по спираловидната стълба към каютите. На пода в коридора се беше проснал генерал Гонзалес, в главата му зееха две дупки от куршуми. Чичо Роко бързо отвори вратата на първата каюта. Алма беше на леглото с прерязано гърло, чаршафите бяха напоени с кръв. Усетих, че ми призлява.

— Ами сега какво ще правим?

Слязохме от яхтата и, без да говорим, се качихме в колата. Стиснах ръката на Ким и безмълвно потеглихме за хотела.

— Какво се е случило? — попита Ким. Седеше до мен на задната седалка.

— Мъртви са — прошепнах.

На лицето й се изписа ужас. Тя се разплака.

— Боже Господи. Какво ще стане с бедното дете?

 

 

Всичко това се случи преди четири години. Прекарахме няколко седмици в Ню Йорк, през което време се запознах с изпълнителните директори и началниците на отдели на „Интер-Уърлд“. След това се върнахме в Калифорния.

Месец по-късно се оженихме с Ким в Лас Вегас. Освен това загубих тридесет и две хиляди долара на бакара.

Няколко седмици след сватбата осиновихме Анджела, а след две години ни се роди момче. Кръстих го Джон — на баща ми.

Междувременно чичо Роко напусна Атлантик Сити и се върна да живее в Ню Йорк Сити. Нае къщата, която ми беше продал. Правеше впечатление на човек, който се наслаждава на радостите на живота. Но имах чувството, че му липсва динамиката на играта.

Работех здравата и след няколко години „Интер-Уърлд“ почти достигна върха на „Форчън Интернешънъл 500“^[1] и стана почти толкова известна на обществеността, колкото Ай Би Ем.

Късно една вечер ми се обади леля Роза. Плачеше.

— Роко е на смъртно легло и иска да те види, преди да си отиде от този свят.

На следващата сутрин бях в Ню Йорк. Леля Роза седеше пред спалнята и плачеше. До нея бяха двете й дъщери. Вътре в стаята един млад свещеник се молеше. Вече беше изповядал чичо Роко и бе опростил греховете му.

Чичо се задъхваше. На стол до леглото му седеше една медицинска сестра, която го беше свързала с кардиограф. Той дишаше кислород от портативен контейнер. Беше блед и личеше, че изпитва силна болка. Докоснах внимателно ръката му, за да не откача системата, която беше вкарана във вената му.

Той бавно се обърна и ме погледна. След секунда каза:

— Съвсем съм се наредил.

Опитах се да го ободря.

— Виждал съм хора и в по-лошо състояние.

— Не се съмнявам — отвърна той. — Но те са били мъртъвци.

— Чичо Роко, от какво се оплакваш сега? Нали веднъж каза, че искаш да умреш в леглото си. Ами, ето, сега си в него.

— Наистина си гаден — и то след всичкото, което направих за теб. Та аз ти уредих живота. Сега си един от най-богатите хора в света.

— Не е вярно. Потънал съм в дългове повече от всеки друг.

— Ти си истински сицилианец — разсмя се той. — Може кръвта ти да е наполовина еврейска, но по душа си чист сицилианец. Ти си от фамилията. Ти си синът, когото загубих.

— Никога не бих могъл да бъда Анджело, но ти благодаря за тези думи.

— Имаше време, когато наистина те мразех.

— Защо?

— Знам, че ти си застрелял Анджело.

— Аз му спестих агонията, защото го обичах, а той ми каза, че трябва да му помогна, защото сме една фамилия.

Чичо Роко помълча известно време, после тихо проговори:

— Всичко това ми е известно. Алма ми разправи за случилото се преди много години. Каза ми, че си се опитал да го спасиш, но не е било възможно. — Той повдигна другата си ръка. — Свали този пръстен от пръста ми.

Измъкнах бавно пръстена. Беше старомоден, тежък, златен, с голям диамант.

— Сложи си го. Искам да го носиш. Смятах да го завещая на Анджело, но сега за мен ти си моят син.

Безмълвно поставих пръстена на дясната си ръка. Беше много тежък.

— Лекарите ми казаха, че не ми остава кой знае колко много.

— Те не винаги знаят всичко — отвърнах аз.

Той ми се усмихна.

— Хич не ми пука. Не искам да чакам.

Стисна ръката ми и затвори очи. След това ги отвори и свърши.

 

 

На следващия ден след погребението на чичо Роко седях в трапезарията на моя апартамент с купчина документи, разпръснати пред мен.

Бях получил последния чек от Председателя. Уреждах превеждането на сумата във фондацията на чичо Роко.

Влезе прислужницата.

— Няколко приятели на господин Ди Стефано биха искали да ви видят.

Покани ги да влязат.

Появиха се трима възрастни мъже. Спомних си, че ги бях видял на погребението, но не бях разговарял с тях.

Започнаха да ми разправят за чичо Роко, когото познавали от младини. Също и за баща ми. Казаха колко им било мъчно, че днес хората на честта били на изчезване.

— Обаче Роко — каза единият — беше изключителен човек. Той никога не престъпи думата си. Наистина беше велик човек на честта.

Благодарих им за посещението. Те се надигнаха, за да си тръгнат, и един от тях забеляза пръстена, който ми беше дал чичо Роко. Пое ръката ми.

— Познавам този пръстен — каза той. — Беше на вашия чичо, а на него му беше останал от баща му — вашия дядо. Той е символът на истинския Кръстник.

Преди да успея да измъкна ръката си, той се наведе и целуна пръстена. След секунда другите двама направиха същото. Погледнаха ме в очите, а техните бяха пълни със сълзи.

— Господ да ви благослови, дон Джед — казаха те и си тръгнаха.

Известно време седях и гледах документите. От очите ми закапаха сълзи.

Знаех си, че съм съвсем обикновен човек. И освен това бях американец, а не сицилианец.

Но за тези трима старци бях Кръстника…