Харолд Робинс
Пираните (32)

8

Двамата с Ким пиехме кафе и закусвахме.

— Трябва да намерим някой да се грижи за Анджела, докато сме в офиса. Не можем да я оставим сама — каза тя.

— Не помислих за това. Знаеш ли някой, който може да го направи?

— Сестра ми има три деца. Сигурно познава човек, който може да ни помогне.

— Свържи се с нея — казах аз. — Трябва ни някой веднага.

Телефонът иззвъня и Ким го вдигна.

— Да Винчи е. — И ми подаде слушалката.

— Добро утро — казах аз.

— Добро утро — отвърна той. — Имаш ли някаква информация от Алма?

— Никаква.

— Е, аз имам — каза той. — Чух, че е оставила детето си при теб.

— Беше неочаквано за мен — казах аз. — То се появи като се прибрахме след вечерята.

— Каза ли къде е отишла майка й?

— Не, каза само, че й поръчала да остане при мен за няколко дни.

Да Винчи беше ядосан.

— Два куфара на Алма са у мен и трябваше да й ги дам. Сега не знам какво да правя с тях.

— Какво има в тях? — заразпитвах аз.

— Не знам, те са на Алма. Никога не е споменавала какво има в тях. — Той се замисли за момент. — Какво ще кажеш, ако ги оставя при теб, а ти да й ги дадеш, когато се върне?

— Защо не? — съгласих се аз. — В края на краищата ще трябва да й върна и детето.

— Ще ги оставя в хотела ти — каза да Винчи. — Днес трябва да се върна в Лихтенщайн.

— Окей. — Затворих телефона и се обърнах към Ким: — Да Винчи има два куфара за Алма. Казах му, че може да ги остави тук.

Тя вдигна телефона, обади се на сестра си и разговаря с нея няколко минути.

— Сестра ми познава едно момиче, което може да се грижи за Анджела. Праща го веднага тук.

— Слава Богу!

Анджела влезе в трапезарията и поздрави:

— Добро утро.

— Добре ли спа? — попитах я аз.

Анджела кимна.

— Много добре.

— Какво би искала за закуска? — попита Ким.

— Petit pain du chocolat и кафе.

— Първо, нямаме petit pain du chocolat и второ, ти си твърде малка, за да пиеш кафе — усмихна се Ким.

— Мама винаги ми дава кафе — свъси вежди Анджела.

— Виж какво — натърти Ким. — Това е Америка. В Америка децата пият мляко, не кафе. Аз не мога да намеря petit pain du chocolat, но мога да купя шоколадови сладкиши. Все пак мисля, че трябва да си подложиш с нещо. — Гласът й зазвуча майчински: — Какво ще кажеш за шунка с яйца или палачинки и наденици?

— Палачинки и наденици звучи добре — каза възторжено Анджела. — Но ако не получа чаша кафе, няма да мога да се събудя цял ден.

— Само че много слабо кафе — засмя се Ким.

— Добре — каза Анджела. Искам кафе с мляко.

— Окей, чудесно — додаде Ким и извика рум сървиса.

— Какво ще правим днес? — попита Анджела.

— Намерил съм човек, който ще дойде тук да ти прави компания. Ние с Ким трябва да работим — отвърнах аз.

— И двамата говорите като майка ми — въздъхна тя.

 

 

Джим Хандли ме чакаше в офиса.

— Имам сведение от „Аероспасиал“ — каза той.

— Какво е то? — попитах. Не ми изглеждаше доволен.

— Не е добро. Холандците им предложили повече пари.

— Глупости! Нали „Аероспасиал“ предложиха тази сделка на нас!

— Нищо друго не знам. Повтарям каквото ми казаха.

— Май единственото нещо, което можем да направим, е да платим незабавно — промълвих след моментно обмисляне на ситуацията.

Хандли ме погледна.

— Все още не си говорил с другите авиолинии. Не знаеш каква сума можеш да поемеш. Двайсет процента по-малко при толкова много самолети ще струва минимум четвърт милиард долара. А ние ги нямаме в момента.

— Загазихме — отвърнах аз. — Някой се добра до сведения за нашите средства в брой. Именно затова холандската фирма е направила предложението.

— Какво ще правим? — попита Хандли.

— Ще го начукаме на холандската фирма. Ще я купим.

— Но те искат да купят теб — каза Хандли.

— Те искат да купят нас, ние искаме да купим тях. Така че ще ни дадат три милиарда долара. Ще им предложа пет милиарда за фирмата им.

— И откъде ще вземеш парите? — попита Хандли.

Не му казах, че чичо Роко иска да оглавя огромна фирма, може би една от най-големите инвеститорски фирми в света. И ако направех онова, което искаше чичо, щях да имам парите. Вместо това му казах, че ако работата не потръгне, винаги можем да се слеем или пък да накараме Милкен да продава фалшиви облигации и да се сдобием с парите.

— А какво мислиш да правиш с филмите на „Милениум“? — попита той. — „Евроскай“ вече авансираха петстотин деветдесет и пет милиона при теб. Как ще можем да получим пари от това?

Облегнах се на стола си.

— Вярно, авансираха всичките тези пари, но студиото все още е моя фирма.

— Е, и как ще върнем аванса?

Усмихнах се.

— От години наблюдавам как Керкориан продава „Метро Голдуин Майер“ и „Юнайтед Артистс“. И накрая винаги пак той контролира компанията. Продава само парчета.

— Ще рече? — промълви Хандли.

— Много е просто. Продавам им правата за разпространение в чужбина за филмотеката. Това са все пак хиляда и петстотин игрални филма, плюс друг филмов инвентар.

— Мислех, че не искаш да влизаш във филмовия бизнес — погледна ме Хандли.

— Няма значение — отвърнах аз. — Не говорим ли за факта, че техните недвижими собствености могат да се продадат за четиристотин милиона долара. Това не е лошо.

Хандли ме погледна с възхищение и уважение.

— Джед — каза той, — ама голям гадняр ставаш.

 

 

Ким влезе в офиса ми след час и половина.

— Сестра ми изпрати гледачката. Уредих да заведат Анджела в Дисниленд.

— Прекрасно — казах аз.

— Освен това, след като те излязоха и тръгнаха за Дисниленд, а аз се приготвях да тръгвам за работа, дойде да Винчи и остави два големи алуминиеви куфара, които трябва да предадем на Алма, когато се върне.

— Добре. Каза ли нещо друго?

— Само, че заминава следобед за Европа.

— Е — казах аз — значи няма проблеми.

Телефонът иззвъня и секретарката ми каза в интеркома:

— Обажда се някой си господин Пеледжи.

Вдигнах слушалката.

— Да, сър.

— Всъщност ние се срещнахме снощи — каза Пеледжи. — Видях ви с да Винчи и се чудех дали имате неговия номер.

— Съжалявам — казах аз. — Доколкото знам, той се връща в Европа.

— По дяволите — изръмжа Пеледжи. — Имате ли някаква информация за госпожа Джарвис?

— Не.

Той се замисли за момент.

— Аз съм приятел на чичо ви. Познаваме се от много години.

— Радвам се. Много съм привързан към чичо Роко.

— Аз съм също така и инвеститор в една фирма с господин Ди Стефано — каза той.

— Така ли! — казах аз.

— Много е важно да се свържа с чичо ви — каза Пеледжи.

— Доколкото знам, той все още е в Атлантик Сити — отвърнах аз.

— Никой не отговаря в апартамента му.

— Сигурен съм, че скоро ще се появи. Ако се обади, ще го помоля да се свърже с вас.

— Благодаря ви — каза господин Пеледжи и отново се замисли. — Между другото, знаете ли, че съпругът на Алма, Рийд Джарвис, удари приятелката ми през нощта, когато беше партито у Брадли Шепърд?

— Нищо не знам за това — казах аз, което си беше истина.

— Голям късметлия е този кучи син. Убиха го преди аз да му го навра. Нямаше да се отърве толкова лесно.

— Е, всичко е добре, когато завършва добре. Сега трябва просто да стоим настана.

Настана тишина, после той се изсмя.

— Наричайте ме Джими Блу Айс. Харесвате ми. Вие сте точно като чичо си.

После затвори телефона.