Харолд Робинс
Пираните (17)

3

Огромната зала за игри беше разположена на полуетажа под залата за приема. Голяма стъклена плъзгаща се врата я отделяше от гимнастически салон, напълно оборудван по последната дума на техниката. Имаше и огледални стени, за да могат трениращите аеробика да се наслаждават на постиженията си. Под прозорците широка алея водеше към басейна. Макар че игралната зала беше огромна, тя беше претъпкана с всевъзможни изпълнители, които семейство Шепърд бяха наели за приема. В помещението се носеше тежка миризма на марихуана от цигарите, които артистите изпушваха докрай. Повече от половината от изпълнителите не само бяха дрогирани, но и пиеха шампанско като чешмяна вода, смъркаха кокаин и ноздрите им горяха от „Перуанското ледено-синьо“, което се предаваше от човек на човек.

Рейнбю седеше в един ъгъл. Двамата му чернокожи бодигарда-гиганти го бяха окупирали като негова собствена територия. До Рейнбю седеше красива негърка, чието лице почти не се виждаше под дългата й, рошава руса перука. Тя акомпанираше на Рейнбю на електрическа мандолина. Сестра й, която почти й беше одрала кожата, свиреше на бас-китара.

До тях беше Джаксън, барабанистът, със застинало в екстаз бледо лице от кокаина, и Блу Бой, пианистът, който приличаше на черен вариант на картината на Гейнсбъро. Групичката не контактуваше с никого, не поглеждаше и не отваряше дума с когото и да е било в помещението. Нямаше защо да си правят този труд, тъй като гледаха топ-тена на три видеомагнетофона. Освен това Рейнбю беше ядосан, че са го наели, а не са го повикали като гост на приема. Яд го беше също и че не бе имал друг избор. Беше сключил сделка с Дейниъл Пийчтрий, която му даваше право да изпълни която песен си иска, за което му плащат като за завършен видеоклип, а това бяха много пари, почти толкова се плаща за игрален филм.

Първо чу гласа й, после я видя. Никой нямаше глас като нейния. Супер — можеше да те влуди. Той вдигна очи. Тя стоеше извън неговия периметър.

— Тайм — каза той. — Ела тук.

Бодигардовете й направиха място, за да се приближи.

— Ти какво правиш тук? — попита тя.

— Ангажиран съм да участвам в програмата — отговори той. — Ами ти? И ти ли ще пееш?

Тя изглеждаше озадачена:

— Не е точно така. Доведе ме Пийчтрий с частния си самолет.

— Гост на приема ли си? — попита той.

— Струва ми се, че да — отговори тя. — Но това е без значение. Ей там видях Майкъл и Брик Шийлдз.

— Майкъл не работи за Пийчтрий — изгледа я той. — Нито пък ти, нали така?

— Точно така — отвърна тя.

— Той ни предложи сто хиляди долара за този ангажимент — каза Рейнбю.

— И въпреки това не е прав — каза Тайм. — Ти вероятно би приел ангажимента без възнаграждение, ако те беше помолил като джентълмен.

Рейнбю кимна в знак на съгласие.

— Някои хора просто не притежават необходимата класа — сподели той и промени темата на разговора. — На теб какво би ти доставило удоволствие? Всеки си има по нещо любимо.

— Искам да пея с теб — каза тя и го погледна в очите.

— Не сме правили песен заедно, не сме репетирали. Освен това ти си гост, а аз наемен работник.

— Я не се занасяй — каза тя. — Можем да изработим заедно нещо, което след пет минути ще е хит.

— Ти би ли се наела? — попита той с лека изненада.

— Ами нали сме една и съща категория? Е, вярно е, че аз съм негърка, а ти пуерториканец, но сме от един бранш.

Известно време той я гледаше, без да каже нищо, след това рече:

— Как ни откри тук?

— Един от залупените бодигардове помисли, че съм от изпълнителите, и ме прати надолу по стълбите.

— Грънци — каза Рейнбю. — Къде е Пийчтрий?

— Сигурно е замъкнал някъде приятеля си да му го духа — отвърна тя.

Той я погледна в очите.

— Наистина ли си навита? За това, което каза преди малко?

— Винаги и всякога — отговори тя. — Двамата ще сме супер.

— Имам една идея — каза той.

— Кажи ми я.

— Нали знаеш моята песен, първата, с която пробих — „Аз съм само едно момче“?

— Отначало докрай, дума по дума.

— Добре, значи ти я запяваш, но вместо „момче“ ще казваш „момиче“. След това се включвам аз с твоята песен „Момчето, което обичам“. Само че ще пея „момичето…“. Знаем мелодията, значи и акомпанимента си ляга на мястото.

Тя го притисна силно към себе си.

— О, милият ми. Обожавам те. Наистина.

Той я целуна по бузата.

— А сега да се опитаме да изпълним песента заедно.

 

 

Точно в полунощ барабанен дрибъл извести появяването на Брадли и Чарлийн в средата на подиума. Залата утихна. Брадли хвана микрофона.

— Скъпи приятели и уважаеми гости — започна той с почти неуловим акцент на жител на Средния Запад, който се усилваше от озвучителната уредба. — От много време насам в Оклахома Чарлийн и аз всяка година даваме прием в чест на нашата първа рожба в бизнеса. На този ден през 1955 година стояхме под сондажната кула на Петролна Сонда „Шепърд 1“, нашата първа рожба, а гейзерът бликна към небето и ни покри целите с черно злато. Бяхме се прегърнали и крещяхме от радост, и единственото, което си спомням, че Чарлийн ми каза, беше: „Сега, Брадли, най-сетне можеш да си купиш костюм от луксозен магазин.“

Шапитото екна от смях и аплодисменти и гостите станаха прави. Брадли вдигна ръце и те бавно седнаха на местата си.

Брадли се усмихна. Държеше ръката на Чарлийн в знак на признателност.

— И за да завърша историята: две години по-късно, когато влезе в експлоатация Петролна Сонда 100 на „Шепърд Ойл Къмпани“, аз най-сетне си купих костюм от луксозен магазин, защото имах нужда от такъв, за да отида в банката, защото вече имах пари и трябваше да взема назаем, за да си платя данъците.

Гостите отново се разсмяха и заръкопляскаха.

— Благодарим ви, че ни удостоихте с присъствието си, желая ви приятно прекарване, радостни минути с изпълнителите и добър апетит. — Чарлийн и Брадли с вдигнати ръце сърдечно приветстваха своите гости.

Оркестърът засвири и сцената започна да се върти, така, че домакините заедно с оркестъра, разположен на нея, постепенно се скриха. Осветлението постепенно намаля и стана съвсем тъмно.

 

 

Когато прожекторите отново светнаха, сцената имаше съвсем различен декор и от нея се носеше рок-музика. Лъч светлина освети един млад мъж на висяща платформа пред състава. Той беше полугол, тялото му беше боядисано в различни цветове и покрито с проблясващи пайети, в ръката си държеше микрофон. Последва взрив от аплодисменти, когато тълпата разбра, че това е Рейнбю с неговия възбуждащ неповторим стил. След секунда, за радост на гостите, се появи и певица. Тайм застана до Рейнбю, облечена в дълга ефирна бяла рокля, под която се очертаваше силуетът на голото й черно тяло.

Рийд Джарвис, облегнат на една мраморна колона, усети празнота в стомаха си, когато те започнаха да пеят и танцуват и прошепна:

— Та това си е почти порнография. Просто не мога да повярвам, че такова нещо може да се случи на подобен прием.

До него се появи Дейниъл Пийчтрий.

— Рийд — каза той. — Това е Холивуд, а не Уинипег, Онтарио.

Рийд го изгледа.

— Не изглеждаш съвсем добре. Какво е станало, да не би да си паднал по стълбите?

Дейниъл поклати глава отрицателно.

— Препънах се в един кипарис в парка, докато търсех мадамата ти. — Погледна Рийд в очите. — Кой е този Джед Стивънс? Казва, че имал двеста милиона в твоята сделка.

— Ако поиска, винаги може да си ги получи — отговори Рийд. — Но парите в моята сделка не са негови. Той просто изяснява положението на чичо си.

— Значи не ти е съдружник?

— Разбира се, че не, по дяволите — отговори Рийд, докато гледаше соловото изпълнение на Тайм. — Аз нямам съдружници. Още утре той няма да е част от нас.

— Мислиш ли, че ще се отървем толкова лесно? — попита саркастично Дейниъл. — Разбрах, че Брадли няма никакво намерение да излезе от играта утре. Поне така изглежда.

Рийд сви рамене и отново се загледа в Тайм на сцената, след това пак се обърна към Пийчтрий.

— Не съм се отказал да го чукам това момиче — каза той. — Ти говори ли вече с нея?

— Опитвах се да я открия, когато се спънах в шибания кипарис в парка. Едва сега я виждам за първи път, тук на сцената.

— Това, което искам да знам, е дали можеш да ми уредиш работата с нея, или не? — изгледа го Рийд.

На Дайниъл не му беше до смях.

— Не знам — каза той. — Името на играта е „пари“. Ако парите не я съблазнят, тя няма да я играе.

— Не ми пука колко ще струва, просто ми я осигури — изтърси Рийд безапелационно.

 

 

Съдията Гитлин се отпусна уморено в креслото в библиотеката на горния етаж и погледна Брадли.

— За вас тук е само два часа сутринта, но за мен в Калифорния си е пет.

Брадли му подаде пълна чаша царевично уиски.

— Това ще те разбуди.

Съдията кимна. Изпи питието на един дъх и въздъхна:

— Друго си е!

Брадли кимна и отново напълни чашата му. Сега вече съдията отпиваше по малко и бавно. Погледна Брадли.

— Голям купон си вдигнал.

— Холивудски боклуци — каза Брадли. — Просто съм длъжен да го направя.

— Бая пари струва — каза съдията. — Ще ти стигнат ли, за да го платиш?

— Зависи от теб — каза Брадли и наля и на себе си. — Не само, че се давя в петрол, ами и пираните ме ръфат.

— Виж само колко пари дължиш вече на банката. Двадесет милиона? Плюс двадесет и пет милиона лично на мен?

— Човек залага и на цент, залага и на долар — отвърна сухо Брадли.

Съдията се втренчи в него.

— Познавам те добре. Ти си потомък на поколения търговци. Как да ти осигуря парите, когато федералните и щатските ревизори са по петите ми?

— От луна-парка. Седемдесетте акра, които купих в долния край на яхтклуба и които са под твое попечителство. Те никога не се превърнаха във филмово студио. Между впрочем, Джарвис и аз никога не сме обсъждали включването на лунапарка в сделката за филмово и телевизионно студио. Тогава него това не го интересуваше. Едва когато „Дисни“ заявиха, че ще откриват студио във Франция, той за първи път повдигна въпроса пред мен.

Съдията го изгледа изпитателно.

— Никога ли не си използвал никакви пари от филмовата компания за развитието на този проект?

— Никога. Изобщо не съм ги използвал за нищо. Оставих ги да си стоят просто ей така, без да ги пускам в никакво обръщение.

Съдията за момент се замисли.

— Значи този проект може би струва петдесет-шестдесет милиона. Както ми изглежда, нямаш никакъв избор. Взимай си неговите четиристотин милиона и изчезвай. Възползвай се от предложението му, това не ти струва нищо. Ако нещата ти изглеждат перспективни, хвани се с тази работа. Ако не са такива, прати го по дяволите.

— Чувствам се като абсолютен глупак — каза Брадли. — Имах намерение да разкажа играта на филмовата индустрия.

— Други са си изпащали още по-лошо. А ти все още можеш да си излезеш с четиристотинте милиона. Би могъл да се окажеш в пълен фалит. Дръж се здраво. Петролният бизнес рано или късно ще се изправи на крака, имотът, който притежаваш близо до яхтклуба, може единствено да поскъпне. Ще се отървеш само с едно наранено честолюбие.

— Само с това ли? С наранено честолюбие?

— Нашият род никога не се е славел със смиреност — усмихна се съдията. — Я просто си му кажи на туй приятелче Джарвис, че си взимаш паричките и му пожелаваш всичко най-хубаво. Стой си там, където си най-печен — при петрола и имотите.

— Сигурно си прав — призна Брадли. — Ама, виж какво бе, човек, този бизнес е истинско удоволствие.

— Друг път ще ти излезе късмета — каза мъдро съдията. — Кой е казал, че тоя Джарвис е по-умен от теб? И той може да се издъни по същия начин. Може би тогава ти ще си в състояние да се върнеш в този бизнес.

— Окей — кимна Брадли. — Мисля да намеря Джарвис и да му кажа решението си.

— Нищо няма да му казваш сега — отвърна раздразнено съдията. — Нека да чака до събранието на директорите утре. А междувременно сипи ми още едно.