Харолд Робинс
Пираните (34)

10

Беше единадесет вечерта. Бяхме се нахранили и си пиехме кафето. Анджела се беше върнала и си легна. Генералът ми хвърли поглед през масата.

— Имате ли пистолет? — попита той.

— Не. Тук не ми трябва.

— Струва ми се, че сега ще ви трябва.

Той извади изпод сакото си малък деветмилиметров автоматик.

— Да го имате за всеки случай.

— Мислите ли, че може да се случат неприятности?

— Имам усещането, че нещо не е съвсем наред — отговори той.

— Какво искате да кажете?

— Джими Блу Айс не изглеждаше изненадан, че хероинът е във вашето бунгало — каза Гонзалес. — Не му отне много време да изчезне с куфарите. Колко каза, че ще струва? Седем милиона долара?

— Да.

Перуанецът кимна.

— Не е лошо като за една нощ работа.

— Какво? — попитах аз.

— Той каза, че разменят кокаин за хероин. Но не ви каза откъде е кокаинът. Имам усещането, че тази вечер мафиотът пак ще се обади.

— Нали каза, че ще ми остави двама души за охрана.

На лицето на Гонзалес се появи странна усмивка.

— Не знам дали са бодигардове или екзекутори. Джими Блу Айс си играе със седем милиона долара. На негово място не бих оставил никакви свидетели.

За момент се замислих.

— Може би сте прав.

Телефонът иззвъня и Ким вдигна слушалката.

— Леля ти Роза те търси.

— Леля Роза? — попитах аз. — Не съм разговарял с нея от сто години.

Взех слушалката.

— Как си, лельо Роза?

— Благодаря, отлично — отговори тя.

— Много до късно стоиш будна.

— Току-що си спомних — каза тя. — Баща ти имаше обичая винаги да изпраща цветя за помена на дядо ти и баба ти в Палермо. Помислих си, че би било хубаво ти да изпратиш цветя тази година.

Замислих се за момент. За първи път чувах за този ритуал. Разбирах, че леля Роза има предвид нещо важно за мен.

— Нямам нищо против — отговорих. — Кога трябва да изпратя цветята?

— Литургията ще е в Палермо след три дни. Имаме там един братовчед, цветар е в гранд хотел „Вила Иджиея“. Той знае къде да занесе цветята.

— Много добре. Веднага ще направя каквото трябва.

Гласът на леля Роза звучеше загрижено.

— И да не забравиш. Много е важно.

— Не се тревожи, лельо Роза, ще направя каквото трябва.

— Винаги си бил чудесно момче. Сигурна съм, че ще се погрижиш за изпращането на цветята. Лека нощ.

Обърнах се към Ким и Гонзалес.

— Сега знаем къде да се срещнем с чичо Роко.

Гонзалес ме изгледа.

— Струва ми се, че ще е добре да остана тук с вас. В края на краищата аз съм професионалист и знам как да се справям с всякакви произшествия.

— Мога да ви предложа само този диван, в стаята за гости с Анджела.

— Няма проблеми — отвърна той.

— Къде трябва да се срещнеш с чичо си Роко? — попита Ким.

— В Палермо след три дни. Утре сутринта ще направим програмата за пътуването. А сега да си лягаме.

В три часа през нощта телефонът отново позвъня. Вдигнах слушалката. Този път се обаждаше Алма.

— Анджела при тебе ли е? — попита тя.

— Да.

— Добре ли е?

— Да. Откъде се обаждаш?

— От Париж. Генерал Гонзалес пристигна ли?

— В момента е при мен.

— Дай ми го на телефона.

Влязох в хола. Той седеше на дивана съвсем буден.

— Алма се обажда — казах му аз.

Той взе слушалката. Заслушах се за секунда и разбрах, че не си говорят на испански, а вероятно на някакъв перуански диалект.

Преди да затвори, той й каза:

— Окей, и аз ще бъда там.

— Какво каза тя? — попитах аз.

— Уредила е да наеме яхта и заедно с чичо ви ще отплават за Палермо. Чичо ви смята, че това е най-безопасният начин.

— Спомена ли дали да ги посрещнем там?

— Да, потвърди съобщението на леля ви Роза.

— Добре. Утре ще ангажирам билети за самолета.

Той ме погледна.

— Какво да правим с бодигардовете отвън?

— Майната им — отвърнах. — Ние не ги закачаме и те не ни закачат.

Върнах се в спалнята. Ким беше седнала в леглото.

— Какво става? — попита тя.

Усмихнах й се.

— Отиваме да прекараме меден месец. В Европа.

 

 

Пристигнахме в Палермо един ден преди срещата с чичо Роко. Хотелът беше комфортен и ние с Ким наехме хубав апартамент. Гонзалес се настани в стая срещу нас.

В седем вечерта слязохме в коктейл-бара, за да пийнем по нещо.

— Градчето изглежда тихо — казах аз.

Генералът кимна.

— Прилича ми на някои от перуанските градчета. Те винаги изглеждат спокойни, но под повърхността на това спокойствие клокочат проблеми.

Сервитьорът се приближи до масата. Ким си поръча „Асти Спуманте“, а ние с генерала — уиски.

Бяхме обядвали по пладне в един близък ресторант и бяхме решили да вечеряме по-късно в хотела. Менюто беше изцяло италианско.

Седяхме мълчаливо, когато чух някой зад мен да казва:

— Господин Стивънс.

Обърнах се. Беше Джими Блу Айс с двамата си бодигарда.

— Имате ли нещо против да се присъединя към вас с едно питие?

— Моля, заповядайте.

Той се намести на един стол.

— Не очаквах да ви срещна тук.

— Аз също.

— Да не би да имате среща с чичо си?

— Нищо не знам за него, просто реших да попътешествам, а освен това дойдох и за панихидата на дядо ми и баба ми — отвърнах. — А вас какво ви води тук?

— Бизнес — отговори Джими Блу Айс.

Не го попитах от какво естество.

Джими Блу Айс се усмихна.

— Познавам много добре този град. Какво бихте казали, ако ви заведа някъде на вечеря днес?

— Нямаме нищо против, ако това няма да ви затрудни.

— Разбира се, че не. За мен би било удоволствие.

Хвърлих му един поглед.

— Между впрочем, онзи ден споменахте, че да Винчи вече е в Италия — казах аз. — Мислите ли, че може да е тук?

Джими Блу Айс сви рамене.

— Не знам. Но всичко е възможно. Мисля, че трябва да си отваряме очите. Ще ви взема от фоайето в осем и половина.

— Добре. Ще бъдем точни.

Джими стана и излезе от коктейл-бара, последван от телохранителите си.

Погледнах Гонзалес и Ким.

— Какво ще кажете?

Гонзалес не изглеждаше въодушевен.

— Струва ми се, че сме я загазили. Не знаем кой е на наша страна.

Джими Блу Айс ни взе с лимузина „Мерцедес 600“. За около двадесетина минути стигнахме до някакъв ресторант в предградията. Намираше се в старинна сграда, която по-рано била частно владение. Разположихме се на верандата с изглед към морето.

Само след няколко минути сервитьорите ни поднесоха голямо блюдо с мезета. Отворих един пакет със солети и се разсмях.

— Какво смешно има? — попита Джими.

Подадох му опаковката. На външната й страна беше отпечатано: „Произведено в Бруклин, Ню Йорк“.

— Светът е малък — усмихна се Джими. — Кажете ми какви са намеренията на чичо ви сега?

— Доколкото ми е известно, чичо Роко иска да се оттегли и да излезе напълно от бизнеса.

Джими поклати глава.

— Никога няма да го освободят напълно от задълженията му. Той знае твърде много.

— Много е стар — отвърнах аз. — Мисля, че ще го оставят да доживее последните си години на спокойствие.

Джими не отговори нищо. Обърна се към Ким:

— Храната тук е много добра. Разполагат с чудесно телешко и прясна риба. Всичко, което пожелаете, е с отлично качество.

— Обичам риба — каза Ким.

Огледах ресторанта. На верандата имаше поне дузина маси, но ние бяхме единствените клиенти.

— Не може да се каже, че е претъпкано с посетители — подхвърлих.

— Ами това е Сицилия, тук никой не вечеря преди полунощ — отвърна Джими. — А ние сме американци и дойдохме рано.

Сервитьорът ни подаде менютата.

— Аз бих хапнал телешко — казах. — Включете в поръчката и препечени филии.

— Аз ще взема сьомга — рече Ким.

— Аз също — каза Гонзалес.

Джими погледна към сервитьора.

— Аз искам миди.

Ненавиждах ги. Само като ги видех и ми ставаше гадно.

Изведнъж слънцето залезе и се стъмни. Сервитьорите наслагаха свещи по масите.

Ядяхме основното блюдо и Джими Блу Айс изглеждаше в добро настроение.

— Вие просто не разбирате колко е важна Сицилия — обясняваше той. — Ние сме бедна страна и беден народ. Но някак си сме успели да се издигнем до някакво прилично равнище. Не забравяйте, че ако не бяхме ние, нямаше да има нито един „Лас Вегас“. Целият ми живот е преминал в поддържане на ред в хазартния бизнес.

— Но ти вече не си собственик на казината — отвърнах.

Той се засмя.

— Не ни трябват. Има много други делови дейности, които ни носят много пари.

Изгледах го.

— Не се ли безпокоиш, че някой може да ти ги отнеме?

— Опитвали са се — отвърна той. — Но никой не е успявал да го стори.

Той погледна към вратата и рязко се обърна към бодигардовете си:

— Какво става, по дяволите?

Гонзалес и аз проследихме погледа му. От ресторанта на верандата излизаха двама души. Бодигардовете на Джими Блу Айс се спогледаха уплашено и изчезнаха. Джими бръкна в сакото си. Аз смъкнах Ким от стола на пода и легнах отгоре й, за да я запазя.

Не видях дали Джими Блу Айс успя да извади револвера си, но стрелбата на „Узи“-тата го направи на решето. Двамата мъже се обърнаха към нас, но сега вече Гонзалес доказа професионалните си качества. Държеше във всяка ръка по един „Колт 45“ и ги застреля в главите.

— Боже Господи — промълвих аз.

— Бунаци — каза Гонзалес с погнуса. — Ако искаха да ни избият, трябваше да стрелят срещу всички ни едновременно.

Изправих се и вдигнах Ким. Тя беше побледняла и зашеметена.

— Не гледай — казах и аз.

— Хайде да се измъкваме преди да е дошла полицията — предложи Гонзалес.

Погледнах към Джими Блу Айс. Беше се проснал по лице и от дупките от куршумите в сакото му бликаше кръв.

Гонзалес и аз хванахме под ръка Ким и тръгнахме да излизаме. Погледнах към двамата мъртви убийци. Единият беше да Винчи.

Вече няма да играе компютърните си игри, помислих си. Между впрочем, на лицето му беше застинало много тъпо изражение.

Сервитьорите ни проследиха безмълвно с погледи, докато излязохме от парадния вход. Потърсих бодигардовете. Нямаше ги никъде. Мерцедесът си беше на мястото, с ключовете на стартера.

— Да вървим — казах. — Все ще успеем да намерим пътя до хотела.

— Не знам кого искаха да претрепят — Джими Блу Айс или вас — изгледа ме Гонзалес.