Харолд Робинс
Пираните (11)

10

Капитан Гонзалес махна на един от полицаите, когато излязохме от мъжката тоалетна. Той се приближи към нас и капитанът бързо му каза нещо на испански. Полицаят кимна и застана пред вратата на мъжката тоалетна, така не никой да не може да влиза.

Погледнах въпросително капитан Гонзалес.

— Искам да сте на борда на самолета преди да сме извикали летищната полиция. Щом дойдат, ще повикат и имиграционните власти и така ще се забъркате с разни формалности, че два-три дни няма да можете да отпътувате. А съм сигурен, че копнеете да се приберете вкъщи.

— Благодаря ви — казах аз.

— Моля — отвърна той. — Та нали ми спасихте живота в апартамента.

— И вие моя.

— Това е мой дълг — отвърна той. — Да охранявам невинни хора.

Подадох му ръка.

— Още веднъж ви благодаря.

Закрачихме към фоайето, където чакаше Алма.

— Странно — каза той. — Не разбирам защо колумбийците са ни проследили.

— Вероятно са получили същата информация, която е пристигнала и във вашето министерство. Само че проблемът е в това, че аз не съм човекът, когото търсят — отговорих аз.

— Не познахте ли мъжа в тоалетната?

— Не — поклатих отрицателно глава.

— Но той искаше да ви убие — каза полицаят.

— Нямам представа защо — отвърнах аз. — Но благодарение на вас не успя.

Гонзалес кимна замислено:

— Ще ви дам още двама от моите хора да ви придружат до самолета. Не ми се иска да се случи нещо с вас и Алма.

— Сега вече се чувствам в по-голяма безопасност — отвърнах аз.

Той внезапно се засмя:

— Смятате ли да дойдете пак в Лима?

И аз се засмях:

— Едва ли. Стигат ми вълненията от това посещение.

Той кимна.

— Мисля, че преценката ви е разумна. — Погледна ме като се приближавахме към Алма. — По-добре не й разправяйте нищо за инцидента в тоалетната. Тя е твърде уплашена от цялата тази история.

— Съвсем навреме идвате — каза Алма. — Току-що поръчах бутилка шампанско.

Капитанът й се усмихна:

— Няма да имате време за него. Уредих да се качите на борда преди другите пътници.

— Ама защо е това бързане? — попита тя. — Имаме четиридесет минути до излитането.

— Искам да сте на борда на самолета преди да са се качили други пътници. Ще ви придружим, докато се качите. След това ще поставя двама от моите детективи в основата на стълбата — да проверяват всички. В колата с колумбийска регистрация са били забелязани трима мъже.

— Да не би да искаш да кажеш, че те биха дошли тук? — попита Алма.

— Не мога да не предвидя всичко — отговори той.

След това хвана голямата и малката й чанта, които тя искаше да вземе със себе си на борда на самолета.

— Хайде — каза той.

Излязохме от сградата на летището през служебния изход. Алма и аз извървяхме пътя до самолета с истински ескорт — пред нас вървеше капитанът, единият от детективите беше до нас, а другият — зад нас. Безшумно се изкачихме по стълбата. Трябваха ми няколко мига, за да свикна с тъмнината вътре след ярката слънчева светлина.

Една стюардеса ни се усмихна:

— Bienvenido, Senorita Варгас и господин Стивънс. Estoy Senorita Мариса.

Алма отговори на усмивката й и се обърна към нея на испански. Стюардесата й кимна. Очевидно се познаваха. Момичето ни заведе на нашите места. Настанихме се на последния ред на първа класа с гръб към една преграда.

— Би трябвало да се чувствате удобно — каза стюардесата.

— В първа класа ще пътуват само още двама пътници.

— Благодаря ви — отвърнах аз.

— Може ли да ви предложа шампанско? — попита стюардесата.

— Да, gracias — отговори Алма. След това погледна към капитан Гонзалес, докато сядаше на мястото до илюминатора.

— Ще пийнете ли с нас, капитане? — попита го тя.

Той поклати глава и постави чантите й в багажника над главите ни.

— Не, благодаря, все още съм на работа.

— Сигурна съм, че вече няма за какво да се безпокоим — каза тя.

— Ще престана да се безпокоя, когато излетите — отвърна той. — Приятно забавление. Пътниците започват да се качват на борда и аз искам да ги проверя заедно с моите хора. Ще се върна след няколко минути.

Стюардесата ни донесе бутилка шампанско и чаши. Напълни ги бързо и отиде на входа, за да посрещне идващите пътници.

Двете чаши звъннаха.

— Страхотно ни обслужват — казах аз. — Гонзалес ни държи под око. Чудя се дали знае нещо, което ние не знаем.

— Той е полицай — отвърна тя. — А те обичат да си придават важност.

— Не е само това — казах аз, като си мислех колко бързо ме беше последвал в тоалетната. — Но не се оплаквам. Ако не беше той, сега щяхме да сме в моргата.

— Всичко вече свърши — каза тя. — Летим за Щатите.

— Да — отвърнах аз и изругах. — По дяволите, не можах да се обадя на чичо ми. Той ще се тревожи.

— След десет часа сме в Ню Йорк — каза тя. — Можеш да му се обадиш от летище „Джон Фитцджералд Кенеди“.

После наля още шампанско в чашите ни.

— Успокой се. Ще летим добре. Самолетите ДС 8 на „Еър Перу“ са по-комфортни от „Боинг 707“ на „Барниф“, макар че са малко по-бавни. Ще можем да полегнем.

— Никога не съм успявал да полегна в самолет — казах аз.

Тя се усмихна.

— Защото никога не си летял с мен. Ще ти държа члена през цялото време. Ще го напудря с малко кокаин, та и ти ще полетиш.

— Ти си страхотно маце — казах аз.

— Не — засмя се тя. — Перуанско маце.

Отново се чукнахме. Видях как стюардесата придружи още една двойка по пътеката до местата ни. Бяха на средна възраст, много добре облечени. Жената беше с визоново палто, а ръцете й бяха обсипани с диаманти. Мъжът свали меката си шапка, под която се показа бяла коса на ситни къдрици; очите му бяха скрити от тонирани очила френски модел. Наблюдавах ги, докато се настаняваха, а стюардесата им поднесе шампанско.

Капитан Гонзалес се върна.

— Всичко е наред — каза той. — Всички пътници са на борда. Самолетът не е пълен. Във втора класа има само четиридесет и седем човека.

— Може би сега ще пийнете с нас шампанско? — попита Алма.

— Не, благодаря ви още веднъж — отговори той с извинителен тон. — Имам да попълвам документи още много часове в дирекцията.

Той ми протегна ръка.

— Желая ви успех, господин Стивънс. За мен беше чест да се запозная с вас.

— За мен още повече, капитан Гонзалес — казах аз като му стиснах ръката. — Благодаря ви за всичко, което направихте за нас.

— Por nada — отвърна той и целуна почтително ръката на Алма. — Hasta luego, Senorita Варгас.

— Mill gracias, Capitan — кимна Алма. — Може ли да ви помоля за още една услуга?

— Каквото пожелаете — каза той.

— Ние ще пристигнем в Ню Йорк между два и три часа през нощта. Бихте ли били така добър да съобщите по телекса в моя хотел да изпратят лимузина на летището?

— Незабавно ще се погрижа за това, Senorita Варгас — каза капитанът, вдигна ръка към фуражката си, след това се обърна и излезе от салона.

Чух как вратата се затвори и реактивните двигатели засвистяха. Обърнах се към Алма, за да я наблюдавам. Лицето й беше залепено за илюминатора — тя гледаше към земята. Наведох се над рамото й и можах да видя как капитанът и хората му се връщат към сградата на летището. От озвучителната уредба един глас изреждаше инструкциите за безопасност на испански и английски, докато самолетът бавно потегли към пистата.

После пак така бавно зави. Спирачките го задържаха, а двигателите започнаха да набират обороти. Изведнъж Алма ме хвана за ръката. Стисна я още по-силно, когато самолетът се засили. Воят на двигателите се усили. Откъснахме се от земята. Алма се обърна към мен с побледняло лице.

— Винаги ме е страх при излитане.

Не мислех за това, което казваше, а за това, че помоли капитана да изпрати телекс до нейния хотел. Едва сега осъзнах, че изобщо не му каза името на хотела. Тя пъхна ръката си в слабините ми.

— Хотел „Пиер“ — казах аз.

Тя ме погледна:

— Какво искаш да кажеш?

— Ти изобщо не каза името на хотела на капитана.

Тя се засмя:

— Казах ти, че сме стари приятели. Той от преди много години знае, че моят patron ми е наел там апартамент.

 

 

Бяха изминали малко повече от три часа, бяха изпити две бутилки шампанско, а аз дремех. Стюардесата ме докосна по рамото. Отворих очи и я погледнах.

Тя държеше нова бутилка шампанско.

— Поздравяваме ви по случай преминаването на екватора — каза тя.

Обърнах се към Алма:

— Ти поспа ли?

— Малко — отговори тя, докато стюардесата наливаше шампанското и тръгна да обслужи останалите пътници. Чукнахме чаши и Алма ме целуна.

— И аз те поздравявам — усмихнах се аз и я целунах.

— Имам специален подарък за теб — каза тя през смях и пъхна нещо в ръката ми.

— Какво е това? — попитах аз.

— Помириши го — каза тя.

Пъхнах го под носа си.

— Мирише на тая ти работа и парфюм.

Тя се засмя:

— Позна. Това са бикините ми. Още са влажни. Събух ги, когато ти заспа. Сложи ги в горното джобче на сакото си. Така всички ще си мислят, че е кърпичка.

Пъхнах ги в джоба си.

— Ти си смахната — казах аз.

— Не съвсем — отговори тя. — Просто искам да ти подаря нещо, което да ти напомня кога сме пресекли екватора на височина десет хиляди метра.

— Та ти ме издигна на по-голяма височина без самолет — усмихнах се аз.

Стюардесата отново се появи.

— Ще ви сервирам вечерята — каза тя.