Реджи Наделсън
Червената мъгла (6)

5

— Здрасти — приветства ме бодро огромен мъж в черно кожено сако.

На голямата си колкото Статуята на свободата глава носеше обърната назад бейзболна шапка на „Доджърс“. Имаше вързана на опашка черна коса, сипаничава кожа и светлосиви очи. Когато се усмихнеше — или през повечето време — на брадичката му разцъфваше неуместна трапчинка. Дадох му горе-долу моите години. Аз съм прилично висок, обаче той трябва да бе над метър и деветдесет; тежеше към сто и петдесет кила, но изглеждаше стегнат.

— Как си, питам? — каза на руски.

— Разкарай се. — Започвах дори да говоря като тях.

— Всъщност се казвам Свердлов, Анатолий, Толя за приятели — каза мъжът, преминавайки на английски. Поклони ми се присмехулно. — И ще се разкарам, само ако дойдеш с мен. Опитвам се да се свържа с теб по телефона от цяла вечност. — Гласът беше образован, познат.

— Кой, по дяволите, си ти? — попитах, но вече знаех — спомних си името.

Каза ми го Лили Хейнс. Свердлов, диджеят от „Флауърс шоу“. И руснакът на телефонния ми секретар, осъзнах, когато отново закрачих бързо към Кони айлънд и огромното виенско колело, лумнало сред влажните сенки.

Свердлов пое успоредно с мен.

— Следиш ме.

— Да. Не си вдигаш телефона. Искам да обсъдим някои неща. — Приличаше на мутра. Спокойно можеше да мине за щангист. Но като изключим случайните грешки, говореше елегантния английски, който се учи в езиковите училища в Москва.

Запали джойнт и издиша сладникаво облаче марихуана към тъмното нощно небе.

— Искаш ли да се повозим — махна към виенското колело.

— Къде си мислиш, че си, на снимките на „Третия“ ли? Имам си работа. Казвай каквото имаш за казване и се махай. И разкарай това нещо, незаконно е — казах. Бях раздразнен, звучах надуто дори в собствените си уши.

Свердлов метна цигарата към пясъка, като я накара да подскочи няколко пъти като камъче в езеро. Хвърли поглед през рамо и пак тръгна до мен.

— Е?

— Снощи участвах в шоуто на Теди Флауърс.

— Знам.

— Аз съм доста известен руснак.

— Да бе.

Сви рамене, лицето му беше безизразно. Не заплашваше и не усукваше перчем като таксиметровия шофьор — нямаше страх.

— Искаш да говориш — окей. Не искаш, пак става. Но има неща, които трябва да знаеш — каза и извади от джоба си листче с телефонния си номер. — Обади ми се, ако ти се доприказва — добави, махна и се отдалечи, пътем запалвайки нов джойнт.

Надуших болест и смърт още преди ледената стомана да раздвижи молекулите въздух покрай врата ми. На 6-а улица в Брайтън, където паркирах колата си, цареше мъртва тишина. Никой нямаше да ми се притече на помощ.

Докато отварях вратата, някой ме цапна толкова силно, че се оказах заклещен в капан. Неспособен да противостоя на грубия тласък, се стоварих на седалката. Онзи ми заби юмрук, пресегна се и изскуба телефона в колата, после прокара плетения колан през врата ми и стегна примката. Усещах как устата ми се пълни с кръв — трябва да ми бе избил зъб. Давех се. С другата ръка онзи натисна плоското, хладно острие на ножа в кожата, докато не почувствах как по страната ми потича кръв. После сякаш погали врата ми, бузите, челото с дълги, несигурни пръсти и пуфтейки от усилието, дръпна косата ми. Виждах само тъмни очила, синя шапка. За миг мярнах бледо славянско лице, после ножът закри очите ми и вече не виждах нищо.

Острието леко бръсна окото ми. Задъхвах се. Чух стъпки — отдалечаваха се. Тук никой нямаше да ми помогне. В Брайтън бийч можеш да убиеш човек посред бял ден, пред десетина свидетели, събрали се да пият чай, които после ще твърдят, че са гледали право в чашата си.

Нападателят издърпа главата ми назад и рязко я изви. Усетих как пулсът ми затупа. Дъхът му беше зловонен, задавих се, когато размаха ножа пред лицето, после пред клепачите ми. Промърмори нещо на руски, само че аз губех кислород и не го разбрах. Пред очите ми бе раненият войник от Омаха бийч, с увиснали на бузите очи. Бях само наполовина в съзнание, копелето стискаше гръкляна ми. После го чух.

— Мога да направя така, че повече да не видиш децата си — казваше.

Гласът му беше писклив, говореше на руски с груб акцент, но го разбрах. Стандартна мафиотска закана. Първия път не те убиват, ослепяват те с киселина или ти отрязват клепачите, за да не можеш да мигаш, да спиш, да плачеш.

Някак събрах въздух.

— Нямам деца.

По лицето ми покапа топла кръв. Беше влажна, гъста, лепкава, омесена със слюнка. Чух как по бронята на колата издрънча нещо метално, което после падна на тротоара.

— Я по-полека — каза нов глас, отново на руски, но този път с културен акцент.

Коланът изщрака и се върна на мястото си. Рамото на нападателя ми за миг увисна като на парцалена кукла, после, който и да го държеше, отслаби хватката, копелето залитна към канавката и задъхан остана да лежи там.

— Свердлов, Анатолий — бодро избоботи гласът, минавайки на английски. — Помниш ли ме?

Пак проклетият руснак. Само той ми липсваше!

— Да го убия ли?

— Не си прави труда — казах. — Ще повикам помощ. — Само дето телефонът ми не работеше.

— Добре ли си?

За частта от секундата, нужна на Свердлов да се убеди, че съм жив, нападателят ми събра някаква животинска воля, надигна се от канавката и побягна към мрака надолу по улицата.

Свердлов хукна след него без особени шансове.

Върна се, останал без дъх.

— Окей. Благодаря ти. Сега съм ти длъжник. Какво точно искаш? — Лицето зверски ме болеше.

— Това май е твое — каза той, поклони се и като сервитьор поднесе на огромната си длан зъба ми.

Шут значи.

Приглади сако.

— Мръсно копеле! Да те закарам ли у вас? Изглеждаш като премазан от валяк.

Смеейки се, ни приближиха момче и момиче, сплели ръце. Видяха ни, надушиха неприятности и рязко поеха в обратна посока.

— Не. — Исках да остана сам. Без руснаци, без значение кои. Добре де, Свердлов ми помогна. Обаче сега му бях длъжник.

— Какво искаш? — попита той.

— Да открия копелето, което уби Устинов. И ме нападна.

— Един и същ човек?

— Откъде да знам? — Само дето знаех.

— И аз мисля така. Да поговорим?

— Става. Говори.

— Не сега. Върви си у дома. Почисти се. Ще ти се обадя скоро. Чувал ли си за „Батуми“?

— Нощният клуб? Защо точно там?

— Има интересни хора. Обичам оживените места. И е най-безопасно, стига да си седнал с лице към вратата.

— Бях забравил цялата тази параноя.

Свердлов измъкна чиста кърпа от джоба си, вдигна ножа и ми го подаде.

— Отдавна не си си бил у дома — каза и пое обратно към Брайтън бийч. Коженото му сако се издуваше бодро на вятъра като хелоуински костюм.