Реджи Наделсън
Червената мъгла (13)

12

Лили се върнала от работа рано, около седем, още преди шоуто да тръгне в ефир. Било й кофти, сърцето й блъскало, главата я боляла, просто трябвало да се махне от шоуто, от Теди, от всички. Приятелката й Бейб се обадила, че ще намине с нещо за хапване, но Лили отказала, искала да поспи.

— Трябва да хапнеш нещо — възразила Бейб.

— Не съм гладна.

— Ще ти стане по-добре. Обещай ми, окей? — Лили обещала и се обадила на един китайски ресторант. После звъннала на Хосе, портиера, както обикновено, когато чакала доставка, и му казала да изпрати момчето с поръчката горе. Това било голямата й грешка. Хосе винаги в общи линии й играел по свирката, защото се надявал да направи кариера в телевизията и бил решил, че Лили е по-добър вариант от живеещия от другата страна на улицата Ричард Гиър. Практичен човек, това е.

Лили пуснала музика и задрямала. Събудил я звънецът. Отишла до вратата и надникнала през шпионката.

— Кой е?

Не отговорил. Лицето му оставало скрито зад плика с храната.

— Кой е? — повторила тя рязко, после съжалила за тона си. Много от китайчетата били току-що пристигнали и не говорели никакъв английски.

Онзи извикал нещо. Едва разбирала английския му. Съжалила го, а и й било писнало от параноята; малко оставало да се изроди в злобна активистка от десницата. Затова се пресегнала да свали веригата.

После мъжът отстъпил назад и тя видяла обувките му. Откога китайските разносвачи носят скъпи кожени обувки? Мъжът отново почукал тихо, търпеливо. През шпионката виждала хартиения плик с храна, но не и лицето му. Изтръпнала, сякаш я полазили паяци.

— Оставете храната пред вратата. — Знаела, че той няма да си тръгне. Щял да чака търпеливо за парите. Имала само кредитна карта. Ако не му плати, той щял да изгуби работата си или още по-лошо, да удържат вечерята й от мизерната му заплата.

Съзнанието на Лили галопирало. Обадила се по домофона на Хосе, но никой не вдигнал. Хосе излизал във вечерна почивка точно в осем, като по часовник.

— Престани! — казала си и осъзнала, че говори на глас.

Отворила вратата, но без да сваля веригата.

Мъжът отвън бил готов. Пуснал плика, проврял ръка през отвора и опипал за дръжката от вътрешната страна. Като в най-лошите си кошмари гледала как ръката пълзи по вратата й. Мъжът мотолевел нещо на език, който тя в началото не разпознала; носел тъмносиня шапка и слънчеви очила.

— Върви си! — изкрещяла Лили.

Напсувал я приглушено, тя събрала сили и блъснала вратата, но той излязъл по-силен и пак напънал. Бравата се завъртяла.

Лили усетила, че й се повдига, все едно отгоре й отново бил мъртвият генерал. Ушите й запищели, завил й се свят.

Като в кошмар ръката отново се появила и пръстите пак заопипвали за бравата.

Лили бавно отстъпвала. Някак успяла да се отдръпне назад и да събере инерция, после с все сила се хвърлила с рамо върху вратата, толкова силно, че премазала ръката на мъжа. Чула как се трошат костите, като на яребица, когато я прережеш на две с ножа. От другата страна се чул писък, нещо изтракало на пода, мъжът изтеглил пострадалата си ръка и Лили видяла да проблясва острие. Успяла да затвори вратата, щракнала резетата и след секунди вече набирала 911. Само че той вече бил изчезнал през мазето в тъмните улици.

По-късно Хосе, портиерът, разказал на ченгетата, че не обърнал особено внимание на мъжа. Да, повъртял се малко, но изглеждал богат и можел да мине за човек с познати в сградата. Бил там и когато китайчето от ресторанта попитало за Лили. Хосе излязъл в почивка. Онзи надушил шанса си, имал късмет или просто рискувал — проследил момчето в асансьора, цапардосал го, извлякъл го на втория етаж, пак го ударил и се качил при Лили. Открили хлапето на стълбите с насинено око. Лили мислела да се премести, да се скрие. Той знае къде живея, това било единствената й мисъл.