Реджи Наделсън
Червената мъгла (40)

11

На следващата вечер с Толя и Светлана седяхме на верандата, увити в пуловери и обгърнати от руския здрач, и ядяхме наденички, хайвер, хляб, масло и сирене, и пиехме червено вино.

— Казват, че не можеш да разбереш Русия, преди да разбереш селото. Всичко тук, всички тези дачи зад стените и оградите си, са загадка, също като Русия — каза Светлана.

— Глупости — изсмя се Толя. — Аз съм руснак, а мразя селото. Лошото му е, че няма къде да се пазарува.

Двамата със Светлана започнаха да подсвиркват популярни мелодии. Толя се оказа голям фен на „Южен Пасифик“; обичаше да имитира Блъди Мери.

Бащата на Толя излезе, стиснал по бутилка вино в ръка.

— В Переделкино нямаше да ви позволят да пеете — каза и незлобливо се засмя. — В Переделкино щяха да обсъждат Хайдегер.

Седнахме на старите градински столове и той ни наля вино. Лара Свердлова застана на стълбите с ръце на хълбоците, погледна развеселена съпруга си и се разсмя.

Бащата на Толя, също Анатолий, беше известен актьор.

— Чувствам се изпълнен с тъга — извика, а шкембето му висеше от дънките. — Шофьорът ми бере ябълки от градината си, а аз купувам моите от магазина. Не е автентично. — Ухили се. — Иначе на вкус, честно казано, са същите. Наздраве.

Светлана и Толя запяха. Лара Свердлова продължи да се смее.

Анатолий старши обяви:

— Тази къща съм я строил сам, забих в нея пирон, значи е моя. Знаеш ли колко дълго чаках за място в Николина гора? Осемнадесет години чаках, не като новите руснаци с техните котеджи и мраморни камини, новата аристокрация. — Изсумтя. — Като западняци са, където домът не значи нищо и се купува лесно, стига да имаш пари. Моят дом е моята душа.

Голям приказливец, бащата на Толя можеше по обезоръжаващ начин в едно изречение да намеси душата, къщата и презрените пари. Всички съседи плуваха в отопления му басейн, а той ги посрещаше ден и нощ с думите: „И така, колко точно скъпо вино си ми донесъл?“.

В подивялата градина на Свердлови бродеха кучета и котки. Лара сновеше напред-назад с очи, блеснали от перспективата да нахрани толкова много хора. Двамата Анатолиевци, баща и син, напалиха огън.

Под дърветата изнесоха сгъваема маса с плата храна: бледорозов език с млад грах и ряпа; пилаф с фурми, праскови и шамфъстък; туршии; пушена риба; водка, вино и бира. Хайвер, черен, червен и златист. Печеното прасенце имаше хрупкава кожа с цвят на карамел.

Светлана, сега с бял пуловер и черни панталони, уви раменете си с червен шал. На ушите си имаше златни халки. Хванах я за ръка и я погледнах. Слънцето се скри, Лара запали още свещи, пристигнаха нови гости. Заобиколихме масата, Толя пусна музика — класическите джазмени, които обичах: Оскар Питърсън, Джанго Райнхард, Стан Гец. Чет Бейкър изпя „Моя смешна валентинке“.

През гората изви сирена, блесна светлина; в дипломатическа кола пристигнаха още гости.

— С чужденците показва колко е важен — прошепна Светлана.

— Аз чужденец ли съм?

Срещу мен седеше професор по етика, облечен в пуловер с емблемата на Харвард; представиха ми го като човека, който случайно се запознал с Витгенщайн на някаква гара. В Мюнхен, мисля, или може би Виена. Гавин Крауи цъфна с мека шапка. Съпругата му се оказа озлобена, мълчалива рускиня, третият човек в компанията му бе изпита германка със зачатъци на мустак, адвокатка, дошла да си търси късмета в Москва. Имаше и две американски хлапета, пленени от мършава блондинка, известна някога актриса; името й ми убягваше, но помнех нейни снимки. Тя и Анатолий за известно време били прочуто дуо.

Актрисата чоплеше плодовете; малките й очи бяха твърди, злобни и черни като динени семки. Съпругът й беше физик, тя не отместваше поглед от него, но едва отваряше уста, освен за някое „Не е така“, когато не бе съгласна с него.

— Министър на науката при Горби, голям човек — прошепна ми Гавин Крауи.

Това, че отрепка като Крауи е на ти с министри и ВИП персони, ми доказа, че Русия продължава да е едно голямо село: привилегированите й хора до един се познаваха.

Задължителното обсъждане на изкуството — тези тук бяха побъркани по картини от осемнадесети век — отстъпи на по-оживен разговор за пари и оръжие. Физикът беше пълен със злоба — щял да търси по-добра работа в чужбина, тук вече никой не отпуска пари за изследвания, каза. Свердлов-старши изнесе поднос с коняк. Над стройните бели дървета изгря жълта луна. Градината се обля в лунна светлина, в гъстата трева блещукаха поставените в буркани свещи, листата шумоляха на есенния ветрец. Хлапета се плискаха в забуления в пара басейн. Някой смени музиката и Пол Маккартни запя „Вчера“.

Светлана ме погледна и се усмихна.

— Защо се смееш?

— От щастие.

Обичах я. Но тази пищна градина, топлата есенна нощ, руснаците, въздишащи по миналото, ме изпълниха с гняв. Чувствах се объркан, прелъстен. Гняв, задето Бърди и Рики умираха, и двамата по моя вина. Защото пластовете самочувствие покрай масата бяха гъсти като черешовото сладко на Лара Свердлова. И защото исках да открия тук част от собственото си минало, а бе прекалено късно. Не можех, бях чужденец.

Светлана сложи в чая си сладко, както навремето го пиеше майка ми. Видя, че я гледам, дойде, седна до мен и ме прегърна.

— Ученият Фурмин, позна ли го? Имаше го на филма в архива.

Фурмин крачеше до мен към реката.

— Имате въпроси? Питайте. За мен вече няма значение, заминавам. Заминавам. — Погледна брезите и се насили да заплаче.

— Заминавате.

— Напускам родината си. Всичко това. — Махна към горите и реката. — Всичко дойде прекалено късно. Отдаваме ресурсите си за нищо. Не ме слушат. Казах да спасим плутония. Имаме мощност за три поколения напред, но ще я дадем на американците. Без нея сме нищо, държава от Третия свят. Добър за нас е само един американец. — Приседна на един дънер.

— Кой е добрият американец?

— Чьом Бродски.

— Защо?

— Той разбира, че разполагаме с технологията да построим новото поколение централи. Евтино електричество за сто години напред. Бродски разбира. Трябва само да убедим хората. Защо да хвърляме плутония си само защото така искат американците?

Повярвах на този озлобен дребен мъж. Заминаваше, всичко вече бе зад гърба му. Нямаше какво да губи.

— Какво представлява червеният живак? — попитах.

През дърветата виждах Светлана с червения й шал. Прекосяваше градината с поднос в ръце. Пламъчетата на свещите блещукаха по лицето й, гледаше към децата в басейна и се смееше.

Фурмин ме хвана за ръка. Изкривеното му лице замръзна в подигравателна гримаса. Приведе се и свали обувките и чорапите си, разтри подутите ходила.

— Едно голямо нищо.

— Нищо?

— Нищо. Да ви разкажа ли?

— Да.

— Ще ви кажа какво е червеният живак — страх, затворен в бутилка. Легенда, която учените създадоха преди много години. Имахме спад в производството, бяхме под паника. Учените ни мислеха, че ако създадат нещо още по-мощно, Западът ще се съобразява с нас. И същите тези учени изобретиха тайната субстанция. Съветското чудо, което напомпва самолетите и ги прави неуловими за радарите. С червения живак всичко е възможно, той е нещо като философския камък.

— Ами документацията? Дисертациите?

— Всичките са фалшифицирани. Измислиха на червения живак формула, натвориха документация, дисертации, официални писма, договори, разписки за продажба, сертификати за установяване на произхода. Червен живак никога не е съществувал. Той е една от най-големите измами. Смъртоносен, но неуловим. Вече е нещо като легенда. Обгражда го аура като тази около убийството на Кенеди — един куршум ли е имало, два, три, никой няма да узнае истината, а всичко останало са просто теории. Същото е и с червения живак. Хората пишат дисертации, правят документални филми за него, пишат дори романи, поезия. Превърнал се е в метафора. Смъртоносен, но неуловим. Това също е поезия.

Сетих се за Валя Голицина и подробното й описание. За убеждението на Чьом Бродски, че е смъртоносен. За собственото си безумно търчане. Щеше ми се да вярвам, че червен живак съществува, но знаех, че Фурмин казва истината.

Последвах го до реката.

— Ще поседя тук — каза и топна крака във водата. — Създадена бе легенда. Червен живак. Добро име, не мислите ли? Червеният живак после се превърна в реалност. Ето това е Русия. — Наблюдаваше ме. — Мислите ли, че искам да напусна родината си?

— Защо заминавате?

— Жена ми иска диамантени обеци. — Изправи се и шляпайки, се отдалечи на няколко метра надолу по брега.

— Откъде знаете за червения живак? — попитах го.

— Не ми вярвате, нали? Предполагам, че сте били в института и сте говорили с Валя Голицина. Тъпа кучка.

Не отговорих.

— Продава информацията на всеки. Винаги е била курва — изсъска. — Червеният живак е едно голямо нищо. Нищо. Слух, смъртоносна измислица. Голицина я продава за пари.

— Откъде знаете? — извадих цигара от смачканата кутия в джоба си.

— Почерпете ме.

Дадох му цигара. Около минута пушихме, после той метна фаса в реката, върна се при дънера за обувките и чорапите си и започна да се обува.

— Едно време бяхме женени — каза. — Никога не съм имал вкус за жените.

— Моля ви, важно е. Откъде знаете, че червеният живак е измама? — Бях объркан. Как така Чьом Бродски не знаеше истината? — Откъде знаете, че учените лъжат?

Фурмин се подпря на рамото ми, тежко се изправи и облегна цялата си тежест на мен.

— Аз бях един от тях.