Реджи Наделсън
Червената мъгла (24)

9

Когато телефонът иззвъня, сънувах, че летя за Москва, а самолетът не може да се приземи. Опипом затърсих ключа за лампата и прекатурих някаква чаша, която се разби на пода.

Погледнах часовника: шест сутринта.

— Арти? Хилел е. Опитвам да се свържа с теб от почти две седмици. Какво има? Не ме ли обичаш вече?

Знаех за обажданията на Хилел Абрамски.

— Съжалявам, затънал съм в работа, наистина.

— Попадна ми един клиент, който може да представлява интерес за теб. Намини по обяд, в петък затваряме рано.

— Хили, наистина съм зает. — Още една фалшива следа, и щях да изперкам.

— Ще те чакам.

Хилел Абрамски, най-добрият ми източник на информация в диамантения бранш, е свестен тип. Чух го да си пее още преди да отворя вратата към задната стая на втория етаж в неугледната сграда на 47-а улица. Беше обяд, тезгясите — почти празни. На мястото си бе само Хилел, с лице, полузакрито от дебели предпазни очила, с диамант, голям колкото орех в ръка. Замислено, но без да спира да пее, го надигна срещу светлината.

Видя ме, отметна очилата, стисна ръката ми и ме запозна с човек с обувки от велурена кожа — Томас Сароян, изчезналият участник от „Флауърс шоу“.

— Красота — каза Хилел, погледна диаманта и подкара пак монотонното си тра-ла-ла.

Сароян опитваше да се сдържа, но виждах, че е раздразнен. Не беше забогатял в чакане на евреи, които си тананикат народни песни и се любуват на майсторлъка си.

— Колко още?

— Не знам. Може час, а може и ден, седмица. Това е скъпо нещо. Ако искате, идете да ви го срежат другаде. Ще загубите към половината. Камъкът си е ваш.

— Минаха почти две седмици.

— Виж, господине, иди хапни един обяд. Ще ти олекне.

— Предпочитам да изчакам.

— Ще те черпя един обяд — казах.

Другите бижутери започваха да се връщат от почивката. Много харесвам Хилел. Жена му ми праща разкошен дроб, самият той има страшни записи с еврейска музика и въпреки че не храни илюзии относно човешката природа, винаги е в добро настроение; при Хилел Абрамски религията замества хапчетата „Прозак“.

— Ще ти го върна след час — казах на Хилел. — Как сте вкъщи?

— Чудесно. Бебето ще се роди другата седмица, може би дори навреме за празниците. Ще дойдеш ли на обрязването?

— Откъде знаеш, че ще е момче?

— Винаги познавам — сви рамене Хилел.

— Кой сте вие? — попита ме подозрително Сароян.

— Върви с него. Хайде — каза Хилел Абрамски, съвсем като домакиня, която се опитва да се отърве от хлебарки.

На улицата още брадати мъже подрънкваха диаманти на стойност милиони долари в джобовете си при дребните монети за телефон. С помощта на Хилел откривах разни мошеници, скрити сред хасидите. Тези почти светци не намираха нищо странно в това, че руски мафиот е готов да размени перуката и златните ланци за черна шапка с къдрици. Външната проява на вярата много ги впечатлява.

Хилел държеше на етичната страна на нещата. Бизнесът на 47-а улица открай време се е въртял на базата на доверието. Така бяха правили и баща му, и дядо му; милиони в скъпоценни камъни, разменени срещу стисната ръка, прошепната дума. Затова и ми помагаше. Когато Томас Сароян пристигнал с големия си колкото орех диамант, Хилел решил, че може и да има нещо гнило.

— Ченге си, нали? — сприхаво каза Сароян.

— Точно така. И искам да обсъдим защо Генадий Устинов беше убит на телевизионно шоу, на което по една случайност присъства и ти. И други неща.

Кожените мокасини на Сароян трябва да струваха поне петстотин долара, може и повече.

— Хубави обувки — казах.

Купих два хотдога от количката на ъгъла и му подадох единия.

— Аз съм зает човек — подхвана го гнусливо Сароян. — Не съм дошъл в Ню Йорк да говоря за обувки. Онзи там вече седмица се приготвя да среже диаманта ми.

— Спокойно — казах. — Не ме интересуват диамантите ти, поне за момента не. Може да си един издокаран боклук, не ме засяга. Искам само да знам какво видя на шоуто на Теди Флауърс онази вечер и какво знаеш за Генадий Устинов. Започни от началото. Как се уреди за шоуто?

Сароян предпазливо отхапа от кренвирша.

— Чрез един приятел в Москва, англичанин, Гавин Крауи. Каза, че може да завържа контакти с важни хора. Че ще е добре за бизнеса.

— С какъв точно бизнес се занимаваш?

— Помагам на хората да се снабдят с нещата, от които се нуждаят.

— Сиреч пазаруваш вместо тях. И Зайцев ли ти е клиент?

— Моля?

— Забрави. — Разбрал ме беше.

Подканих го да продължи.

— Казах на полицията всичко, което знам.

— Кажи ми го пак. Кажи ми нещо, което си забравил да им съобщиш.

Сароян ме изгледа преценяващо. Беше на тридесет и пет-шест, пълен, но стегнат мъж, с ниско чело, обрасло с гъсти къдрици. Приличаше на маймуна.

— Аз съм твърдо за международното разбирателство — най-неочаквано реши да заложи на дипломацията. — Каза, че името ти е Коен, нали?

Кимнах.

— Евреин си, значи ще ме разбереш. Аз съм Сароян, арменец. Мразя Съветския съюз, те съсипаха народа ми.

— Не бяха ли турците?

— Устинов беше от КГБ. Някой го уби за отмъщение. — Втренчи се в очите ми. — Какво точно искаш от мен?

Логично беше да предположи, че като всички ченгета в родината и американските могат да бъдат пречупени или купени. Оставих го да вдигне залога.

— Какво предлагаш?

Не отговори.

— Ще ти кажа какво ще направим. Искам проява на добра воля, като арменец на евреин. Покажи ми къде държиш стоката си.

Започна да го увърта, блъфираше.

— Не искаш визата ти да изтече, преди приятелят ми Хилел да приключи с диаманта, нали?

— Знаеш ли къде е хотел „Хелмсли палас“?

 

 

След половин час Томас Сароян изскочи на пожар от хотела.

— Имам ли думата ти, че ако ти покажа стоката, ще си остане между нас двамата?

— Разбира се, че я имаш. Обади се на Зайцев, нали? Той не ти ли каза, че съм му приятел?

Без да отговори, се пъхна в микробуса ми и го огледа с презрение.

Карах, без да разговаряме. Сароян бръкна в джоба на блейзъра си „Версаче“ и извади бележник „Гучи“. И писалка „Монблан“, която започна да щрака. Щрак-щрак-щрак.

— Имаш ли нещо против да престанеш?

— Излез на Белт паркуей.

— Знам пътя до Бруклин.

Обаче се изгубих. След лабиринта от шосета и околовръстни към района между Брайтън бийч и летището се озовах при някакъв природен парк до Джамайка бей. Пред колата пикира врана или гарван и едва не катастрофирахме.

Сароян си лепна доволно изражение и ме упъти към гараж на някаква оживена улица. Отпред няколко мъже опустошаваха огромен плик от „Кентъки фрайд чикън“. Единият махна на Сароян.

Сароян ме отведе отзад, където имаше втора барака; пазеше я полуумрял помияр. Метнах на кучето останало из джобовете ми шоколадово блокче и то като че ли оцени жеста.

— Надявам се, че си струва. Не бих път дотук за долнопробен битак.

— Струва си — каза Сароян.

Беше нервен. Показваше ми склада си като подкуп, за да не разровя другите му далавери; аз пък исках коз срещу него, в случай че знаеше за търговията с мострите. А може и да мислеше, че ще ме купи с няколко фалшиви ролекса.

Отключи вратата и щракна ключа за осветлението. Огледах се — направо си бях в проклетата пещера на Аладин. Сароян купуваше по заявка само качествена стока — дизайнерски дрехи, злато, диаманти, часовници „Ролекс“, „Картие“, „Патек“.

Нямаше прозорци. Чуваше се жуженето на мощен климатик. До стената спретнато бяха подредени сандъци и покрити с брезент предмети. Встрани видях голям сейф на „Чаб“.

Под брезента имаше три лъскави махагонови пиана „Стейнуей“. Персийски килими лежаха навити на спретнати рула. Десетки свръхмодерни стереоуредби и телевизори „Айва“, „Сони“, „Мицубиши“, цели залежи от лаптопи „Макинтош“ и Ай Би Ем, конзоли за игри „Геймбой“, „Нинтендо“. Имаше кашони с порцелан, кристал, сребро, играчки, сиди плейъри и десетки дискове. До стената имаше цял контейнер велосипеди.

Сароян отметна поредния брезент и ми показа редове грижливо опаковани в найлон кожи. Имаше рокли, костюми. „Армани“, „Шанел“, „Версаче“. Чанти на „Гучи“ и „Вюитон“. На полица бяха кашоните с по-дребна стока — тениски на „Келвин Клайн“, чорапогащи на „Хейнс“. Отвори сейфа и ми показа кутии златни бижута, стари порцеланови фигурки, камъни, рубини, смарагди, диаманти.

— Автомобили?

— На друго място са. Искаш ли да ги видиш?

— Ще го приема на доверие. И всичко това е по заявка?

— Абсолютно. Ние сме руски търговски канал. Имаме още много складове в Ел Ей, Ню Орлиънс. Доставяме стоката в Москва или Петербург. Имаме черни, червени, сребристи, нови и стари мерцедеси, ролс-ройси, лексуси. Купуваме в Ню Йорк и ги транспортираме обратно през Владивосток, Одеса, балтийските републики. Пристигат непокътнати, като нови. Стоката ми е първа ръка, при нужда модифицирана според клиента. Доставям и антики. Имам един клиент, купи MG от 1947 за рождения ден на сина си.

— И държиш стоката тук?

— Имаме голямо текучество.

— Ченгетата не са тъпи.

— Не — каза Сароян. — Но и те обичат да пазаруват.

— Направо ми отвори очите.

— Искаш ли да купиш нещо? — Беше си едно мазно копеле; представих си го в раирани панталони, с карамфил в бутониерата.

— Може би по-късно. — Огледах се. — Какво е това? — посочих малък сандък до вратата.

— Резервни части. Искаш ли да ги видиш? — Побутна сандъка към мен.

Отказах. Вече бях видял етикета. Понякога намираш отговорите точно в такива невзрачни малки сандъци. Вече се чудех защо Сароян купува резервни части за скъпите си коли от дупка като автосервиз „Космос“.

Сароян направо избесня, когато го оставих на спирката на метрото. Стъпи право на изплюта дъвка, която залепна за скъпата му обувка. Обадих се на Хилел Абрамски и му разказах за Сароян; Хилел каза, че няма да приключи с диаманта на Сароян поне още няколко седмици, не и при положение, че другата седмица са Нова година и раждането на бебето. После подкарах към Брайтън бийч.

„Космос“ е само фасада. Държи го Джони Фарони, хърбав, дружелюбен италианец с очила-полумесеци, който ходи с евтини ризи с къс ръкав и вратовръзка. Вратата му е винаги отворена, или поне така гласи рекламата.

Магазинът беше малък и прашен; паяжините по прозорците пресичаха светлината. Навсякъде в кутии бяха складирани авточасти. Фарони продава и климатици и вентилатори, които събират прах по первазите, при книгите за поръчки, инвойсите и картонените кутии. До стената под религиозен календар и пластмасово разпятие имаше опрени гуми. Бях се обадил за справка на един приятел и той ми каза, че Фарони е окей — един от малкото не руснаци в Бийч, зависел от полицията за благополучието си, а нерядко и просто за компания.

Фарони ми предложи еспресо. Седнахме и забъбрихме за това-онова и в крайна сметка успях да питам какво ново покрай бизнеса.

Сви рамене. Бизнесът вървял добре. Тези дни изнасял много неща, авточасти, климатици, какво ли не.

— Чудя се дали това няма да ти е интересно? — попита той, опитваше се да ми угоди.

Джони Фарони беше от хората, които обичат да правят услуги и съответно са винаги на червено. Посегна към една папка на бюрото си и измъкна омазнено ксерокопие.

Беше официално писмо на руски. Отиде до тоалетната, докато преглеждах документа, и го чувах как пикае.

— Разбираш ли го? — сигурно приемаше, че всички наоколо говорят руски.

Кимнах, облегнах се на касата на вратата и го препрочетох. Над главите ни потракваше метрото, бежовото пластмасово разпятие на стената вибрираше. Фарони спокойно скръсти ръце на бюрото си.

Документът беше инвойс за червен живак.

— Какво е това? Кой знае? Понякога клиентите ми питат за нещо, аз им го намирам. Други предлагат стока, аз намирам клиенти. Като го видях тоя, си помислих, ей на това му се вика болен пич. СПИН, познавам го. Косата му капеше. Нямаше зъби. С язви по устата. Все търчеше до кенефа, направо не можеше да седне. Предложи да ми продаде това нещо. Искаш ли да видиш видеото?

— Записал си го?

— Винаги така правя. Синът монтира камера. Направо се преродих. Аз осребрявам чекове. Записът си е застраховка, ако ми пробутат подправени карти.

Пусна записа — беше Лев.

— Купи ли стоката му?

— Да бе, съгласих се да я купя. — Фарони се разсмя. — По-точно, направих далавера с едни руснаци да я купят. Аз съм малко нещо брокер, посредник. Тоя живак хич не съм го чувал, затова поразпитах. Саддам бил купил, дал милиони долари за няколко кила. На Запад имало разни типове, дето се занимават с полимери, лубриканти и аеротехнологии, направо си умирали за живак. Искали мостра. Аз нали ти казах, не го бях и чувал. Пичът ми предложи да го шитна, поразпитах. Защо не, така му казах.

— Видя ли стоката?

— Не, не ми влиза в работа.

— Сериозно, чух, че си взел мостра — казах. — Да се върна ли с разрешително за обиск?

— Ченге ли си?

Кимнах.

— Хей, аз сътруднича на полицията. Всички знаят, че Джони Фарони е гъст с ченгетата.

— Къде е мострата?

— Няма мостра, кълна се в господ — каза и се прекръсти. — Ако искаш да обискираш, давай, нямам нищо против.

Препрочетох мазния лист. Червен живак.

— Дай ми тоя запис — казах.

Той го пъхна в кафяв плик и ми го подаде. Измъкна още листове от хаоса по бюрото си.

— Виж, мой човек, какво да я правя тази мостра аз? Нещата и така са ясни. Ето. — Подаде ми листа.

Този беше прегледен и на английски — заявка от някаква компания в Лос Анджелис.

— За какво са ми мостри, като направихме сделката още същия ден за четиридесет кила живак — каза Фарони.

Дори на измета се случва от време на време да каже истината; Джони Фарони ми казваше това, което знаеше.

 

 

Няколко минути след като си тръгнах, имало експлозия в празния парцел на няколко метра от магазина на Фарони; стъклата станали на сол и апартаментът на горния етаж изгорял, но вътре нямало никой. Същата нощ на Кони айлънд откъм Брайтън бийч друг пожар погълна покрива на къща; откриха седемчленното семейство на въглен. Полицията приписа пожара на повреден радиатор. Единственият репортер, който забелязал дискретно измъкналия се в тъмното малък екип радиационни експерти, работеше за рускоезичен вестник, а и на кого, по дяволите, му пукаше? Така и не открих дали двете произшествия са свързани. Както каза и Лили Хейнс, нещата понякога просто се случват. Права беше. Две седмици изминаха, откакто Генадий умря, а аз още не знаех защо.