Реджи Наделсън
Червената мъгла (3)

2

— Не умирай!

Чух дишането на машините още преди да вляза в стаята му в интензивното отделение. Навън. Навътре. Навън, навътре. Навън, навътре. Минаваше полунощ и в болницата беше тихо. Едва преполовил коридора, чух дишането — като на космонавт в скафандър.

На леглото под зеленикавите лампи неподвижно лежеше Генадий Устинов. Приковали го бяха към кълбо системи като с котви към живота. Лицето, полузакрито от пластмасовата маска, през която дишаше, беше изпито, далеч по-старо, отколкото го помнех.

Виждал го бях, разбира се. Покрай излизането на книгата му вестниците поместиха снимки, но там възрастта изобщо не личеше. Поначало си беше суетно копеле, а и винаги можеш да изфалшифицираш снимките. Отметнах косата от очите си и се наведох над него. Някаква сестра ми направи знак да се отдръпна, но агентът на ФБР, който ме посрещна още с пристигането в „Св. Винсънт“ и стисна ръката ми в кратко, сухо засвидетелстване на съчувствие и чието име не запомних, й каза да ме остави на мира.

Кокалчетата ми кървяха. Чак след три-четири пресечки спринт по „Бродуей“ видях такси и се затичах да го хвана. Препречих пътя му, стоварих юмрук на капака, за да привлека вниманието на шофьора, и се метнах вътре. Видях името на разрешителното: Петров, Фьодор. Излаях адреса и ядосаният шофьор изведнъж омекна, заопъва кичур коса. „Окей, шефе — каза. — Да, господине“, смотолеви, сервилен, подплашен от мен, и аз със закъснение осъзнах, че крещя на руски.

 

 

— Не умирай, моля те — прошепнах на Генадий Устинов, този път на руски. — Не ми умирай в ръцете, по дяволите. Какво си направил? — питах. — Кой иска смъртта ти?

С изключение на сестрата, един стажант-лекар и агента, стаята се беше опразнила и останах сам с него. Стоях със сведена глава до леглото. Колко пъти през последните години бях прослушвал съобщенията му на телефонния си секретар? Винаги говореше английски, сякаш да уважи желанието ми да съм американец. Аз така и не върнах обажданията му.

„Искаш ли да се видим, Артьом?“ — ми писа. Не отговорих на писмото. Лентата от телефонния секретар обаче запазих и прибрах в едно чекмедже.

„Искаш ли да се срещнем?“

„Моля те — писа ми леля Бърди от Москва. — Моля те, срещни се с него. Моля те, Арти, в името на баща ти.“

На тясното бяло легло, вързан на системи, глух за обкръжаващия го свят, лежеше някогашният най-добър приятел на баща ми. Чичо Генадий, така му казвах аз. Не го бях виждал от двадесет и пет години. После Бърди ми писа. Аз се съгласих. Трябваше да се срещнем на следващия ден в моя апартамент. В писмото си молеше да му покажа къде живея. „Толкова се радвам, че най-после ще се видим“, ми писа; сега това му желание никога нямаше да се сбъдне.

Агентът изникна зад мен и постави ръка на рамото ми. Гледах как зелените линии по черния екран се изправят. Заприиждаха лекари, гумените им подметки делово заскърцаха по линолеума. В непреклонна фаланга, която ме изолира, наобиколиха леглото и се заеха с тялото.

— Съжалявам — каза ми някакъв лекар. — Трябва да излезете.

— Мъртъв ли е? — питах. — Мъртъв ли е?

Никой не ми отговори.

Бавно се измъкнах на улицата. Имах нужда от цигара.

— На кого му е притрябвало да убива бивш генерал от КГБ? — изхили се зад гърба ми намахана, рошава журналистка.

— На кого ли не? — й казах. Махай се, помислих. — На кого ли не?

На улицата, облегнати на новинарския автобус, дремеха операторите с оптимистично включени камери. По 12-а улица бяха паркирани пет-шест полицейски коли, два реда ограждения отсичаха движението по Седмо авеню.

От лимузини се изсипваха костюмари и тихомълком изчезваха в болницата. Покрай тях подтичваха с вдигнати високо камери журналистите.

Периметърът пазеха млади ченгета, едва сдържащи прозевките си; момчетата почесваха брутално късо подстриганите си глави, момичетата се мъчеха да опазят косата под фуражките си. Залитаха под тежестта на белезниците, оръжието, палките, умората. Съчувствах им, но и не можах да разпозная младия Арти Коен в изтощените им от патрулиране лица.

После от една от големите коли пълен с енергия изскочи Сони Липърт и забърза към болницата. Видя ме, а не му е в стила да изтърве възможността да блесне.

— Арти, съжалявам, мой човек — каза тържествено и разтърси ръката ми като на погребение.

— Да, да, благодаря, че се обади, Сони. — Тъкмо гласът на Сони Липърт съобщи на телефонния ми секретар, че Устинов е мъртъв. Няколко седмици по-рано в прилив на откровение — плод на прекалено многото изпити бири — доверих на Сони, че имам среща с Устинов. Което беше грешка.

— Такъв съм си, душа човек.

Също като мен и Сони бе със смокинг, неговия без нито гънка. Здрависа се с половин дузина ченгета. Сони, при когото амбициите са чак в излишък, поддържа огромна, гладко смазана мрежа „приятели“.

— Трябва да вляза. Възложиха случая на мен, мой човек. А на такова разследване никой не подвива крак. — Сони сега работи за федералната прокуратура. Интересува се живо от всичко руско и нито за миг не те оставя да забравиш, че е бивш инспектор. Държането му тръби „Аз съм ченге до мозъка на костите си“.

— За кой точно пост се стягаш, Сони? — чух да го питат веднъж.

Липърт направо побесня.

— Хей, Сони, къде е убиецът? — извиках след него.

Сони ме избута от групата ченгета към стената на болницата.

— Къде е?

— Изтървахме го.

— Изтървали сте руснак, застрелял бивш генерал от КГБ на телевизионно шоу, предавано на живо от центъра на Ню Йорк?

— Откъде знаеш, че е бил руснак?

— Остър ум, това е. — Погледнах надолу към Сони. — Какво всъщност стана?

Сони оправи несъществуваща гънка по сакото си. Пенеше се — буквално. Очевидно се готвеше за голям случай.

— Не знаем. Охраната там е пълна нула. Станал тотален хаос, чаткаш ли? Публиката се разпищяла, хората налягали по земята. Онзи си излязъл от студиото. Изпарил се. А какво знаеш ти, Арти?

— Абсолютно нищо.

Сони влезе, а аз прекосих улицата, избрах си една стена и с изтръпнали пръсти зарових за цигара.

На няколко метра стоеше висока почти колкото мен червенокоса жена с преметната през рамо кожена чанта и незапалена цигара в уста. От тротоара я гледаше една полицайка.

Жената отметна гъстата си червена коса от врата.

— Може ли огънчето? — попита.

— Разбира се.

Изнамерих кибрит.

Около минута пушихме, мълчаливи заговорници в нечовешки топлата лятна нощ. Усещах как раздразнението кипи из града и бавно се надига към повърхността. Неуморният глух тътен на гръмотевиците ни достигаше като безсилен хленч. Наркомани от другата страна на Седмо авеню продаваха дрога, колежанче пробутваше „Прозак“. Пращяха полицейски радиостанции, мобилни телефони и самонадеяност съскаха из нощния въздух като щурчета. Някъде на паважа се разби бутилка.

— Полицай ли сте? — попита жената, пак отметна косата от врата си и нервно я сви на кок.

— Толкова ли ми личи?

— Можеш ли да отпратиш кучето пазач? — кимна към полицайката на тротоара.

Свих рамене. След чакането, напрежението, обаждащия се вече махмурлук, бях доволен да се залисам с нещо.

— Напоследък съм малко в немилост.

— Казвам се Лили Хейнс — представи се тя. — Стана на моето шоу. Устинов умря на моето шоу.

— Още не е умрял — казах.

Тя не отговори.

Лили Хейнс замествала Теди Флауърс. Според мен се разприказва, защото беше изплашена, а аз бях там и съм добър слушател. Пулсът на слепоочието й караше една синя вена да изпъква на фона на бялата й кожа; ближеше пресъхнали устни и говореше, а аз чаках да съобщят официално, че Генадий е мъртъв.

— Наистина ми хареса, много. Беше горещо, аз — ужасно нервна, а той се държа добре с мен.

Не казах нищо; тя не търсеше отговори.

— Виж, аз съм репортерка, не телеводеща. Просто резервен вариант на Теди. В края на лятото сме. Рейтингът се е спаружил като кожата на леля ми Марта след лятната отпуска. Щеше да е добра реклама за мен, това е. Бях нервна. За пръв път снимахме в новото студио, до касапниците, и не знаех кое къде е. „Все едно си на официална вечеря“, все повтаря Теди. „Дръж се като добра домакиня, Лили“, ми каза по телефона. Той се развява из Бриджхемптън, а ми обяснява как да се правя на Ивана Тръмп. Не мога да проумея как така никой още не го е пребил.

— Ами публиката?

— Не ги свърташе на едно място. Идват да гледат как Теди се гаври с гостите. Това основно продава шоуто. Харесват го жесток. Останаха разочаровани, че го няма.

— Май си пада подло копеле.

— Абсолютно.

Опъна от цигарата си. Изведнъж ми се прииска да я прегърна. Миришеше на бадеми, може би от шампоана й.

— Мислиш, че някой е скроил номер на Флауърс?

— Аз му го скроих — уморено каза тя. — Аз.

— Моля?

— Устинов пише книга, цялата истина за КГБ. Не е точно О Джей или икономът на принцеса Даяна, но пак става за това време на годината. Най-ясно си спомням перфектния му английски. Бейби, гримьорката ни, го подготвяше. Питах го къде е научил езика. „В Харвард, разбира се“, ми каза той. Разбира се! По програма за обмяна на студенти. „И не бях единственият агент на КГБ там“, така ми каза.

— Знам — казах на Лили Хейнс.

— Моля?

— Нищо. После? — подканих я, но тя не продължи.

Дремех пред „Свети Винсънт“ в един през нощта, слушах тази симпатична червенокоса жена, чаках потвърждение за смъртта на Генадий Устинов и се чувствах едновременно претръпнал и възбуден.

Тя отново отметна коса и най-после я завърза на опашка с гумено ластиче.

— Беше толкова чаровен. — Скри лице в длани. — Шегуваше се. Питах го дали държи КГБ униформа под леглото си, а той каза, че предпочита костюми от „Брукс брадърс“, но наистина има „Остин Мартин“ с катапулт и експлодираща писалка. Естествено. Всички се смяхме. После падна върху мен мъртъв, мамка му.

Тя трепереше и имах чувството, че всеки момент ще изпадне в истерия. Вкарах я в болницата; вътре беше хладно, намерихме една чакалня и седнахме на оранжевите столове. Чистачка побутна количката си в нашата посока, ние вдигнахме крака като послушни деца и я оставихме да изчисти. Дезинфектантът смърдеше на гнили ябълки. Едва не ме задави — така миришеше сутрин в Москва, със същото, каквото и да бе то, почистваха повърнатото след пияниците.

— Моля те, опитай да си спомниш. Кой още беше там?

— Помня една наистина ядосана рускиня на първия ред, която искаше да си го изкара на генерала. Жилите по врата й щяха да се спукат, толкова се беше наточила. Като кокошка.

— А на сцената?

— Моля? — потърка лице Лили.

— Другите гости?

— Един руски диджей или музикален продуцент, нещо такова. Свердлов. Едър тип, стори ми се свестен, оправен. Стриптийзьорка от някакъв нощен клуб в Брайтън бийч. Олга, но държеше да я наричат Ана К. — Безрадостно се засмя. — Мисля, че я изкопа Теди. Или аз, не помня. Вкисна се, че не й дадохме отделна гримьорна. Томас Сароян, натрупал пари от здравни осигуровки. И други неща, може би диаманти. И Леонид Заленко.

— Фашистът?

— А аз си мислех, че фашисти в Ню Йорк са ченгетата. И Ричард Никсън. Явно съм грешила.

Тя нервно се изправи и опря хълбок на масата, на която имаше празна хартиена чаша от кафе. Полата й се вдигна по бедрата — бяха гладки и загорели. Преглътна на сухо.

— Дали имат автомат за безалкохолни?

С периферното си съзнание чувах хора да пристъпят от крак на крак, да шептят. Смъртта на Устинов щеше да стигне до първа страница. Голяма клечка от едно време, депутат от правителството на Елцин, щяха да го третират като звезда. Официални лица говореха приглушено на руски и английски, санитари миеха пода. Открих автомат и взех две коли.

— Заленко смърдеше — каза Лили. — Буквално. Имах чувството, че е ял чесън.

— Защо?

— Сигурно да държи по-далеч върколаците от Горки парк — каза тя и разтърка студената кутийка кола по врата си, после я изпи на две глътки, разтършува из чантата си и извади мумифицирани „Джуси фрут“. Скъса станиола и съвсем по ученически ми предложи половината дъвка.

— Заленко имаше предварително набелязана програма — да опява за матушка Русия. Против Запада. Устинов си затрая. Не хареса особено и Крауи.

— Крауи?

— Гавин Крауи. Британски писател, живее в Москва. От тия, дето познават всички. Дребен, с развалени зъби.

Тя дишаше тежко, потеше се.

— После падна върху мен.

— Добре ли си? — попитах и жената свенливо се извърна.

— Господи, колко съм уморена. — Облегна се назад и затвори очи.

— Кой падна върху теб?

— Шоуто започна, онзи се изправи и вдигна пистолет.

— Само един човек ли беше?

— Мисля, че да. Не съм сигурна. Бях като парализирана. Като в кошмарите, когато някой пада, а ти не можеш да го спреш. Върху мен се стовари нещо тежко, цялото в кръв. Беше Устинов.

— После?

— Нали военните обичат да разказват какво е на война. Как пищят хората. — Попипа розовото сако, което носеше в ръка. Беше цялото в кръв — дошла бе, без да се преоблече. — А аз си мислех само за сакото на Джаки Кенеди в Далас. — Най-после отпусна лице в дланите си и се разплака. — Знаеш ли какво каза той?

— Какво?

— Устинов усети, че съм нервна. На първите реклами още не предаваме на живо. Той ме погледна — имаше такива сини очи — и сложи ръка на рамото ми. „Загряват — ми каза. — Ще бъде забавно.“ Така каза, ще бъде забавно.

 

 

Към пет сутринта, а може би по-късно, агентът на ФБР дойде в чакалнята и ми съобщи, че Устинов официално е обявен за мъртъв.

Излязох на улицата с Лили Хейнс. Беше отвратително горещо дори призори, сред нездравото подобие на светлина. Репортерката още чакаше, енергична и с нетърпящ възражения поглед.

— На кого му е притрябвало да убива бивш генерал от КГБ?

Страхувайки се да не я изтърва, стиснах рамото на Лили и тя изтощено се притисна към мен. Метнах ръка през рамото й; исках да я прегърна.

Тя изведнъж се отдръпна, сякаш бях мъж, с когото е спала, но когото не може да познае на сутринта.

— Чак сега разбрах. Ти го познаваш, нали? Познавал си го отпреди. Нали?

— Да, познавах го.

По врата й се застичаха капки пот. Стисна здраво чантата си, сграбчи я, сякаш да се предпази от мен, и бавно заотстъпва към бордюра.

Последвах я, нищо че се чувствах като престъпник.

— Нека те изпратя до вас — казах идиотски. — Не бива да оставаш сама.

— Познавал си го? — повтори тя.

— Хайде, стига.

— Мога да се оправя и сама. — Беше ядосана. — Това е родният ми град.

Протегнах ръка, но тя се извърна и побягна по 12-а улица. Преди да изчезне, видях в очите й това, от което толкова дълго бягах — миналото си.

С леденостуден глас извика:

— Кой, по дяволите, си ти?

 

 

Докато най-после се довлека у дома някъде към пет, вече сам не знаех. Бях изпълнен с гняв. Със страх. Включих телефонния секретар и оттам се разнесе глас, който също не познавах. Говореше литературен, мъркащ руски, все едно обработваше душата ми с памук. Изключих секретаря; не исках да слушам никакви руснаци.

Коментаторите по сутрешните новини само се правеха на интересни, единствено Владимир Познер от Ей Би Си внесе нотка здрав разум. Схванах само, че не съм сънувал и Устинов е мъртъв.

В апартамента ми още ухаеше на момичета, но не и на „Джой“. Без да мисля, вкарах името на Лили Хейнс и адреса на телевизионното й студио в компютъра си. Съмна се, в сградата викаха деца, лаеха кучета, чувах телевизори, канализация, секс — беше началото на септември, още лято и никой не затваряше прозорците. По принцип обичам да слушам как сградата се пробужда. Сега я игнорирах.

Седях като вкопан пред телевизора и едва чух Рики. От устата му висеше цигара, беше сменил костюма от сватбата със сив анцуг; носеше поднос с кана кафе. Разля и ми подаде една чаша, после седна напречно на сгъваемия стол.

— Как си? — попита тихо.

— Пребит.

— Яде ли? Искаш ли да закусиш?

— Не, благодаря. Научи ли?

— Гледах ранните новини. — Той махна към телевизора. — Съжалявам, малкият, наистина. — Подхвърли ми пакет цигари. — Искаш ли да поговорим за това?

— Мислиш ли, че може да е станало случайно?

Рики ме изгледа.

— Няма начин.

— Копелето преживя цялата Студена война, а накрая го очистиха на някакво токшоу. — Имах нужда от сън. — Дай ми няколко часа — казах и Рики кимна.

Може да е още хлапе, но проявява невероятен такт.

— Тръгвам, отспи си. Ще се навъртам наоколо. Всички сме тук. Окей?

Извадих бира от хладилника и опитах да подредя случилото се в главата си. Излязох през прозореца на противопожарното стълбище и откъснах няколко изсъхнали листа от мушкатото, които бях засадил; жегата го убиваше, миризмата беше тръпчива.

Телефонът иззвъня, как да е се вмъкнах вътре и сграбчих слушалката. Мъжки глас заговори на руски. Същият глас, задушаващ те от съчувствие, молеше за внимание, изискваше лептата си. Подейства ми като напалм.

— Сбъркали сте номера — треснах телефона.

Иззвъня отново. Оставих го да звъни.

От телефонния секретар се обади гласът на Сони Липърт. „Искам да те видя.“

— Не сега, Сони.

— Днес, инспекторе. Най-късно в пет. В кабинета ми, чуваш ли?

Бих се замъкнал до телестудиото, в което застреляха Устинов, но реших, че там ще е пълно с народ. На ченгетата, натоварени със случая, ще им трябва цял ден само да вземат показания от публиката.

Въпреки че официално се водех в отпуск, се обадих в участъка, накарах да ме свържат с шефа и съобщих, че по възможност бих желал да ме зачислят към 6-о управление, което водеше разследването. Нямало проблем, каза, но Сони Липърт — старо приятелче на шефа — вече звънял и лично помолил за помощта ми.

Съблякох се, навлякох шорти и по противопожарното стълбище изпълзях на покрива, където в една барака държа велосипеда си.

Облегнах гръб на грубите дъски. Градът се отърсваше от сутрешното си вцепенение напук на убийствената жега, небостъргачите се стягаха за новия работен ден. Довърших бирата и се унесох. В полусън си спомних, че по време на обсадата на Ленинград, когато нямало друга храна, майката на Генадий го хранела с лепило за тапети. „Не беше чак толкова зле — ми каза той веднъж. — Не беше никак зле на вкус.“

Преживя всичко това, войната, Студената война, беса на Сталин, корупцията на Брежнев и пиянските изстъпления на Елцин, само за да го убият в костюма му от „Брук Брадърс“ на телевизионно шоу през една гореща нощ в края на лятото. За което си имаше милион причини. Или, тъй като се намирахме в Ню Йорк, нито една. Само дето не го вярвах.

Върнах се и седнах на бюрото пред отворения прозорец. Предната вечер Доун беше оставила рози с прасковен цвят, които сега примамваха светлината. На бюрото ми беше транзисторът с форма на бейзболна топка, който Генадий ми подари навремето. Взех го и го запрехвърлях в ръцете си. „Кои са «Мете», чичо Генадий? Знаеш ли?“

Ако е израснал в Москва, човек се оплита в спомените си. Когато КГБ изхвърли татко от работа, не ми казаха нищо; темата беше само за възрастни. Но нощем през вратата на кухнята виждах сгърченото лице на баща ми, приведен над масата, пресмяташе нещо на малки листчета — колко ни остава, какво можем да си позволим, ако го отведат. Генадий Устинов изчезна от живота ни, но никой не спомена и това.

Когато татко умря, открих листчетата в чекмеджето му, при чорапите — огризките от отишлия си нахалост живот се съдържаха в дребните суми, изписани с твърдата му ръка.

Годините минаваха, гадният вкус изчезна. Край, си казах. Загърбих миналото. Никога вече няма да се върна в Москва. Дори няма да припаря дотам. Завръщането ще е равносилно на смърт.