Реджи Наделсън
Червената мъгла (22)

7

— Направо е изпечен. Ако угасиш лампите, ще светне като крушка. — Лекарят изключи гайгеровия брояч, вдигна ципа на найлоновия чувал с трупа и с плясък свали ръкавиците си, като домакиня, приключила с чиниите в кухнята. Погледна към трупа на перона на Пен стейшън. — Не знам какво е, но е силно радиоактивно. Разкарайте го оттук — добави и отряд „космонавти“ в защитно облекло отнесе чувала на количка.

Втори екип се захвана да мие перона, а аз кой знае защо се сетих за влаковите композиции към концентрационните лагери.

Когато пристигнах на гарата, не видях нищо. Направо бях бесен. Влакът от Лонг айлънд дрема на Джамайка половин час. Посещението при Фьодоров ме изнерви, очаквах да ме следят. Оказа се, че някакъв идиот метнал на релсите умряло куче.

На Пен стейшън пристигнахме точно за пиковия час. Познавам гарата, разследвал съм тук случай. Поради разположението й отначало не видях нито засиленото полицейско присъствие, нито побъркалата се охрана. От главния терминал до отделните перони се слиза по стълби. За да се прекачиш, също. Докато изляза на моя перон, терминалът вече гъмжеше от народ. Хора разбутваха тълпата като плувци сред стада враждебно настроени риби. Забиха ми поне десетина лакътя. Настъпи ме някаква жена с остри токчета.

— Внимавай — извиках и тя ме напсува.

Терминалът се намира в постоянен хаос, ремонтите така и не приключиха и оголените кабели висят от тавана като злонамерени плевели. Задъхвах се. Чувствах физически тежестта, топлината на телата. Шумът беше непоносим — упорит приглушен тътен. Тълпата всеки миг щеше да изпадне в паника. А може и да си въобразявах.

Спрях за кола в един „Дънкин донатс“. Имаше прекалено много ченгета. До поничките забелязах въоръжен до зъби полицай от транзитните^[1]. Бренър, пишеше на табелката с името му.

— Какво става? — попитах.

Бренър заувърта, опитваше да се държи учтиво, но очите му блуждаеха към цвъртящите в тигана понички.

Влязох и му взех половин дузина. Разприказва се и посочи входа към един от пероните, на около стотина метра от нас.

— Там става нещо — измърмори с покрити с розова захар устни.

На входа открих един познат полицай.

— Не знам какво става. Казаха ни само да не пускаме никого. Направо ни се отели волът, докато опразним перона. Може да са заловили някой изрод.

Един бог знае защо проявих интерес. Може би не ми се прибираше. Или вече знаех. Придумах ченгето да ме пусне и по стълбите се спуснах в полумрака на перона. Терминалът вибрираше и бучеше над мен като мощна стереоуредба, после шумът замря. Тогава и чух лекарят да казва „Изпечен е“.

Перонът беше почти празен. Присвих очи срещу полумрака. На неколкостотин метра напред имаше сапьори с тъмносини якета, още хора от „Опасни материали“ в защитно облекло, някои с противогази. Сетих се за репортажите от бедствието в токийското метро, когато хората измряха като мухи от зарин, нервнопаралитичния газ.

Почти не се изненадах да видя Рой Питъс.

— Горкият. — Втренчил се беше в мъртвеца. Държеше противогаз. Някакъв тип от „Опасни материали“, шефът, предположих, го дръпна встрани.

— Признавам, че не бих го предположил. Сигурно никой, освен теб нямаше да се сети, нали при теб това е мания. — Нямаше нищо против, че слушам. — Този път излезе прав, има радиация.

— Господи — каза Рой и за малко да се прекръсти.

— Онзи пакет, който открихме при трупа, задейства брояча. Не мога да кажа нищо, преди да излязат резултатите от лабораторията, но според мен го е изпържило нещо силно радиоактивно и бързодействащо. Цезий например. Искам да евакуирам района възможно най-бързо. По-добре не сваляй маската.

— Изчакай резултатите от лабораторията — каза Питъс.

— Не можем да чакаме.

— Къде е човекът, който го откри?

Питъс махна на едно чернокожо момче, толкова младо, че горната му устна беше още по детски пухкава. Носеше плетена шапка с червен помпон.

— Живееш на Трето ниво, нали? — попита го меко Питъс.

— Да, сър. На трето.

„Пещерите“ под Пен стейшън са последното убежище за бездомниците, номади, прогонени от паркове, входове, дори обществени тоалетни. Един приятел от транзитните ми ги показа. Беше като жилищен проект на Оруел, нивата дори имаха номера.

— Познаваше ли го? — махна към трупа Питъс.

— Беше от редовните. Идваше да се пере. Обичахме го, оставяхме му кръстословицата.

— Кръстословицата?

— Умираше си за кръстословицата на „Таймс“. Знаеше какви ли не неща.

— Как се казваше?

— Не знам, не ми е казвал. Обичаше да пие и кръстословиците. Понякога се качваше до шкафчетата горе, да провери за нещо интересно, така викаше. Чат-пат откриваше интересни неща. Когато се довлече полуумрял, реших, че е сърцето. Затова повиках кондуктора.

— Сам ли беше?

— Стана посред бял ден, другите просят по улиците.

Питъс кимна и свери информацията с шефа на „Опасни материали“.

— Ами тоя?

Питъс ми подаде маска и каза:

— Сложи си я. И ми кажи какво точно правиш тук.

— Просто минавах. Кое е хлапето?

— Живее на Трето ниво. Съобщило на кондуктора на перона, че някакъв старец умрял. Имало и пакет. Слязло едно по-умно ченге и решило, че има нещо гнило. Опразнили перона. Бог знае как, но го отцепили и се обадили на сапьорите. Другото знаеш.

Шефът на „Опасните“ говореше по мобилен телефон.

— Обадиха се от лабораторията, Рой. Каквото и по дяволите да е това, е радиоактивно. Силно, както и предположих. Искам мястото да бъде изцяло обеззаразено и отцепено. Всичко и всички да се тестват, за да разберем докъде е стигнала радиацията. Да се проверят вентилационните системи. Ако е попаднало във въздуха, значи наистина сме го загазили.

— В най-лошия случай какво?

— Много болни, няколко мъртви. Паника. Чуваш ли ме, Рой? Искам районът да бъде обеззаразен.

— Кой район?

— По възможност цялата проклета гара и всички влакове. Където има един пакет, там може да има и два. Винаги има втори.

— Дай ни половин час — каза Рой. — Ако се разчуе, паниката ще е по-лоша от реалните последици. Не се шегувам — постави десет хиляди души под карантина и ето ти глобална паника.

Шефът погледна към перона. Малка група мъже работеха по него с гайгерови броячи и маркучи.

— Имам ли изобщо избор?

Лев е бил тук, разбира се, че е бил. Дали ме е проследил да тръгвам към Лонг айлънд?

— Искам да дойда с теб — обърнах се към Питъс.

— Защо?

— Да видя мястото, където са го открили.

— Не.

Изтиках Рой на няколко крачки от другите.

— Трябва да го видя. Лично е.

Той отиде при шефа на „Опасни материали“, прошепна му нещо и се върна.

— Да вървим.

Човек от отдела ни даде защитни костюми, в които човек се чувстваше като увит в тоалетна хартия, и гумени ръкавици. Маските миришеха на камфор, противогазите над тях — на гума. Едва дишах.

— Нека дойда и аз — примоли се чернокожото момче. — Знам къде криеше нещата си.

— Не — отсече Питъс.

— Беше ми приятел — каза простичко младокът.

Питъс ме погледна, после някой донесе на хлапето защитен костюм. За известно време останахме скупчени на опразнения перон, после Рой Питъс взе една радиостанция и ни даде знак да вървим.

Човек от „Опасни материали“ ни зае гайгеровия си брояч.

— Десет минути — повтори шефът им. — Не повече. Ясно?

Минахме през ръждясала метална врата, която водеше към тунел под релсите. Питъс вървеше пръв. Надушвах ръждата, канализацията; чувах сложната система звуци на подземния град, на заминаващите във всички посоки влакове горе.

— Внимавай, инспекторе — отекна откъм канала гласът на Питъс.

Чак сега осъзнах, че винаги се обръща към мен по чин, защото е свит, суховат човек и не знае как иначе да ме нарече.

Стъпките ни отекваха в пропитата с плесен тъмнина. Издрапахме покрай няколко подземни склада, оттам в една от просторните пещери. Осветяваха я две крушки, увесени на метална подпорна греда. От отдушника със съскане изтичаше топъл влажен въздух. Към една от тръбите беше вързана пералня, по въжето над нея бяха спретнато увесени дънки, тениски, бельо и чифт чорапи. През нечие сглобено от кашони легло пробяга плъх. Бездомните си бяха устроили цяло домакинство. Миризмата беше силна дори през маската, Дикенсова. Гайгеровият брояч меко потракваше.

— Открили го тук — лаконично каза Питъс.

Претърсихме нишата.

— Нищо, по дяволите — изпсува Питъс. — Абсолютно нищо. Ще трябва да ги оставя да евакуират.

— Почакайте. — Хлапето клекна и пропълзя под едно от импровизираните легла, където, хитро подпъхната в матрака, откри плоска кутия. Отвори я — вътре имаше намачкани листове.

Подаде ги на Питъс, който ги приглади и ми подаде един.

— Четеш ли го?

Кимнах.

— Да.

 

 

— Открихте ли нещо? — попита шефът на „Опасни материали“, когато се върнахме на перона.

Рой му подаде листа от кутията. За известно време тихо обсъждаха нещо.

— Добре, приемам думата ти, Рой. Ще затворя само пещерите долу и перона. Обаче само си въобразяваш. И кажи на хората си да си траят. Никакви журналисти, нищо. — Изгледа ме.

Хлапето с шапката сега се мотаеше покрай нас безцелно — бе изгубило дома си.

— Ела с мен — каза му Рой Питъс. — Ще намерим кой да се грижи за теб.

— Добре ли се справих? — попита то и чак сега видях колко е младо — на по-малко от двадесет — това хърбаво чернокожо хлапе с бебешката уста, което живееше в дупка под земята.

— Да — каза Рой Питъс. — Като истински герой.

 

 

Излязохме на улицата през един от тунелите. Горе присвихме очи като прилепи. Шефът на „Опасни материали“ ни насмете в чакащия микробус, където свалихме защитните костюми.

— Всички минавате на преглед, ясно? — каза. — Ще ви се обадя по телефона.

— Дай да видя пак онази бележка — казах на Питъс.

— Не си сваляй ръкавиците — предупреди той и ми я подаде.

Трябваше да съм сигурен. Бележката за откупа беше на руски. Пакетът в шкафчето е само предупреждение, пишеше. Имало още. Беше от Лев, но аз знаех това от самото начало. Лев искаше да продава. Искаше пари.

— Десет хиляди — казах. — Иска десет хиляди в шкафче на гарата. Казва, че ще предаде стоката. Дай му парите, за бога, Рой. Иначе никога няма да го открием. Ще се покрие, ще скрие мострите. Никой в Брайтън бийч няма да говори. Дай ми парите и ме остави да се оправя с него.

— Не можем да го направим. Ако му ги дадем, това никога няма да свърши.

Премълчаваше нещо.

— Какво те доведе на гарата, инспекторе? — попита и аз му казах.

— И дойде с влака от острова?

— Да.

— Кой знаеше, че ще ходиш?

Помислих за Рики.

— Никой. Мислиш, че ме е проследил?

— Възможно ли е?

— Защо не? Всичко е възможно.

— Защо пътуваш с влак?

— Колата ми е на ремонт.

— Дай цигара.

— Нали ги беше отказал. — Подадох му пакета, той запали и вдиша дима като манна. — Опитваш се да ми кажеш нещо ли?

— Аха. За онзи пакет, който намерихме при стареца.

— Да? — Свалих гумените ръкавици.

— На него беше името ти.

— Моля?

— Беше адресиран до теб, инспекторе.