Реджи Наделсън
Червената мъгла (29)

14

Имаше поне стотина нейни снимки, натикани зад гардероба, под разхлабената дъска на пода, навити на руло и внимателно прибрани в картонени цилиндри. Всичките на Лили Хейнс.

Снимки на лицето й, снимки в цял ръст. Често една и съща, увеличена до степен, където се виждаше всяка пора, и лицето на Лили бе изкривено до гнусна пародия. Някои бяха в балончета, като по комиксите. Снимки на Лили по скъпо бельо, в кожено палто, на Айфеловата кула, на Червения площад. Снимки на Лили като от средна страница в „Плейбой“, дори с типичното за „Плейбой“ излъчване. Колажите бяха майсторски изпипани, туширани виртуозно и поддържани с любов, всеки в цилиндър или в чист найлонов плик. Беше работа на професионалист.

— Познаваш ли я? — За пръв път Женя проявяваше интерес към мен. Хвана ме за ръка, докато измъкваше скритите снимки. Не беше дала отново стаята под наем, открила ги чак когато започнала да прави ремонт. Изплашена ми се обади.

— Последният ти наемател беше болен, нали? — попитах.

Тя кимна.

Показах й снимката.

— Този ли те преби?

— Да.

Лев се е целил в Лили Хейнс. Познавал я е отнякъде, отпреди. Планирал беше да убие Лили, а бе улучил Устинов.

Генадий Устинов беше умрял погрешка, поразен от куршум, толкова случаен, като куршумите, които в Ню Йорк всяка нощ случайно поразяват деца. Лев бе казал на Толя истината.

 

 

Свързах се с Рой Питъс. Той изпрати хора да вземат снимките. Тази нощ преспах в гостната на Женя — стареца го нямаше, а тя се страхуваше. Преди да просветлее, някой задумка на вратата.

Беше един от хората на Питъс.

— Елате с мен, моля. — Беше млад, изглеждаше ужасен.

На улицата грабнах оръжието от колата си. Агентът — така и не разбрах името му — се качи в един очакващ ни микробус. Последвах го.

Слънцето току-що изгряваше. Улиците бяха празни. Беше Йом Кипур^[1], всички си бяха у дома, спяха, молеха се или просто отмаряха. В Деня на изкуплението Бруклин бе студен, притихнал, красив. Океанският въздух миришеше на чисто, на сол. Младият агент спря пред спретната къща в една улица до Шийпсхед бей — рибарските лодки едва се виждаха, знаменцата им помахваха на вятъра.

„Кучкарници Катя“, гласеше надписът пред къщата. Спомних си името — беше на невзрачната жена на Зайцев. Моравата беше зелена, добре поддържана. В сандъче на прозореца цъфтяха розови мушкати. Предната врата беше украсена с боядисани, изрязани от дърво кучета и котки.

Рой Питъс вече ни чакаше. Чуваше се приглушена какофония гласове, далечният плясък на океана и знаменцата на рибарските лодки. Няколко от хората на Питъс мълчаливо работеха покрай къщата. Бяха със защитни екипи. Рой безмълвно ми подаде маска, сложих си я.

Прекосихме моравата; беше влажна от росата. Усещах пулса на врата си, устата ми беше пресъхнала.

— Исках да го видиш. Не можеш да влезеш вътре — каза Питъс и посочи закрепената под един прозорец стълба.

— Ти си влизал.

— Това е различно.

— Ще вляза — казах аз.

— Две минути, инспекторе, не повече. Лес, дай му костюм — извика на един от мъжете.

В малката къща ме посрещна направо пъклена сцена.

Сетих се само за един кинопреглед, който бях гледал някога, за ефекта на радиацията върху прасетата. Само за това, за розовите прасета.

Увиха седемстотин животни в нещо сребристо като фолио и ги приковаха в кошари големи колкото пощенски кутии. Заключиха ги и изнесоха клетките на пясъка на няколко метра от епицентъра, някъде в Невада. Взривиха бомбата, вдигна се гъба. Прасетата квичаха. Изглеждаха като изпечени живи, но квичаха; само това се чу, мъртвешката тишина миг след бомбата и после пронизителното, безконечно, безпомощно квичене на седемстотинте прасета.

В кучкарника ме посрещна същото зловещо квичене на безпомощни животни, лаещи за живот. Кучетата в клетките бяха мъртви или умираха. По стоманените прътове, там, където се бяха опитали да се проврат на свобода, висеше кожа. По пода се търкаляха зъби, кости, видях овъглените останки на малки животни. Изпищя котка — появи се, кожата висеше от гръбнака й. Виждах скелета й като на рентген.

Питъс трябваше насила да ме извлече навън.

— Какво беше това?

Той рязко смъкна маската си.

— Според нас малко устройство. Малко тор, малко химикали. Бомба-самоделка. Не е гръмнала.

— Кое ги е убило тогава?

— Не знам. Нещо пъхнато в бомбата. Нещо достатъчно токсично да нанесе тези поражения и без взрив. Хващам се на бас, че е цезий. Или някакви разтворими соли. Остава само да добавиш вода и да разбъркаш.

— А защо не се е задействало?

— Случайно. Нещо се е прецакало. Късмет. Късмет — този път го изръмжа и погледна към сградата.

Първата пристигнала за ранната смяна била в болница, каза Питъс. Отворила вратата и не могла да повярва на очите си. Поела си дълбоко въздух, от което й станало още по-лошо. Мъжът от нощната смяна вече лежал в собственото си повръщано.

Беше послание от копелето. От Лев. Да ви го начукам, крещеше. Мамка ви на мафията, която ме изхвърли и заряза. На властите. На теб.

— Всички вън — чух да вика от моравата Питъс.

Свалих предпазния костюм.

— Апартаментът ти обаче е чист, инспекторе. Пратих човек, гайгеровият брояч не се задействал.

Един от хората на Питъс носеше мобилен телефон — грабнах го и се обадих на Зайцев. Държа се хладнокръвно. Не знаел нищо.

— Осъществихме контакт, после го изритахме. Казах му: „За какво са ми мостри от тая гадост? Ние сме легални бизнесмени“. Видя ли какво направи с бизнеса на жената? Видя ли? — В гласа му имаше хладен гняв. Затвори.

Усетих някой да слага ръка на рамото ми.

— Какво щеше да стане, ако бомбата се беше задействала?

— Да зарази най-малко целия квартал — каза Питъс. — Имитаторите щяха да си умрат от кеф.

— Той е тук, нали?

— Да — каза Питъс. — Близо е. Мога да го подуша.

 

 

Открихме го на брега. Лев силно кървеше. Опитваше се да се завлачи до дъсчената алея, сякаш тя щеше да му предостави защита. С мъка понечи да се изправи на крака, после пак падна. Повтори го, отново и отново, като някакъв ритуал. В устата му влезе пясък, опита да го изплюе — излезе целият в кръв.

Кръв покриваше якето, карираната му риза, панталоните, ръцете. По подобната му на череп глава стърчаха мазни кичури рядка руса коса, страните му бяха хлътнали като на старец; всичките зъби бяха изпадали.

— Къде е онзи боклук? — попитах го на руски.

— У мен — каза глас зад гърба ми.

Обърнах се — беше Свердлов, държеше в ръце два куфара като портиер. По коженото му сако, когато се отвори на довеяния от океана остър полъх, имаше кръв.

— За бога, оставете ги на земята — обади се Питъс и се обърна към мен: — Това ли е Свердлов?

— Къде, по дяволите, потъна?

Свердлов махна към Лев.

— Трябваше да взема куфарите.

— Знам за артистичното ти име. Ред Меркюри. Ще ми обясниш ли, майната ти?

— Кръстих се ядреният диджей. Беше на майтап, преди много години.

— На майтап?

— Да, шега. Така оцелявахме, с шеги. Забравил си.

С оковани зад гърба си ръце, Лев сляпо залитна и се препъна в струпания под алеята боклук.

Този човек бе убил Генадий Устинов. Олга Грос. Старецът от Пен стейшън. Преследвал ни бе с Лили. Заради него Рики беше в кома в „Св. Винсънт“. Оставил беше след себе си огромна диря кръв. Сега изглеждаше жалък, недостоен за толкова много смърт. Но какво бях очаквал? Да вика „Аз съм върхът“ като Кагни в „Бяла топлина“?

Вместо това залитна към мен. Опита да ме повали с глава, но се строполи по лице.

Рой Питъс ме сграбчи за рамото.

— Пусни ме — казах.

— Искам да говори. Искам да знам останалото. Питай го.

Питах на руски, но Лев само изръмжа и отново опита да се изправи.

— Ами Лили? Кажи ми за Лили? — попитах отново, но той само изгрухтя — като прасетата от онзи преглед.

Опита да се изправи. Хайде, помислих, стани. Нападни ме. Искам да те убия. Искам го. Извадих револвера си.

— Ти уби приятеля ми, мамка ти — извиках. — Опита да убие Рики — казах на другите. — Разбирате ли?

Лев поклати глава.

— Не, не.

— Кога нападнаха Рики? — попита Толя, още стиснал куфарите.

Казах му.

— Не лъже — каза Толя, но аз не исках да го слушам.

— Не го прави, инспекторе — обади се Питъс.

Чух сирените. После с изписана по лицето омраза, каквато не съм виждал у друго човешко същество, издавайки мяукащи звуци като умиращата котка, като прикованите в кошарите прасета, Лев събра сетни сили и се метна към Толя и куфарите. Опита да ги ритне, да ги отвори и ни подари последен полъх смърт.

Не знам дали го застрелях от съжаление, защото приличаше на ранено животно, или от омраза. Той падна, около минута пошава на земята, после застина и пясъкът под него се обагри в червено.

— Да знаеш, че казваше истината — обади се Толя. — Поне за твоя приятел.

— Откъде знаеш?

— Тогава бях с него.

Вярно ли беше? Затова ли хората на Питъс не откриха радиация в апартамента ми? Кой тогава преби Рики?

— И това ли е някаква шега? — попитах.

— Ела с мен в Москва — каза Толя. — Ще те накарам да си спомниш.