Реджи Наделсън
Червената мъгла (42)

13

Открих Чьом Бродски в дъното на синагогата. Беше рано, но вратите й бяха отворени и отпред вече чакаха няколко старци. Слънчевите лъчи танцуваха по боядисания в синьо и златно таван с изрисуваните зелени дървета, блестяха по старите дървени пейки и полилеите. В преддверието старец ме посрещна с „Шалом“.

По пейките отпред няколко мъже се молеха и клюкарстваха. Не видях бодигардове, но и хората на Бродски щяха да са дискретни, омесени сред богомолците или скрити отзад.

Бродски с тъмносиньо палто и сива шапка седеше със скръстени ръце и лице, застинало в лека усмивка.

— Съжалявам, че те изненадах, Артьом. Изненадан си, нали? А може би не? Все пак благодаря, че дойде. Опасявам се, че като всички старци и аз започнах да се замислям за корените си. Обичам да се отбивам в тази синагога. Приятно ми е да си представям, че дядо ми се е молел тук.

— Това са глупости — казах тихо. — Пародия. И клише.

Но Бродски знаеше, че няма да го убия, не и тук, въпреки че, предполагам, бе избрал мястото заради драматизма.

— Какво ти е, Артьом?

Беше събота сутрин, пейките бавно започваха да се пълнят; мъжете се кланяха пред олтара, здрависваха се. Синагогата закипя от живот.

Горе се качиха няколко жени, погледнаха надолу и подхванаха тих разговор.

— Съжалявам за приятелката ти. Това ли искаш да ти кажа?

— Ти я уби. Уби Бърди.

— Прав съм бил за теб, Арти, умен мъж си. За което те и уважавам. Времето на Бърди отмина, започваше да се превръща в бреме. Никак не е забавно да остарееш.

Песнопенията и клюките приглушаваха разговора ни.

— Ти си чудовище.

— Не, не чудовище. Мислиш ме за доктор Но, или доктор Стрейнджлав? Не, Арти. С риск да те разочаровам, нямам отровна котка, нито аквариум с пирани, нито армия въоръжени с автомати мъже. Дори задължителното лице за пред света, голямата яхта, те са за политиците и мутрите, които разпознават силата единствено по това, което са гледали по филмите. Всъщност мразя яхти.

— Къде е Полет?

— Почива си. — Гласът му бе почти нежен. — Обичаш я, нали?

— Да.

— И аз. — Каза го просто и за части от секундата стоманено студените очи се озариха като светкавица в буря.

Уискито и изгълтаните лекарства притъпяваха чувствата ми. Открих, че за секунда, дори две, успявам да прогоня Светлана от мислите си; не ми бе останало друго, освен маниакалното желание да убия този човек.

Вместо това седях и го слушах.

— Какво искаш? — попитах.

— Само да продължа да удържам демоните на разрушението под контрол. В тази страна има двадесет и пет хиляди ядрени бойни глави и хаос. Говорим за военна хунта. Страна, все по-враждебно настроена към Запада. Искам да помогна. Отказах се от останалия си бизнес. Бях изморен да преговарям с мутри, които ту влизат, ту излизат от правителството. Всички, към които изпитвах някакви симпатии, са мъртви.

— Същото каза и Бърди.

— Така ли? Да, с нея беше същото, разбира се.

— Заради тетрадките ли я уби?

— У теб ли са?

Не отговорих. Покрай нас мина мъж с двамата си синове, търсеха къде да седнат.

— Бих искал да ми ги дадеш, ако обичаш.

— Затова ли ми се обади?

— Отчасти.

— Притежаваш милиарди долари, сателити, телевизионни компании, а не можеш да докопаш тетрадките на една крехка старица. — Разсмях се. — Как разбра къде съм?

Бродски приглади пръстите на ръкавиците си. Спомних си какво ми каза Рой Питъс онази сутрин в закусвалнята в Бруклин, същата сутрин, след като Лев наряза лицето ми.

— Били са твоите хора, нали? Ти си изискал досието ми. Когато си разбрал, че Генадий ще идва в Ню Йорк.

— Знаех, че ще ти се обади. У теб ли са тетрадките? Или трябва да повторя, че наистина съжалявам за момичето? — Приведе се по-близо към мен. — Кажи ми, защо дойде? Надявам се, не за да ме убиеш?

— За мен ли беше бомбата в колата?

— Това наистина е без значение. Беше просто за отвличане на вниманието. Не знам. Нямам нищо общо с тази страна на нещата.

— А Устинов?

— Стана погрешка. Бях наистина опечален.

Убийството на Устинов бе грешката, отворила извратената кутия на Пандора, в която до този момент се бе спотайвал Чьом Бродски.

— Опечален за смъртта на Устинов или задето е станало погрешка? — попитах, но Бродски се престори, че не чу горчивината в гласа ми.

Храмът се напълни, шумът — на молещи се, шептящи, пристъпващи мъже — растеше.

— Всичко отминава. Колко станаха, шест или седем седмици от смъртта на Генадий? Сещаш ли се често за него? Сещаше ли се преди? Навремето бяхме много близки, но накрая започна да се държи като глупак. Вярваше в каузата, твърдо. Смъртта му усложни нещата. Хората започнаха да си задават погрешните въпроси. Хора като господин Липърт. И може би госпожица Хейнс.

— Като мен?

— Трябваше просто да ме питаш, Арти. Едно семейство сме.

— Липсващите страници в книгата на Устинов, ти си накарал да ги заличат.

Бродски сви рамене; махна леко, като човек, наддаващ на търг, и до нас се материализираха двама добре облечени мъже. Застанаха до стената, без да ни изпускат от поглед.

— Генадий открай време си падаше по мелодрамите. Написа глупости за мен и за любимия си ядрен тероризъм. Реших, че ще е по-добре конкретните пасажи да изчезнат, това е. Убийството му беше грешка. Част от това, което последва, бе планирано, друга стана случайно. Винаги е така, винаги.

Какво ми каза Лили Хейнс — „Понякога нещата просто се случват“.

— Значи Генадий знаеше за връзката ти с ядрената мафия, така ли?

— Да.

Устинов бе убит за това, което знаеше, но погрешка.

— Бърди знаеше ли?

— Донякъде.

— Нагласено ли беше онова предаване на „Теди Флауърс шоу“?

— Не беше необходимо. Филип Фрай смяташе да направи на книгата на Генадий обичайната промоция. Господин Флауърс е невероятно податлив на влияние, а Фил Фрай просто си разбира от работата.

— И ти ги притежаваш и двамата. Страшно много усилия за няколко страници.

— Можеше да има и други книги.

— Флауърс нарочно ли остави да го замества Лили Хейнс?

— Те не знаеха нищо.

— Но са схванали основното?

— Няма как да го избегнеш.

Синагогата вече беше претъпкана. Бродски изгледа наблъсканите тела на мъжете, славещи шумно своя господ.

— Стига толкова. Ще дойдеш ли с мен? — Стана и закопча палтото си.

Без да мисля, му отворих вратата.

— Благодаря — каза доволен и излезе от синагогата.

Последвах го през вратата, покрай белите колони, по стълбите на улицата.

Бодигардовете вървяха на няколко крачки зад нас. На тротоара мъж с костюм и фуражка махна към сиво „Волво“, но Бродски го отпрати с ръка.

— Денят е хубав, да се поразходим.

Тръгнахме, волвото бавно ни последва.

— Обичам страната си — каза Бродски. — Няма друго място като Америка. Обаче сами се проваляме. Алчни сме, не искаме да плащаме данъци, съсипахме системата на образование. Децата ни размахват оръжия като пакетчета дъвка, растат като животни. Нямат морал. И за това сме виновни ние.

Въздъхна почти безшумно.

— Медиите ни са напълно аморални. Излъчват това, което забавлява публиката, като тя един вид участва в собствената си експлоатация. Не след дълго ще предаваме по телевизията екзекуции и ще ги прекъсваме с реклами. Оставихме страната в ръцете на дребнавите фанатици от десницата и Християнската коалиция, вечно проповядващи закон и ред. Истината е, че те предизвикват хаоса и убийствата, защитават правото на живот и са срещу аборта, а убиват лекари. Никой не смее да им се опълчи. Те не правят абсолютно нищо по въпроса с ядрените оръжия. Токсичните отпадъци ще ни убият. Липсва дисциплина. Може и да е прекалено късно. Може китайският модел да излезе успешният. За щастие, няма да съм жив да го видя. Никой не ни е обещавал повече от двеста години демокрация, Артьом. — Нагласи шапката си. — Мислиш ли, че няколкото години демокрация ще променят нещата тук? — Махна към съсипаната Москва, улиците, вече пълни с пазаруващи, туристи, минувачи, просяци.

— Кажи ми, Артьом, кое е по-силно, страхът или любовта? Аз ли да ти казвам, че сме превърнали тази планета в сметище за радиоактивни отпадъци. В Роки флатс, Колорадо, в Оук ридж и Хандфорд, Амарило, Юта и Невада. Ние го правим. Руснаците също. Как да се отървем от боклука? Да го изпратим на луната? Да го заровим в стъклени контейнери? Никой не знае, никой. Русия е едно смрадливо радиоактивно сметище. Но плутоният е национално богатство. Мислят, че искаме да им го отнемем, да отнемем, буквално и преносно, силата им. Прави са, разбира се. Руснаците обичат електричеството. Електрификация в името на народа, помниш ли? В плутониевия резерв имат запаси за още век, с които да изнудват Запада. Без него Русия става страна от Третия свят с шепа добри цигулари. Но на теб всичко това ти е известно.

Колата ни следваше. Прекосихме Червения площад и Бродски се извърна да се полюбува на храма „Василий Блажени“ с искрящите по златните куполи слънчеви лъчи, после пое към реката.

— Всичко това го има и във вестниците. Тайни няма, само идиоти, които не могат да четат между редовете.

Ръцете ми бяха ужасно студени. Заподсмърчах. Бродски ми подаде кърпичката си и махна на шофьора. Влязохме в колата. Продължи да говори тихо, но настойчиво.

— Опитвам се да помогна. Плащам на учените им чрез фондацията си. Познаваш ли Фурмин?

Кимнах.

— Той разбира новата технология.

— Ти притежаваш Фурмин.

Усмихна се.

— Да, може и така да се каже.

— Каква точно е цената му?

— На мен ми излиза солен. Не можеш да се отървеш току-така от ядрената енергия, Арти. Светът сега е зависим от плутония по същия начин, по който преди зависеше от нефта. Цели икономики почиват на ядрената енергетика, британците и французите с милиардите им, вложени в преработващите заводи. Японците пък са в такава крайна нужда, че превозват суровината по море. По море! Четиринадесет тона на кораб, който пристига за два месеца. Да вземем „Ексон Валдес“. Представи си какво ще стане, ако с подобен кораб, превозващ радиоактивни отпадъци, се случи нещо. Мислиш ли, че японците ще се откажат от ядрените си амбиции? Те нямат нефт. Ами севернокорейците? Ами китайците?

Изсмях се.

— А ти ще уредиш всичко. Дотам опираме. — Видях, че на Бродски не се понрави да му се присмиват; само това донякъде минаваше през бронята му.

— Гаранция дават единствено новото поколение бридерни реактори, които използват ядрените горива в безопасен, автономен цикъл — каза.

Пак се изсмях.

— Даже аз знам, че бридерните реактори не са на мода още от времето на „Би Джийс“. Пробвахме ги през седемдесетте, когато имаше страх от недостиг на уран. Схемата не проработи, Чьом. За какво тогава изобщо говорим? Проектът не струва.

— Моята схема работи — спокойно каза той.

— Твоята?

Сложи ръка на рамото ми.

— Ще ме изслушаш ли? Знам всичко за бридерните реактори, които опитахме да построим. Трябва ни бридер, който използва ядреното гориво в автономен цикъл, който се самозахранва и се използва за добив на енергия, а не за обогатяване на плутоний за бойни глави. Опитахме, а после се отказахме, така както предадохме и здравеопазването, и образованието. Използвахме погрешната технология.

— А твоята е вярната?

— Само моята, да.

Дори на слънце реката имаше цвят на тиня. Бродски вярваше в проекта си така, както руснаците вярваха в червения живак. Луд е, помислих. Ще го убия, си казах, само дето не вярвах да го направя. Той го знаеше. Аз знаех.

Почувствах се като парализиран.

— Какво, мислиш, ще правим с всичкия този плутоний, ако той не се рециклира?

Не отговорих.

— Ще имаме нужда от война — каза Бродски.

Колата ни откара към „Арбат“ и „Спасо-Песковская“. Излязохме на малък площад, където няколко деца играеха на гоненица пред красива, но занемарена църква. На пилона на посолството жизнерадостно се вееше американски флаг.

Убий го, си казах. Убий го, преди да влезе вътре. За какво? За отмъщение?

— Какво търсим тук?

— Тук съм отседнал. Полет си почива горе.

Колата спря от другата страна на елегантната стара сграда.

Влязохме.

— Винаги съм обичал тази къща. — Бродски махна към жълто-бялата сграда, сякаш бяхме туристи, любуващи се на високите тавани, на градините отзад. Погледна към картините и добави: — Само ми се ще посланиците ни да проявяваха по-добър вкус. Матлок напоръча авангардни портрети на жена си. Щраус пък докара отвратителни пейзажи в тежки златни рамки. Чудя се какво ли ще остане след мен.

Последвах Бродски покрай гардероба, нагоре по стълбите, край стая, в която коленичила камериерка полираше разкошния паркет. Влязохме в малък апартамент на следващия етаж. Бродски свали палтото си. Отдолу беше с меки панталони и пуловер. Отвори барчето, наля шери в богато украсени чашки и ми подаде едната.

Бяхме сами в стилната всекидневна. Тиктакаше часовник. Въпреки поканата му не се съблякох. Седнах на един твърд стол. Вратите бяха затворени. Можех да го убия, но как щях да се измъкна после?

Чьом Бродски цяло лято бе плувал по гръб в басейна си и бленувал целия този хаос.

Той уби Бърди, Рики, Светлана. Не поднесе сам клечката, но подшушна на хората си да го направят.

Червеният живак беше само прах в очите. И той го знаеше!

— А ти дърпаше конците на целия този фарс от вилата си в Ийст Хамптън — казах.

— Предпочиташ да беше НАСА ли? Божественото се крие в детайлите, нали знаеш.

Сетих се за гнусната търговия със смърт, за мъртвия просяк от Пен стейшън, за бащата на Лев, стриптийзьорките, които използваха за мулета, Валя Голицина, умиращите кучета със свлечените кожи. Стоманените хокейни шайби можеше да се продават на пазара редом с матрьошките.

Вратата се отвори. Полет Бродски тихо пристъпи и седна на стол до стената; изцяло във властта му, присъствието на Бродски я озари. Беше с жълта копринена рокля, която пропускаше слънчевите лъчи. Влезе камериерка с поднос с чайник, чаши и сандвичи. Бродски я отпрати с ръка, разля сам чая и отнесе чаша на Полет. Целуна я по челото, а аз вече не знаех дали ще успея да го застрелям пред очите й.

Бродски нежно докосна рамото на Полет и когато тя отвори очи, видях, че са празни.

— Начален стадий на Алцхаймер — каза печално той.

Не почувствах нищо, абсолютно нищо.

— Имаш ли още въпроси?

— Купил си издателска къща в Ню Йорк. Купи шоуто на Теди Флауърс. Таблоиди в Лондон, списания по Западния бряг, радиостанции. В Русия купуваш нищо неструващи вестници и телевизионни компании. Архиви, снимки, филми.

— Спомни си какво си учил по история. Информацията е по-силна от оръжията. Телевизията е по-опасна от междуконтиненталните ракети.

— Как накара руснаците да продават?

— Когато Никсън умря, и слава богу, че умря, защото не бих понесъл мръсната му уста и ден повече, аз един вид заех неговото място. Новият експерт по Русия. Можех да правя каквото си поискам. Клинтън беше послушен. Каза на Елцин, че съм бент срещу фашизма. По-добре Бродски, отколкото Заленко.

Полет беше задрямала. Леко се размърда, после пак заспа. Някъде в сградата течеше парти.

Бродски говореше гладко. Аз бясно оглеждах стаята, премислях как да го докопам, как да избягам.

— Хората не вярват на опасността от радиация, толкова системно са ги лъгали правителствата им през последните петдесет години. Петдесет години, Артьом, откакто Опенхаймер пусна бомбата си над пустинята на Ню Мексико. Знаеш ли, че го познавам? Опи знаеше. Кой обаче помни? Радиацията не се чува като изстрелите, не можеш да я почувстваш като глада или да я помиришеш като отровните газове. Студената война свърши. Вместо да разчистим отпадъците, наехме пиари, които да ни убедят, че радиацията е не по-вредна от една игра на голф.

— Голф?

— Да. Мога да помогна на хората, само ако те се страхуват. Само страхът ще ни спаси.

— Но слуховете не бяха достатъчни.

— Не.

— Трябвало ти е реална заплаха.

— Да.

— И уреди мострите да стигнат Ню Йорк.

— Не бях аз.

— Мафията работи за теб.

— Трябват им нови номера. Този с бензина вече се изтърка. Правителството се задъхва покрай измамите в здравноосигурителните фондове. Всичко се върза отлично.

— Само дето хората ти раздробиха организацията.

— Както вече казах, няма как да се избегне.

— За какво тогава са ти мулетата? Отрепките като Лев?

— Дребните риби са важни. Атомните мулета, хората, пренасящи мострите, търговците на скрап, перачите на пари и курвите, мафиотите с малките си мозъчета и великите идеи. Мислиш ли, че ако Рафсанджами или Саддам искат нещо, ще се обърнат към муле, след като могат да купят директно от нобелиста учен в Русия или някоя от бившите републики? Има организации, огромни като „Дженеръл мотърс“, които се занимават единствено и само с трансфер на радиоактивни вещества. Германски банкери, италиански съдии, ирански бизнесмени. Малко се замислят за идеологията. В основата на тероризма стои бизнесът. Говорим за начин на живот.

— Значи според теб Лев беше абсолютно необходим. А и ти беше, как да кажа, под ръка? Зайцев също изпълни ролята си.

— А в края бях аз — каза той горчиво и осъзнах, че Бродски знае всичко и преструвките, че стои над грозното, дребно насилие, отрепките и мутрите, беше част от мита, в който сам почти вярваше.

Сетих се пак за Лев и баща му.

— Нуждаем се най-вече от малките хора — продължи Бродски. — Без тях системата няма да работи.

— Пушечно месо.

— Колко старомодно. Долнопробните убийства също раздухват историята. Хората се плашат от новината, че радиоактивни материали, пък било и в незначителни количества, се прекарват нелегално в Западна Европа или още по-добре в Ню Йорк. Няколко грама в Бруклин са далеч по-стряскащи от сто тона плутоний в Томск.

— А ако нещо се обърка? Ако осъмнем с ядрен взрив в Световния търговски център?

— Тогава ще преговаряме.

— Трябва да си полудял.

— Най-старият въпрос в етиката. Кого ще спасиш, Арти? Приятелката си или милиони хора?

— Целта оправдава средствата.

— Арти! Както сам каза, без клишета.

— А червеният живак?

— Кой знае? Излезе полезен. Звучи чудесно, не мислиш ли? Смъртоносен, но неуловим. Разкошен номер. Както казват, прах в очите. Няма значение. — Извърна се към съпругата си. — Няма значение, нали, Полет, скъпа?

Тя още дремеше, сладко усмихната.

— Иван Ковалски каза, че не е нападал Рики в апартамента ми. Така ли е? Някой се е целил в мен и погрешка е попаднал на Рики?

— Казал ти е истината. Започваше да се превръщаш в пречка. Съжалявам, че стана с приятеля ти, Арти. Ще ти се реванширам.

Изправих се.

Бродски инстинктивно постави длан на рамото на жена си. Тя отвори очи и посегна да докосне лицето му.

Извърна очи към мен.

— Тук ли следва сцената, в която ме убиваш?

— Няма да спечелиш. Това за спасяването на света са само празни приказки. Няма да успееш с далаверите си, няма да получиш монопола над сделките. Не можеш да притежаваш ядрената енергия.

Видях, че се ядоса.

— Все някой ще го направи.

— Никога няма да те пуснат у дома, в Америка.

— Не ставай глупав. — Огледа се и махна към посолството, към това, което символизираше. — Аз съм си у дома.

Полет Бродски не сваляше поглед от нас. Вратата внезапно се отвори и влезе камериерката с един морски пехотинец. През замъгленото си съзнание Полет бе надушила гнева ми към Бродски и незабелязано бе натиснала копчето за камериерката.

— Има ли проблем, сър? — учтиво попита пехотинецът.

— Има ли, Арти? — попита ме Чьом Бродски.

— Наистина ли вярваш, че можеш да монополизираш информацията? Всички слухове, клюки, новини? — попитах вече на вратата.

— Една част от тях ми стигат.

— За какво?

— За да притежавам страха.