Реджи Наделсън
Червената мъгла (35)

6

Залитайки, се измъкнах на улицата. Светлана ме чакаше в колата, вдигнала крака на таблото и потънала в евтин роман. В нея имаше някаква странна смелост, шофираше също безстрашно. Отведе ме у дома, изпържи яйца, приготви ваната. Докато седях в топлата вода, започна да върти телефона и да се мъчи да измъкне Мадона от „общежитието“ на Дубовски. На сутринта я оставих пак на телефона, убеждаваше, молеше, смееше се, заповядваше, предлагаше насрещни услуги. „Пази се“, ми каза и аз я целунах за довиждане.

Фоайето на „Новости“ смърдеше, същата миризма на дезинфектанта, която надуших в „Св. Винсънт“, когато умря Устинов. Смрадта на утрините в Москва.

В детството ми „Новости“ кипеше като кошер. Бърди работи там за малко като секретарка в едно списание, издавано на английски. Често я посещавах, за да зяпам момичетата в списанията и да упражнявам английския си с приятелите й, все чужденци в Москва.

Тук се публикуваха десетки списания, които разпространяваха съветската пропаганда, но захаросана, като за употреба зад граница. Сега в част от сградата се помещаваше клуб „Up & Down“, според Толя най-мръсният секс клуб в Москва.

Около час се лутах по коридори, сякаш излезли от романите на Кафка, чуках по врати, надничах в прашни стаи с мъртви цветя на перваза. Случайно открих архива със снимки. Беше си цяла история на Съветския съюз, тази авантюра в публичните отношения. Разпитах за Иван Ковалски; не знаеха нищо. Пробвах и с Лев Ковалски, но пак ударих на камък.

По коридорите имаше черно-бели снимки от „Съветски живот“ от шестдесетте: мъж караше кола със седнала отзад мечка, Хрушчов се здрависваше с Кенеди. Мислех си как старите лидери приличаха, и то в най-добрия случай, на животни. Брежнев бе тромав, но изпълнен с енергия, като мечок. Не точно човешко същество, но обладан от вътрешна сила.

В последната стая в дъното на коридора двама забравени мъже, и двамата с очила и жилетки, седяха и си убиваха времето сред хвърчащи бумаги. Бяха закопнели за компания. Разтърсиха отсечено ръката ми по европейски маниер, леко се поклониха. Бях забравил как се прави.

Представих се за репортер от „Ню Йорк таймс“, само разглеждам, казах.

— Да сте чували за тоя Николае Бореску? — попита с надежда единият, Руди.

— За кой? — Предложих им цигари.

— Румънски магнат в книгоиздаването. Говори се, че ще ни купи и ще прави ново списание „Руски живот“.

— Пада си по хазарта значи — казах.

Английският на Руди беше елементарен, другият не говореше никакъв. Съжалих ги.

Отново се представих, този път на руски.

— Но може би познавате господин Чьом Бродски. Той също планира да купи някои издания, може би целите „Новости“.

— Това сигурно ли е? Има ли кой да го потвърди?

— Разбира се. Върви, Саша. — Руди избута колегата си към вратата. — Така — каза. Стоеше прав, от уважение. — Кажете ми, Артьом Максимович, как е в Ню Йорк. — Беше закопнял, жаден за новини; използва бащиното ми име, сякаш бях висок гост.

Показах му снимката на Лев. Дори не се замисли.

— Ами да. Иван ни беше приятел. Изчезна. Решихме, че се е пропил. Или е станал наркоман. Може да е болен, си мислехме. Какво се е случило с него?

— Не знам — излъгах. — Опитвам се да го открия. Може ли да ми дадете някакви подробности?

Руди беше приказлив, радваше се, че имат гости. Разчисти един фотьойл с цъфнала кожена тапицерия, махна към него и възбудено засмука от цигарата.

— Изчакайте малко.

Изчезна в едно хранилище, откъдето се върна, притиснал към гърдите си голяма папка.

— Иван беше специалист, може да се каже дори гений. Тушираше снимки. Преправяше ги. Можеше да направи така, че хората да изчезнат. Вижте.

Отвори папката: снимки на президиума, събрани на мавзолея на Ленин за Първи май. На едната Андропов беше със, на следващата — без шапка. Беше направено виртуозно за времето си. Сега с компютрите можеш да направиш какво ли не, но тогава си е било мъчен занаят, изкуство. Сетих се за Лили, за колажите, които й бе направил.

— Ето го и архимодела. — Показа ми книга с известната снимка — Ленин изнася реч, Троцки се качва на трибуната. Обърна страницата. — Погледнете по-внимателно. Вижте, Троцки вече го няма, но лакътят му стои. Забравили са да го махнат. Все се шегувахме с Лев. „Не забравяй лакътя“, му казвахме. Той не правеше такива грешки. — Погледна ме. — Знаете ли защо Съветският съюз загина? Винаги е имало нестандартно мислещи като мен и Саша, които да запазят оригиналните снимки. Хора, които да изнесат фактите на Запад. Там има толкова много места, където да ги публикуваш. После дойде Горбачов и гласността, и на никой вече не му пукаше дали на снимката има или няма шапка. Всички знаеха, малко или много, истината. Иван загуби работата си.

— Това огорчи ли го?

— Не, беше добро момче. Запозна се с някаква американка, луд беше по нея. Каза, че щели да се оженят и да живее в Америка. Стана малко странен, но и времената бяха странни. Показа ни снимката й, но тя така и не отговори на писмата му. После той изчезна. Искате ли телефона му? — Руди отвори някакъв бележник и преписа телефонния номер на листче. — Да го набера ли?

Кимнах.

Руди набра, изслуша отговора отсреща и затвори. После пак позвъни и пак говори с някого.

— Бащата на Лев се преместил и сега нямал телефон. Но открих адреса му. Сигурен съм, че ще се зарадва да види приятел на сина си от Америка. — Дръпна с все сили от цигарата и на лицето му се изписа дълбоко задоволство.

— Благодаря ви.

Саша се върна; изглеждаше доволен. Заговори така официално, сякаш се намирахме в класна стая.

— Имам удоволствието да потвърдя, че бях прав. Господин Чьом Бродски ще купува агенция „Новости“. — Усмихна се и тримата запалихме по цигара.

— Хубави цигари. Вкусни — каза Саша.

Двамата ми влязоха под кожата — можех да съм на тяхно място.

— Какво правите сега? — ги попитах.

— Изчакваме. Може би някой ще ни купи. Опитваме се да опазим архива. Трудни времена. Мислите ли, че нещата ще се оправят, Артьом Максимович?

— Не знам. — Пъхнах възможно най-дискретно всичките си цигари в чекмеджето на Руди. — И името ми е просто Арти — казах и излязох да открия бащата на човека, когото бях убил.