Реджи Наделсън
Червената мъгла (10)

9

Ужас изпитах и на следващия ден, докато паркирах до бар „Батуми“. Прекарах деня в проверки из града. Не открих кой знае какво, федералните се показаха пълни досади и докато стигна Бруклин, вече се чувствах пребит. Небето беше мазно, металносиво, ръмеше и капките миришеха на водорасли.

Пред входа, с кръгло лице, обляно от светлината на съседната закусвалня „Одеса“, стоеше Толя Свердлов, заобиколен от фаланга руснаци, които го обгрижваха като жрец.

През нощта Брайтън бийч се затваря в корубата си. „Батуми“ като повечето клубове е без прозорци. Таксита и лимузини задръстваха улицата — беше събота вечер, четири дни след убийството. Струваха ми се година.

На няколко метра от Толя стояха две познати ченгета. Бяха издокарани и когато ме видяха, извърнаха неловко глави.

— Пази се от Свердлов — беше казал Крауи. — Устинов го е вкарвал в пандиза.

Местни хулигани в кожа — а някои с кожа и вместо мозък — залитаха по улицата под Ел. Всички носеха оръжие, някои съвсем открито. В Брайтън бийч обаче най обичат ножовете, муш и беж е запазена марка на квартала; професионалистите използват и горелки.

Руснаците винаги оставят подписа си, виждал съм техни работи. Не претендират за семеен дълг или чест. Въртят бизнеса си на кланове и банди, които се разпадат и прегрупират по райони и специализация: чеченци, украинци, грузинци, измами с горива, наркотици, проституция. В дъното са парите, но обичат и да убиват.

Още мъже излизаха от лимузините и приветстваха Свердлов, който не спираше да дърдори като гид, сипеше остроумия ту на английски, ту на руски неуморно, гладко. Проправи си път към клуба с мъжете по петите. Отблизо и на светло изглеждаше истински гигант. Както вече казах, аз съм висок, но Свердлов стърчеше доста над мен.

— Толя — поздравяваха го хората. — Толя! — викаха, тупаха го по гърба, стискаха рамото му, целуваха го по три пъти по всяка буза.

„Батуми“ беше едно от новите заведения. Подът във фоайето бе от зелен мрамор, от двете страни на бутика за раци, омари и хайвер имаше златисти пластмасови голи статуи. Свердлов мина напред, опиянен от вниманието. Дребен мъж със смокинг се изправи на пръсти да го прегърне и Свердлов буквално го вдигна във въздуха.

— Виж там, на стената — прошепна в ухото ми.

С мен говореше английски — обичаше да се фука с познанията си по езика, само че напиеше ли се, акцентът му избиваше. А вече беше порядъчно пиян.

В ъгъла стоеше мъж с копринено сако, крещеше в мобилен телефон. Със свободната си ръка галеше плаката на стената. Като омагьосан прокарваше длан по голата жена на снимката. „Артистичен танц“, пишеше на руски. „Неповторимата Ана К.“

— Стриптийзьорката от „Флауърс шоу“?

Толя кимна.

— Ще изгледаме номера й, после ще я посетим зад кулисите. Става ли?

— Познаваш ли я?

Усмихна се.

— Аз съм от Одеса, а тук е Ню Йорк. Всички се познават. Ще те запозная с някои хора, може да ти е интересно.

Тръгнах след него по стълбите.

— Знаеш ли, че Устинов веднъж ме прибра на „Лубянка“? — извърна се и попита жизнерадостно, преди да влезем в клуба.

— Прекали с приказките ли?

— Опитах се да изчукам китарата си на един рок концерт в Талин. По онова време бях голяма звезда. Колкото Гребеншчиков. За петнадесет минути. — Изсмя се. — Ти тогава вече си бил в Израел.

Смехът му се всмука в шума от клуба. Толя пое напред и обиграно си запроправя път сред пулсиращата тълпа.

Стените на „Батуми“ бяха облицовани с огледала. От едната страна беше барът, от другата — платформа, на която група в сребристи смокинги изпълняваше кавъри на „Бийтълс“.

На дансинга жени във впити по тялото кожени рокли танцуваха с мъже с копринени костюми, със затъкнати под саката пистолети. Ризите им също бяха копринени, извадени над реверите. Заклети контета, непрекъснато оправяха тези яки; пръстите им тежаха от злато, ноктите бяха с маникюр. А и бяха невероятни танцьори.

— Искаш ли нещо за пиене? — официално попита Толя на бара.

Покрай дансинга хората седяха на дълги маси и ядяха. Масите се огъваха от храна — пушена риба, дроб, мариновани орехи и гъби, шунка, салам, сирене, херинга, черен и червен хайвер, черен хляб и руска салата с моркови и грах, плуващи в яркожълтата майонеза. Имаше цели армии водка и кола. Приведени над масите, хората крещяха на руски, украински, грузински, еврейски. Възрастна жена мажеше сандвичи с риба, увиваше ги в салфетки и методично ги тъпчеше в огромната си ръчна чанта.

— Запасяваме се, а — извика Толя и през смях се наведе към мен.

Мъжете в по-тъмните ъгли бяха неспокойни сенки, отразени в огледалата. Веднъж на едно разследване в Краун хайтс влязох в синагога. И там мъжете пристъпяха бавно, клюкарстваха, молеха се, дори продаваха дрога, скрита в мистериозните им дълбоки черни джобове. Всичко това ми беше чуждо, сякаш бях попаднал в джамия. Сега изпитах същото. Руснаците, които аз познавах, в моята Москва, хора като моите родители интелектуалци вечеряха у дома си на кухненската маса. Тук разбирах езика, но смисълът ми се губеше.

Свердлов спря пред барплота, махна на бармана и ме изгледа изпитателно.

— Какво?

— Как ти е лицето?

— Кофти.

— Внимавай. Онзи ще се върне.

— От сега нататък ще ходя с бодигард даже до тоалетната.

Свердлов поръча коняк, аз — бира.

— Какво ще ми кажеш за Гавин Крауи?

Той сви рамене.

— Гадно копеленце. Бащата беше същият. Познавах го. Вършеше разни дребни неща за КГБ. Мръсна работа. Човек трябваше да се къпе след среща с него.

— Къде е сега?

— Покойник. Знаеш ли по колко вървят напоследък наемните убийци? — попита ме Свердлов.

Определено прекаляваше с коняка.

— Изпитваш ли ме?

— Свестните са по двеста. Първокласните наемници — по два бона. Плюс билет обратно за Москва, може би и една нощ скатавка в Маями. Две хиляди американски гущера — добави, а аз забелязах, че жаргонът му е малко демоде, и изпитах превъзходство.

Казах нещо на руски.

— На английски, Артьом. По-безопасно е. Обаче ще ти кажа нещо. Това с Устинов не ми прилича на обикновен удар на мафията. Не, не го вярвам. Не ми се връзва. — Почти шептеше.

— Кое не ти се връзва?

— Имаш ли някаква информация? Може да успея да ти помогна.

Не отговорих.

— Да пием — каза той.

Усещах как подът под краката ми вибрира в такт с тълпата. На масата пред нас кротко седяха добре облечени мъже и жени.

Свердлов проследи погледа ми.

— Излезли са да се слеят със сганта — каза. — От другата страна на моста са. Чифути в „Армани“. Чудят се как да изхарчат милиончетата си.

— Моля?

— Абе ти къде си живял досега? Виж, нямам нищо против евреите. Съпругата ми е еврейка, следователно децата ми също са евреи. Пристигне ли тук руснак с еврейска кръв, пиши го уреден. За пръв път в руската история хората се натискат да са евреи. И защо не? Кацат в Америка, дават им наготово пари в брой, медицинско осигуряване, настаняват ги с преференции. Хитри копелета са.

— Това не ги прави гангстери. — Вече личеше, че е пиян: изтърваше членовете като руснак от комиксите.

— Разбира се. Разбира се. Обаче същото намазва и руската мутра с еврейски паспорт. Да кажем, че съм инженер евреин. Не мога да си намеря работа. Казвам, че ме е страх от настроенията в страната — комунистите се завръщат, Елцин си заминава, идват фашистите, националистите, хунтата, антисемитите. Искам да живея в Америка. „Забравям“ да спомена факта, че въртя и рекетьорска банда в Киев. Пристигам тук, опъвам яко, научавам английски. След няколко години вече съм уреден. Закачат ли ме, евреите надават вой. В Брайтън бийч никой не ти се бърка. Кой ще се разприказва? Всички се страхуват да не ги погнат у дома. Също като едно време. Не сме мръднали ей на толкова.

— Кажи ми нещо, което да не знам. — Чувствах се депресиран.

Групата подхвана микс на Стиви Уондър. Облицованият с огледала бар с облегнатите по него десетки мъже се простираше по цялата дължина на залата. Толя Свердлов изглеждаше съвсем у дома си; пиеше френски коняк и на висок глас поръчваше скъпите марки. С една ръка дегустираше оставените на плота мезета — риба и хайвер, с другата потупваше рамото ми с лековата bonhomie^[1]. Исках да престане, но това явно му беше ритуал.

— На италианците им трябваха три-четири поколения да се легитимират. А тези хора, за които ти говоря, вече са уважавани граждани. Умни копелета са. Висшисти. Ние, руснаците, сме факири на бумащината. На книжните пари. — Разтресе се от смях.

— Кой върши мръсната работа?

— Огледай се. Имат шампиони по борба от олимпийския ни отбор. Командоси от Израел, още на служба. КГБ също помага. Страшна комбинация, а — подхвърли Свердлов и се залюбува на отражението си в огледалото.

— Това го четох и във „Ванити феър“ — казах.

Светлините изгаснаха, разнесе се глухо думкане на барабан. Допих бирата си. От тъмнината в лъчите на цветните прожектори изскочиха акробати по трико. Шоуто започваше.

Последва двойник на Том Джоунс, после от тавана се спуснаха позлатени клетки, от които излязоха три момичета, облечени в пера. Жонглираха, но не видях точно с какво.

Свердлов надигна глава.

— Препарирани птици — обясни.

Поисках скоч.

— Значи си кръщелник на генерала — подхвърли Толя. — Наблюдавай масата в дъното. — Той шумно изгълта коняка си.

Около кръгла маса на издигната платформа седяха осем мъже, всички с тъмни костюми и бели ризи. Говореха тихо.

— Нефт — каза Толя. — Спекула с гориво му викате вие. Подправени медицински осигуровки. Знаеш ли колко смъкват? Милиони. Предпочитат да скубят обикновените хорица. Нали се сещаш, като в поговорката — по-добре открадни по долар от един милион души, отколкото милион долара от един човек.

Мъжете в тъмните костюми едва докосваха водката. На масата им имаше само една жена. Висока блондинка в семпла копринена рокля, с коса, хваната ниско на тила в тежък кок; стойката й беше оттренирано предвзета, като на танцьорка на фламенко. Мъжете, които спираха да засвидетелстват уважение на костюмарите, първо й целуваха ръка.

Не можех да откъсна поглед.

— Даже не си го и помисляй — каза Толя. — Това е Марина, братовчедка на жената на Елем Зайцев. Познаваш ли Зайцев?

Миризмата на тела, алкохол и корупция ме потискаше, същото важеше и за грубите руски гласове. Естествено, знаех кой е Зайцев, но оставих Свердлов да говори, пак и пак да натяква, че тук е най-безопасното място за разговори. Обичаше риска. Възбуждаше се от интригата.

Потях се; свалих сакото си и поръчах кола. Свердлов дърдореше като навит. Шоуто си вървеше, жонгльорите смениха гълтачи на огън и танцуващи степ джуджета, а той ме посвещаваше в историята на Брайтън бийч: как курортът на Бруклин през 70-те години на деветнадесети век, наречен на английския крайбрежен град, се превърнал, цитирам, в еврейско гето; как през 70-те години на двадесети век и разведряването на Никсън и Брежнев пристигнали още четиридесет хиляди емигранти, включително всички престъпници от затворите. КГБ трябва да са си умрели от смях. Искате ли ги? Ами вземете ги, казали, отворили затворите и изпратили боклука да мърси американската кръв.

Естествено имаше истински имигранти, истински дисиденти, но и крадци, изнасилвачи, убийци, също като по време на бягството с лодки от Мариел, когато Фидел прочистваше така Куба.

Групата свиреше „Роден в Америка“. Свердлов говореше за рекетьорите, търговията с валута, горива, памперси, вестници. Твърдеше, че познавал Агрон, първия Кръстник, дъртия мошеник, който се паркира въоръжен в баните на Лоуър Ийст Сайд и привика журналистите. Застреляха го през една улица от „Батуми“. Свердлов твърдеше, че познава и Балагула.

Прозях се.

— Не ти ли харесва тук? — подкачи ме Толя. — Предпочиташ нещо по-стилно? — попита и аз му казах, че обикновено вися в един бар на Брум стрийт. Светски разговор и толкова.

Изгубих Свердлов в шума и се замислих за убиеца, за руснака, който покоси Генадий Устинов. Кой беше? Дали е тук, скрит в тълпата?

— Хайде — каза Толя и се присегна към купата твърдо сварени яйца на бара. — Искам да хапна нещо, докато гледаме grand finale. — Проправи си път към една малка празна маса и махна на сервитьор, който му донесе шашлик.

Групата подхвана кавър на „Обадих се да кажа, че те обичам“. На дансинга с танцова стъпка излязоха танцьори във военни униформи от царско време, всички с телефони в ръка и натъпкани в триката чорапи, за да изглеждат по-надарени. Хор в стил Вронски, предположих, когато по колоните забуча влак и на сцената бавно се появи момиче в наметало с качулка; представиха я като неповторимата Ана К.

Смях се до сълзи.

— Какво ли щеше да каже Толстой? — прошепнах, но Свердлов не ме чу.

Ана К., чието истинско име бе Олга Грос, започна номера си. Беше добра, наистина добра. В повечето стриптийз барове, дори скъпите като „Стрингфелоус“, момичетата се събличат толкова безцеремонно, сякаш са в тоалетната — свалят роклята, тикват гърди в лицето ти, разкършват задник и ето ти ги двадесет долара. Усмивка, времето е пари. Олга обаче не бързаше. Останах наистина впечатлен.

Първо свали наметалото, после дългите бели ръкавици една по една, шапката, воала. Събличаше се влудяващо бавно — шала, силно вталения жакет с милион копчета. После полата. Под нея имаше фуста, корсет. Една по една оголи гърди и бавно ги погали. Мъжете в публиката дишаха тежко. Аз дишах тежко. Олга имаше безлично, намусено лице, но тялото й беше убиец.

Когато остана гола, само по прашки, копринени чорапи и токчета, се уви в наметалото и се отправи към нас.

Толя се потеше. Беше спрял да яде. Момичето се наведе над него, перна с дългата си коса лицето му и прокара големите си гърди с настръхнали зърна по предницата на сакото, после съвсем леко през лицето му. Музиката се усили. Олга захвърли прашките. Пуснаха стробоскопни прожектори. Обезумяло, момичето се свлече на пода пред нас с широко разтворени крака и като че ли издърпа Толя върху си.

Върнаха светлините. Олга беше изчезнала. Толя изтри лице и довърши вечерята си. После каза:

— Да вървим.

 

 

Свердлов нахлу в гримьорните в дъното на клуба. Заварихме гола жена, седнала по турски на пода, да яде хамбургер, покрила гърдите си с хартиени кърпички. В стаята имаше още десетина жени, някои голи, други полуоблечени. Момичето с бургера ни изгледа безразлично и се върна към вечерята си.

Коридорът бе осветен от две голи крушки, миришеше на алкохол. Край вратата се мотаеха мъже.

От четвъртата врата се носеха пискливи гласове. Отвътре, без да затваря вратата, излезе мъж в сив копринен костюм.

Влязохме.

Олга Грос носеше черен сутиен и изтъркани дънки; сценичният й костюм лежеше захвърлен на пода.

Тя надигна поглед от дивана, на който седеше, видя Свердлов, метна се към него, обви ръце покрай врата му в почти смъртоносна хватка и се прилепи към тялото му като пиявица.

— О, Толя, нали ще ми помогнеш? — проплака на руски.

— Разбира се. Да. Но първо ти ще ни помогнеш.

Тя навлече пуловер, после опипом откри очилата си на обсипаната с гримове и фасове маса. Без костюма Олга Грос беше простовата жена.

— Разкажи на приятеля ми какво се случи на шоуто.

— Може ли на руски?

Кимнах.

Тя се поколеба.

— Олга, помниш ли какво ти обещах — подкани я Толя.

Тя кимна и зачеса лицето си; имаше лош херпес, по язвичките покрай устата й личеше засъхнала кръв.

— Видях убиеца на генерала. Преди шоуто.

— Къде? — Чудех се защо изобщо говори с мен.

— Казвам ти го, защото Устинов беше генерал, като баща ми — каза и отметна изтощената си коса от лицето.

Да бе, помислих, също като Джордж Патън и Шарл дьо Гол. Но си премълчах.

— Преди няколко седмици тук, в „Батуми“. Досажда ми цяла нощ, но изглеждаше беден. Със стари дънки — отбеляза с ехидна усмивка. — Две нощи преди телевизионното шоу дойде пак, с копринен костюм. „Версаче“!

— Много си наблюдателна — казах.

— Благодаря.

— Какъв цвят беше? Костюмът?

— Син. Или зелен. Не съм сигурна.

— Къде тук може да се намери такъв?

Тя погледна нервно към вратата.

— В две или три ателиета. Мога да ти дам имената утре.

— Защо да ти вярвам?

Тя умолително погледна Толя.

— Нали обеща.

— Как попадна на шоуто, Олга? Кой те покани?

Тя сви рамене.

— Червенокосата, госпожица Хейнс. И приятелят й. Само че тя се държа гадно, не ми даде гримьорна.

— Какъв приятел?

— Англичанинът. — Крауи, помислих. Лили и Крауи.

Свердлов ме хвана под ръка.

— Остави ме пет минути с нея.

Заговорих на Толя отсечено и високо, за да ме чуе и тя. Игнорирах я, все едно я нямаше. Държах се като руснак, чак усетих в устата си жлъчка.

— Искам името на ателието, сега. Ти й го кажи. Искам да знам кого точно е видяла. Каквото и да си й обещал, за да говори, може да почака, докато не пропее. — Бях сърдит на Лили и си го изкарах на горкото момиче. — Искам и съгласие да даде показания, ако ни потрябват. В съда.

Олга се сгърчи пред огледалото. На слабото й, жълтеникаво лице се появи полуужасен, полупресметлив израз. Устните й бяха нашарени със следи от засъхнала кръв, тъмночервената раничка на челото й беше замазана с прекалено светла пудра. Сграбчи бутилка водка, отметна глава и отпи, като лекарство. Очите й се насълзиха.

— Много искаш.

— Визата й изтича следващата седмица — излъгах. — Проверих. Ако иска да остане, ще говори. Ще даде показания. Чуваш ли?

— В теб ли е снимката? — попита ме Толя.

Дадох му я. Изкарах я от видеозаписа на „Флауърс шоу“. Беше на мъжа с пистолета, но замазана.

Свердлов прегърна Олга през раменете и я отведе на дивана.

— Хайде, Оля — изгука и й показа снимката. — Хайде, захарче. Аз ще ти помогна. Ще ти помогнем. — Шепнеше на ухото й с мъркащия руски от телефонния ми секретар. — Кажи ни. Познаваш го, нали? Кой е той?

Толя беше внимателен, държеше се мило. Беше като най-добрите следователи, по-убедителен от изповедник. Клечеше до нея, поставил огромни длани на раменете й, сякаш да я защити. — Обещавам — повтаряше. — Ще ти помогна. Разкажи на Толя. Кажи ми всичко.

Тя се откопчи от прегръдката му и изчезна в съседната тоалетна. Чух я да повръща.

Върна се и взе снимката от Толя.

— Познавам го — каза.

Изведнъж проумях.

— Познаваш го от Москва? — попитах.

Тя кимна.

— Как се казва?

— Използва различни имена.

— Как му е проклетото име? Кажи ми името.

— Дай ми малко време. — Дланта на Толя беше на гърдата й.

Извърнах се.

— Искам името. И да даде показания — казах.

Без да изчакам отговор, се извърнах и ги оставих. Момичето се беше вкопчило като удавник за врата на Толя.