Реджи Наделсън
Червената мъгла (19)

4

— Господин Коен, аз съм Елем Зайцев. — Представиха ми се на руски.

Пред дома на братовчедка ми на мощно черно беемве конвъртъбъл се бе облегнал слаб, културен, красив мъж към четиридесетте. Носеше синя риза „Гап“, дънки, и мокасини на босо. Гласът беше подчертано учтив; ръката, която ми протегна — с красив маникюр.

— Братовчедка ви смята, че може би ще проявите интерес към компанията ни. — Не си губеше времето в празни приказки.

— С други думи, искате да ви играя по свирката?

Той само се засмя и отвори вратата на колата.

Изчака ме да се мушна на кожената седалка.

— Стига да обичате да танцувате — каза.

Прекосихме Брайтън бийч авеню, Зайцев подкара покрай старческия дом „Менора“ и после отби към Емънс авеню.

Повечето знаци след Шийпсхед бей са на италиански. „Лунди“, приличащ на флорентинска църква с реставрираните си с любов фрески, обявяваше, че отваря отново врати като най-големия ресторант в света. В насрещния канал риболовни лодки рекламираха шестчасови излети за лов на камбала; камбалата кълве, твърдяха надписите. В градините зад обърнатите към каналите просторни къщи като уши стърчаха сателитни чинии.

Зайцев сви по чакълената алея на една от къщите и изгаси двигателя. В градината чакаха трима костюмирани мъже.

— Наши приятели — каза, но не излезе от колата.

— Каква точно работа имате предвид?

— Имаме организация, напълно легитимна. Корупцията е навсякъде. Предполагам, знаете за Агрон, наемните убийци руснаци и другите вестникарски измишльотини.

Кимнах.

— Мога да чета.

Зайцев се огледа в огледалото. Имаше все още гъста коса.

— Някои от нас вече разбраха и обикнаха американската демокрация. Знаеш ли, като малък нашите ми викаха Джак, на Джей Еф Кей. Приличам ли на него, как мислиш?

— Разбира се, Джак. Косата ти е същата.

— Преобладаващата част от хората ни така и не се погрижиха за себе си. Страх ги е. За да получиш нещо, трябва да се пазариш. Преди да надхитриш полицията или държавата, беше равносилно на това да си добър човек, дисидент. За повечето от тези хора законът е враг. Опитваме се да им помогнем. Осигуряваме им различни услуги, добри адвокати.

Държах си устата затворена. Зайцев не беше груб човек, за разлика от мутрите в копринени костюми в „Батуми“ и измета в „Арена“. Зайцев беше гледал „Кръстника“.

— Навсякъде има антисемитизъм, дори в Америка. Ние преуспяхме и защото това е Америка, властите не могат да ни преследват, задето сме евреи. Затова ни изкарват гангстери. — Засмя се. — Мислиш ли, че приличам на гангстер?

— Зависи от ролята.

Той рязко отвори жабката.

— Швейцарски шоколад, „Тьошер“. — Остави кутията на предната седалка и извади от жабката чорапи, от джоба си — вратовръзка. Сложи си ги, в огледалото нагласи вратовръзката като суетно момченце на гости при роднини. Направи го доста чаровно. — Според чичо ми възпитаните момчета носят вратовръзка от уважение. Може да съм на четиридесет и шест и да съм завършил право в Колумбийския университет, но в това семейство си оставам момче.

— Може да завъртим бизнес, ако искаш, Джак — казах.

Точно тогава един от костюмарите махна на Зайцев и той излезе от колата, смълчан, мобилизиращ се за предстоящата среща по начин, който не разбирах. Въпросът, осъзнах по-късно, не беше как точно да прояви уважение към чичото, а как да го детронира.

— Добре — каза. — Но първо ела да те запозная със семейството.

Официалната гостна беше тъмна, облицована с дъб и обсипана с огледала в позлатени рамки. На полицата над камината имаше семейни снимки в тежки сребърни рамки.

Старецът седеше в кресло пред камината. Зайцев-младши оправи пак вратовръзката си и се спъна в дълбоките цяла педя ориенталски килими по пода. Около десетината души в стаята преустановиха тихите си разговори; всички се извърнаха да гледат.

Елем Зайцев се приведе над стареца и го млясна по устата, както Брежнев едно време целуваше Чаушеску и другите соцлидери. Мляс, без никакви преструвки. До такава степен беше като сцена от филм, че едва не прихнах.

Зайцев се изправи и протегна ръка към простовата жена с безцветна коса, с велурена рокля в гълъбовосиво и перли, големи колкото яйца. Цветният диамант на пръстена й бе извърнат към дланта, сякаш мразеше подарилия го. Зайцев я побутна към мен, тя стисна тънките си устни и изстиска усмивчица.

— Господин Коен, съпругата ми, Екатерина — представи я. — Говори английски, Катя — добави меко.

Тя заговори несигурно на английски, аз отговорих на руски, поведохме суховат разговор за времето. Беше дъщеря на някаква номенклатура; Зайцев вероятно се бе оженил за нея заради връзките. Зачудих се защо тя се е омъжила за мафиот — може да е било и любов.

— Жена ми развъжда кучета — каза Зайцев и тя се усмихна и ми показа половин дузина кученца, рунтави, скимтящи, налягали по пода като килимчета. — Има собствени кучкарници. Интересно ли ще ви е да ги посетите? — попита.

— Разбира се.

Зайцев насочи чара си към останалите гости. Братовчедките му бяха все натруфени жени, с обувки от алигатор и тежки бижута на „Булгари“ с цветни камъни. Видях русата с фамозната стойка от „Батуми“.

Основно ме интересуваше старецът, Павел Зайцев. Зяпаше малкия телевизор на масата до него, стиснал рижава котка, която явно възнамеряваше да удуши. Животното се отърва от хватката, но старецът се затътри след него и го върна със студеното отегчение на дългогодишен инквизитор.

Зайцев беше мозъкът на Брайтън бийч. Говореше се, че като млад е бил в Гулаг, че е бил коронясан за бандитски бос в лагера и можел да го докаже с татуировките си. Беше недосегаем за закона, ключова фигура в имигрантската общност, поет. Чете стихове по радиото, руснаците останаха впечатлени.

Сега изнесе обичайната проповед: корупцията в Америка, продажните полицаи, нуждата от дисциплина.

— Ние не сме западняци — каза, взе хокейна шайба от една масичка и я завъртя из пръстите си като броеница. — Пробвахме вашите костюми, но те не са ни съвсем по мярка. Смени касетата — нареди на младия Зайцев, който изпълни заповедта и обясни:

— Чичо притежава няколко хокеисти.

— Искаш да кажеш отбори — поправих го аз.

Не ми отговориха.

Старият поседя мълчаливо около десетина минути. Попитах го за стиховете му. Намигна ми, сякаш щеше да ми показва порнография, махна да се приближа до старомодната остъклена библиотека и галейки кориците на книгите, ми показа първи издания на Робърт Фрост, Уолт Уитмън, Емили Дикинсън. Явно бях минал някакъв изпит.

Доведоха децата и сервираха обяд в трапезарията. Сложиха ме между чичото и русата. В живота си не бях виждал толкова хайвер, нито толкова големи яйца; след борша и пелмените две бабички с мъка сервираха цял телешки бут. Никой не продумваше. Колкото повече пиеха, толкова повече се смълчаваха. Вдигнаха се няколкото задължителни тоста, после старецът се върна при телевизора.

Дръпнах Елем Зайцев настрани.

— Може ли да поговорим, Джак?

— Разбира се. — Отведе ме на верандата зад къщата.

— За бизнеса, Джак — казах небрежно и извадих цигара от джоба си.

Запали ми я с пластмасова запалка за долар. Ролята му не включваше скъпа златна запалка.

— Чичо ми те хареса — каза. — Намери те за начетен човек. Какъв точно бизнес искаш да правим?

— Мислех си за търговия с радиоактивни вещества — казах. — Плутоний, уран, червен живак. За индустриални цели, разбира се. — Блъфирах колкото мога. — Или за медицината, да помагаме на болните.

— Гледаме да не се забъркваме с такива неща — каза той с усмивка.

— Жалко.

— Чат-пат пристигат джигити с мостри, обикновено търговци на скрап, със или без сертификати. Мъчно ми е за копелетата. Говорим за първокласни физици, които получават по петдесет долара на месец, а имат да изхранват семейства в Русия. Работата обаче не е за нас. Не е легална. Това е дребна далавера за дребни терористи. — Човек просто не можеше да не се поддаде на чара на Зайцев.

— А щяхте ли да проявите повече интерес, ако говорехме за големи сделки? Наистина големи?

Кимна едва.

— Напоследък да е имало оферти, Джак? Ще съм ти благодарен за малко помощ. Един вид услуга. — Трябва да звучах като тъпо ченге в долнопробен филм.

Номерът обаче мина, или поне Зайцев се усмихваше.

— Ще ти се обадя. Радвам се, че си вече част от нас — добави без ирония.

Поне аз не открих такава.

Предложи да ме откара у дома и когато казах, че ще взема метрото, се засмя.

— Човек от народа?

— Естествено. Обичам народа.

— Да се чуем ли пак? — продължаваше да се държи дружелюбно.

— Разбира се — казах. — Търся нещо, за което определено ще се разчуе.

Задната врата на къщата се отвори и навън излезе старецът с едно от рунтавите кучета на каишка. Слаб мъж в костюм притича да го подхване и когато се обърна, видях, че е счетоводителят с кръглите очила.

 

 

Тръгнах пеш, имах нужда от въздух. Покрай сюрреалистичния следобед за малко забравих теста за СПИН. А и какво можех да направя, освен да чакам?

Елем Зайцев знаеше за Лев. Толя беше прав: Лев е занесъл мострите на Зайцев, после нещата се размирисаха и Зайцев го е отрязал. На половината път към Брайтън бийч се обадих на Женя; дъщеря й каза, че е на фризьор. Открих я в козметичен салон „Чарминг лейди“. Поколебах се на вратата — виждах Женя под металния шлем, живнала беше, независимо от насиненото си лице, в компанията на другите жени, сплетничещи на родния й език. Острият, наситен аромат на лосионите и шампоаните се омесваше с развълнуваните гласове.

— Американците правят само боклуци — казваше една от жените. — Казвам ти, купи си „Сони“. — Приятелката й изръмжа нещо на руски.

Женя надигна поглед и ме видя.

Седнах на стола до нейния.

— Запознах се със Зайцев — казах. — И с двамата.

Тя ми изсъска да понижа тон.

— Знам, естествено.

— Мислиш ли, че ще мога да завъртя бизнес с тях?

Женя се скри под сешоара си, в скута й лежеше руско женско списание.

— Кажи ми какво става с момичето — попитах.

— Господин Зайцев предложи да плаща за уроците й по флейта.

Звънчета запяха „Московски вечери“ и вратата се отвори. Женя и другите жени надигнаха глави. Униформено ченге свали фуражка и опита да се усмихне. Никой не му отвърна — тук полицаите са предвестник само на лоши вести.

— Разкажи ми за наемателя си. За поляка.

Тя поклати глава.

— Моля те.

— Не го помня.

— Той те преби.

— Стана грешка — прошепна тя. — Не помня.

— Какво ще кажеш да отидем на кафе? Ще купим нещо за детето — предложих, но Женя поклати глава.

Улицата навън беше претъпкана. Отбих се в кафе „Арбат“ и пих бира, зяпайки как двама мъже с вързани на опашки коси и тениски на Келвин Клайн вечерят с жените си; жените се смееха истерично. Разговорите се въртяха все покрай парите. Облегнах се на стената и дълбоко поех коприненосиния есенен въздух, опитах да притъпя гадния вкус в устата, паниката.

Тогава го видях.

Разпознах го дори в гръб — наклона на главата, формата на челюстта. Виждал го бях десетина пъти на видеозаписа, познавах го от описанието на Толя, от размазаните снимки, с които не се разделях. Беше Лев.

Тръгнах да го търся едва ли не между другото, а той бе тук, може би търсеше мен по Брайтън бийч авеню, сред тълпата пазаруващи. За миг се оказа заклещен между две огромни старици; повлякоха го сред минувачите, сякаш го водеха към олтара.

Пак нямах оръжие; Зайцев не би ме пуснал при чичо си въоръжен. Все пак закрачих след него, затичах се.

След мен се развикаха хора. Подминах някаква старица толкова бързо, че тя залитна и сгъваемият й стол се прекатури. Не им обърнах внимание. Тичах след Лев по дървената алея към плажа. Поемах с пълни гърди океанския въздух, спъвах се по сплъстени купчини водорасли, кутийки от бира и използвани игли — тук се друсат изпаднярите, които нямат къде другаде да отидат.

Задъхваше се. Чувах дишането му, докато лавираше между подпорите на алеята към Кони айлънд.

Нещо проблесна. В ръката му имаше нож. Извърна се към мен и обляно в ярката есенна светлина, за пръв път видях лицето му: Лев Иванов, ако това бе истинското му име, някога трябва да е бил красив мъж. Не можех да определя възрастта му, но страните му бяха хлътнали като на старец, бледата славянска кожа — нашарена с язви и синини. По челото му падаха проскубани руси кичури, в блещукащите на слънцето очи нямаше нищо човешко.

— Искам да купя мострите ти — изкрещях му на руски. — Имам пари. Лев — повиках. — Лев Иванов.

Стори ми се, че се поколеба, а може и да не ме чу или да ми нямаше доверие. Метна ножа към мен, острието описа дъга и проблесна на процеждащата се през изгнилите дъски светлина. Закрих лице и залегнах, а когато отново надигнах глава, Лев бе изчезнал в мрака под алеята.

Затичах се, но бе безполезно, а и вече се задъхвах. Може би трябваше да го последвам с повече хъс, но той така или иначе бе изчезнал. Хванах метрото до Парк слоуп, където Толя каза, че е отседнал при приятел от звукозаписния бизнес. Натиснах звънеца на една спретната стара сграда. На верандата излезе мъж със сплетена на плитки коса и дънков гащеризон. Питах за Свердлов. Мъжът каза, че е музикален продуцент, наистина живее тук и информацията ми е точна във всичко, освен в едно: не е виждал, нито чувал Толя Свердлов от последното си пътуване до Москва преди десет години.