Реджи Наделсън
Червената мъгла (43)

Епилог
Ню Йорк

Сони Липърт ме чакаше на летището. Нетърпелив да видя Рики, се наредих на опашка при Имиграционните. Навремето процедурата ме бе изплашила, сега я понесох с грубото безразличие на истински американец.

Само че чиновникът никак не си даваше зор. Обсъдихме „Никс“, той прегледа някакъв регистър, после извика файла ми в компютъра.

— По бизнес или на екскурзия?

— Моля?

— Посещението ви. По работа или на екскурзия?

Защо се бавеше толкова? Какво ставаше? Лентата отсреща вече бълваше багажа. До нея видях няколко познати ченгета, но след полет от Москва тук винаги има полицаи.

Едва след като получих подпечатания си паспорт и прибрах куфара от лентата, видях, че двама от тях тръгват към мен.

— Проклет, тъп идиот — каза Сони Липърт, когато двойката полицаи ме изведоха от терминала. Докато го казваше обаче, като че ли се усмихна в неговия си кисел вариант. — На твоя страна съм. Кажи му, Рой.

Рой Питъс чакаше в паркираната зад гърба му кола.

— Рой, кажи на това преебано бивше ченге, че сме на една страна. Чаткаш ли, Арт? Ако не мен, послушай него.

— Оставете го да говори, инспекторе — каза ми Рой Питъс.

През терминала фучеше вятър, по пътниците пръскаше дъжд. Две редици жълти таксита надуваха клаксони.

Влязох в колата, Сони седна отпред.

— Чухме за момичето. Съжалявам, Арти, обаче дано не замисляш някое тъпо отмъщение. — Запали двигателя. — Прибрахме и двамата Зайцеви. Мислим, че Младши ще даде показания. Ако го направи, ще е едно начало. Докопахме го благодарение на теб. А, и поне за момента пресякохме притока на радиоактивни вещества в града. Накарахме Москва най-после да се заеме с въпроса за ядрените мулета. Ще заловим и останалите. Недей да се държиш като руснак. Отмъщението е тъпо нещо, мой човек — каза, докато даваше на заден.

Не беше достатъчно. Зайцев не можеше да плати за пораженията, нанесени от Бродски: Бърди, Олга, Рики, Лев. И Светлана.

— Знаел си, че съм в Москва.

— Ами ти не го запази точно в тайна, Арт. Събрах две и две като теб и получих четири. Обадих се на агент Рой Питъс. Агент Рой Питъс най-после благоволи да говори с мен. — Подкара по Експресуей.

Караше като баба.

Рой си траеше, свит в седалката. Виждах само главата му, приличаше на гранитен къс от Ръшмор. Като седнало отзад хлапе ги гледах как безмълвно се дърлят.

— Знаеш за Светлана? — едва се насилих да произнеса името й. — Откъде?

— Чухме. Съжалявам.

— Откъде чухте? — Вече се досещах.

— Свердлов е наш приятел. И твой също, по дяволите. От добрите е.

— Шпионирал ме е.

— Отърва ти задника.

— Поставил си ми капан, Сони. Набута ме още в деня, в който ме изтегли от случая. Каза, че ми подхвърляш кокал. Знаеше, че ще отида в Бруклин. Нали?

Сони сви рамене.

— Поех риск. Ако разрешеше случая, щях да обера заслугите и да подготвя добро обвинение. Официално ти изобщо не участваше в играта. Ако се издънеше, бях чист. Можех да изляза героят, който те е спасил.

— Или аз вече да съм мъртъв с твоя помощ.

Плътна пелена дъжд забули предното стъкло. Сони пусна чистачките, без да спира да говори. Рой Питъс мълчеше.

— Ами Рики?

— Кой?

— Знаеш кой. Приятелят ми Рики Тай. Кой го преби?

— Не знаем със сигурност. Според нас хората на Зайцев са били нарочили теб, а приятелят ти го е отнесъл.

— Грешиш. Ще ти кажа кой го направи.

Бяхме на средата на моста. Градът вече се виждаше, когато им разказах за Чьом Бродски. Казах им всичко и видях недоверието им; съжаляваха ме.

Прибрах се у дома. Апартаментът ми беше почистен и някой, може би Лоа, беше оставил на бюрото цветя. Мушкатите на противопожарното стълбище бяха пожълтели и мъртви. Пуснах щорите и си легнах за колко — седмица? Ставах да ям, пак лягах, ходех при Рики в болницата, после спях по дванадесет, понякога по четиринадесет часа на ден. Всяка нощ сънувах Светлана, после пак я губех на сутринта.

Когато най-после се съвзех, беше Хелоуин. Пуснах телевизора на новините и надавах по едно ухо, докато изпия кафето и си взема душ. Чьом Бродски обяви, че плановете му за нов тип ядрен реактор се забавят поради болестта на съпругата му; двамата ще предприемат дълго пътешествие по море, може би до Израел, каза, да потърси корените си. Книгата на Генадий беше влязла в списъка на бестселърите, шоуто на Теди Флауърс — купено от някаква телевизионна компания. Убийствата в Ню Йорк бяха намалели, доларът се покачваше. Млад репортер бе загинал в Москва от взривило се в лицето му куфарче, пълно с документи за ядрената мафия. Не казаха името, но се досетих, че става дума за горкия Едуард Сколник. Времето застудяваше. Рупърт Мърдок беше купил „Правда“. А, и тетрадките на Бърди пристигнаха, грижливо опаковани, по пощата; от тях научих това, което вече знаех, и още много други неща.

В „Св. Винсънт“ тази вечер погледнах бледото лице на Рики и видях искрица живот. Дойдоха лекари, светнаха в очите му с фенерче: зеницата реагира. Чудо, каза една от сестрите, монахиня. Иначе не вярвам в чудеса, но реших да приема думите й на доверие.

Пред стаята на Рики в „Св. Винсънт“ заварих Хилел Абрамски и приятелите му да обсъждат талмуда с някакъв свещеник.

— Винаги съм харесвал приятеля ти Рики — каза Хилел. — Мислех, че малко помощ няма да му е излишна. Поддържаме добри връзки със „Св. Винсънт“.

— Твоят господ позволява ли да се молиш за неверници като Рики?

— Защо не? — каза Хилел и добави: — Между другото Сароян е мошеник.

— Знам.

— Можеш да го прибереш, когато поискаш.

— Благодаря ти, Хили. Вече го направихме. Между другото, как го удържа да не замине? В плен ли го държа? На хляб и вода?

Абрамски бръкна в джоба на панталоните си и извади оттам торбичка. Вътре, увит в салфетка, беше големият като орех диамант.

— Знаех, че за нищо на света няма да си тръгне без това. Алчен тип. Затова му изпратих съобщение, че съм в религиозен пост и не желая да бъда безпокоен. Къде ще ходи?

— Трябвало е да станеш психоаналитик, Хил.

— Знае ли човек…

Прибрах се от болницата пеш, през Вилидж и хладните есенни улици, пълни с вещици и дяволи.

Вървях чак до Брум стрийт. Седнах на бара до облечен като Хилъри Клинтън мъж и два призрака. Аз нямах костюм.

Към средата на третата бира и малката планина пържени лучени кръгчета на стола до мен седна някой. Миришеше страхотно.

— Какво ще пиеш? Аз черпя — Беше Лили Хейнс.

— Следиш ли ме?

— Да — отговори. — Но съм безобидна.