Реджи Наделсън
Червената мъгла (21)

6

Табелката на вратата на псевдотюдорската къща в спретнатото предградие гласеше: Анди Федер. Реших, че съм сбъркал, но таксито вече си бе тръгнало.

Проклетата ми кола пак беше на ремонт. Падаше ми се, задето продължавах да карам антиката. Навремето обичах мустанга. Не купувай неща, които ядат, докато ти спиш, ми каза Рики; тази кола ми изяде парите. Вече исках голям червен „Кадилак“, с чисто нов кожен салон.

Погледнах къщата. Започвах да се задушавам от изсипалите се върху ми улики. Бяха прекалено много — Устинов, Лев, Зайцев. Сега пък бях в Лонг айлънд. Като ровещ из кофите бездомник се надявах на огризки.

— Артьом? Наистина ли си ти?

Вратата рязко се отвори, сякаш ме очакваха, някой бе дебнал за пристигането ми.

— Наистина ли си ти, Артьом?

— Сега си Федер значи?

От хърбавия зубрач, който познавах в училище, бяха останали само влажните, кафяви кучешки очи. Андрей Мелорович Фьодоров. Носеше безформени бермуди с натъпкани с всевъзможни мистериозни неща джобове. „Защо не си като Андрей“, казваше баща ми, когато учителите се оплачеха, че нелегално вкарвам в училище плочи с рокендрол. Тогава горкият ми баща още очакваше нещата да се оправят.

— Сега съм Анди Мелвин Федер. Понякога Мел. Ти винаги си имал американско име, Арт. Аз пък станах Анди Федер. Звучи малко еврейско, а? Научно погледнато, в този квартал е по-добре да си евреин. — Присви очи към алеята. — Нямаш ли кола?

— На поправка е. Дойдох с влака.

Потупахме се по гърба, малко по задължение, но какво пък, наистина се радвах да го видя. След като дойде в Америка, се срещнахме на няколко пъти, аз се чувствах малко неловко, после той замина на запад. Замразих връзката. Затова и не се обадих предварително, предположих, че може и да не иска да ме види.

Последвах го в къщата. И двамата му родители починали, каза. Помнех само бащата, дребен чиновник, бащата на който пък бил участник в Революцията и нарекъл единствения си син Мелор — Марк Енгелс Ленин Организация Революция. По мое време хората кръщаваха децата си Гагарин и Фидел; не знам как ги кръщават сега, сигурно Тифани, не ми и пука. Рики каза да говоря с руснак, а тук, в Лонг айлънд, САЩ, си имах оригинален руски физик.

— Мъчно ми беше, че не дойде на сватбата и не отговори на обажданията ми — каза той.

Значи трябваше да изкупя вината си с московски лафове за американските коли и дълбоката руска душа.

Отведе ме в типична за предградията кухня, пълна с електроуреди.

— Виж. Електрическа резачка за кифли! — Фьодоров наля кафе и отвори хладилника. — Какво да те почерпя?

— Ял съм.

— Трябва да са минали петнадесет години. Не съм те виждал, откакто дойдох в Америка — каза печално.

На хладилника имаше снимка с пет хлапета.

— Всичките ли са твои, Андрей?

— Всичките. А русото, по-едрото, е жената, ха-ха — добави.

— Рускиня?

— Естествено. От голямото добро утро обаче. Искаш ли кекс? — Седна на масата, аз се настаних насреща му.

Пак се пресегна към хладилника и извади кейк с кафе.

— Нека първо поговорим — казах. — Разкажи ми за ядрените оръжия.

— Ядрените оръжия? — изсмя се Федер. — Кои по-точно?

— Ти ми кажи. Двадесет и пет хиляди бойни глави, скрити по шахтите от Украйна до Казахстан. Искам да се ориентирам в обстановката.

Той замислено отпи кафе и загреба ментови бонбони от скъпа кристална купа.

— Дай ми изходна точка. Не вярвам да си дошъл за лекция по основи на физиката?

— Не.

— Тогава предполагам, че се интересуваш от изтичането на радиоактивни материали от бившия Съветски съюз, нали? Кой купува? Кой внася мострите? Мулетата? Търговците на скрап?

— На скрап?

— Горките копелета, които събират и продават боклука с ниско радиоактивно съдържание. Сигурно се интересуваш от внезапното наводняване на световния пазар с плутоний, обогатен уран?

— Откъде знаеш?

— Не е толкова трудно да се сдобиеш с информация. Понякога с колкото повече информация разполагаш, толкова по-малко знаеш. Мислиш, че като съм руснак, съм тъп? Това ти е проблемът, Арти. — Сега звучеше враждебно; познаваше ме отдавна. — ФБР отваря клон в Москва. И къде — право насред дипломатическия квартал. Хубави постове за камикадзета от Индиана. Всички знаят за търговията с радиоактивни материали. Изтичат от засекретените съветски градове, Арзамас, Томск. Цъфват в Европа, оттам ги продават на терористите. На Иран или Либия. Попаднал си на нещо подобно в Брайтън бийч? — За пръв път прояви интерес.

— Може би.

— О, стига! — Дръпна едно чекмедже, извади нож, тръшна чекмеджето и отряза парче от кейка. — Защо иначе ще идваш в дома ми след петнадесет години, да разпитваш за радиоактивни вещества? В училище мразеше физиката. Интересуваше се само от джаз. Рокендрол. Ако си открил нещо такова в Ню Йорк, значи наистина е сериозно.

Андрей говореше на смесица от руски и английски. Английският му беше неправилен, сякаш още беше на сегашното време. А може и комичната имигрантска версия да беше прикритие. От кого обаче се прикриваше в този богат квартал?

— Андрей, Анди, имам нужда от помощ.

Вените по носа му изпъкнаха, после се взе в ръце.

— Всичко това ни е известно от години. Години. Никой не обръща внимание.

— Ще ми покажеш ли лабораторията си?

— Днес не съм на работа — каза предпазливо.

— С какво се занимаваш?

— Екология. Съхранение на радиоактивни отпадъци. Витрификация. Интересуват ли те спорните моменти във витрификацията? — Стана саркастичен.

— Откога си тук?

— Десет години, може и повече. Лос Аламос, после Брукхейвън. Сега съм тук.

— Сериозно?

— Защо не? Аз съм от добрите. Баща ми беше дисидент — каза, прекроявайки миналото си. — Американски гражданин съм. Дори служих в армията. Капитан Федер. Ти взе ли поданство?

— Да, гражданинът Коен. Полицай съм. Бях полицай.

— Май излиза, че руските момчета си падаме по институциите? Какво стана, изритаха ли те? Сигурно си хойкал по жени? Винаги си бил женкар — каза и дояде кейка си.

— Пенсионирах се с почести — излъгах.

Фьодоров си падаше манипулатор, но ми трябваха знанията му, затова и си затраях, в името на доброто старо време.

Той пък се давеше с кекс.

— Кажи ми — подхвърли, — кой уби Генадий Устинов?

— Не знам.

— И защо веднага след смъртта му в Ню Йорк се появяват радиоактивни материали?

— Дали пък не ги е продавал?

Фьодоров прозря уловката зад въпроса ми и презрително изсумтя.

— Устинов минаваше за свестен. Само дето беше КГБ, боклук. Ела — каза изведнъж. — Да се поразходим.

Пропътувахме краткото разстояние до лабораторията в шевролета „Събърбан“ на Андрей. Седнахме на пейка в малкия парк. Аз запалих цигара. В подножието на зеления хълм от жълт автобус се изсипаха работници. Момче косеше ливадата с косачка голяма колкото танк; тревата ухаеше приятно.

Фьодоров прерови джобовете си и извади няколко шоколадчета. Предложи ми „Бейби Рут“. Ядеше сникърсите цели, като питон, поглъщащ заек. Беше далеч по-нервен, отколкото признаваше. Дали капитан Федер още работеше за военните? Дали бе длъжен да докладва за всеки свой разговор?

— Добре, материалите за оръжията се доставят по няколко начина. От изразходваните прътове в атомните електроцентрали. От заводите за специален плутоний, за бомби. От години се смята, че за бомбите трябва специална разновидност. Което не е така. Британците пробутаха на американците нискообогатен материал, а ние пак направихме читава бомба. А и не ти трябва много. На терористите пък изобщо не им трябват бомби, само да раздухат страх и терор. Да ти нахвърлям ли схемата?

— Давай.

Явно говореше буквално. Извади от джоба си смачкан лист, от джоба на ризата си — химикал, и без да спира да говори, скицира нещо.

— Добре. За бомбите с плутоний трябват няколко килограма, важното там е прецизната изработка. За урановите са нужни може би двадесет и пет килограма, но и грубата бомба върви. Значи, правя си бомба, натоварвам я на нает микробус, зарязвам я в гаража на Световния търговски център и си плюя на петите. Бум. Експлозията ще събори едната кула. Ще убие всички вътре, още най-малко сто хиляди ще загинат от взрива и радиацията. Може и повече, зависи от степента на облъчване, метеорологичните условия, вентилацията, евакуационните изходи. Манхатън е бъкан с радиация. Всичко това води до гадене, повръщане, диария, косопад, язви, катаракти, анемия. Говорим за кратко облъчване. При дълготрайното имаме рак, левкемия, зависи от продължителността на излагането. Травмата след облъчването може да дублира симптомите. Или имаме предпоставка за масова инфекция.

Потреперих леко.

— Като при СПИН?

— Като при СПИН.

Бинго, помислих. Лев нямаше СПИН, умира от мострите в куфарите си!

— Изгаряния, толкова гадни, че ти пада цялата кожа. Да спра ли дотук? Перспективата не се харесва особено на терористите, да знаеш. — Темата явно го възбуждаше. — Изгорелият плутоний попада във въздуха, откъдето можеш да го вдишаш. Стронций 90 заменя калция и ето ти го, рак на костите. А го има и цезият, също смъртоносен, ако не се овладее. И още куп неща.

— А ако няма бомба?

— Дори мострите са опасни. Отравят вентилацията, водоизточниците.

Запалих цигара и за секунда затворих очи и се отпуснах на топлото слънце.

— Какво ще ми кажеш за червения живак?

— Защо? — Отпуснатото му тяло се стегна. Изправи се и закрачи надолу по хълма. — Да се поразходим. Ще ти покажа лабораторията си… Червен живак значи? Имаш ли? — Почти подтичваше.

Закъде се разбърза толкова?

— Вероятно.

— Не знаеш какво имаш, нали? Не знаеш, че червеният живак под формата на токсичен прах може да ирадиира до течност, после да се имплантира с един рядък изотоп до червен живак 2020. Че с него всяка проявяваща хидродинамични свойства тежка течност може да бъде използвана за ядрен тригер. А и вероятно е емитер на неутрони.

— На нормален език?

— Много токсичен е, силно радиоактивен. В течна форма може да се използва за бомби, за покрития, които правят самолетите невидими — технологията на стелтовете. Казано на прост език, изключително смъртоносен е. По-опасен от плутония. По-тежък. Не съм чувал да се продава на международния пазар. Никога. Червеният живак е най-ревниво пазената от всички тайни.

Бръкна в раздърпаните си къси панталони, извади две топки за тенис и зажонглира с тях.

— Гледай — две топки червен живак в атомна бомба с размерите примерно на купа за салата, и чао, Лонг айлънд.

Не говореше наизуст. Вече бях сигурен, че Анди Федер още работи за военните. Упорито крачеше към телената ограда, която заобикаляше няколко от лабораториите; охраната може да не биеше на очи, но все пак засичах гардовете.

— Друго?

— Не знам — заувърта той. Само дето знаеше. Като малък хич го нямаше на шах. Лицето му издаваше всичко. — Ходил ли си скоро у дома, Арти? — попита.

— Моят дом е Ню Йорк — отговорих сковано.

— Изобщо не си се променил. — Той постави ръка на рамото ми. — Ела, Арти, ще ти покажа лабораториите. Нищо чудно да срещнем там от истинските факири, компютърни гении, които може и да ти помогнат.

— Май ще е по-добре да тръгвам — казах. — Наистина ми помогна.

— Имаш ли червен живак? — Присламчи се към мен, аз отстъпих назад. Сграбчи ме за ръкава. — Моля те, Артьом. Трябва да ми дадеш. От години искам да го видя. От години. Моля те!

В мен се надигна старата параноя. Не желаех да разбера защо толкова държи да ме вкара в лабораторията. Ние, руснаците, обичаме институциите. Сиреч той ги обича. Интересно, за кого точно работи Анди Федер?

— Внимавай — извика ми на руски, докато бягах към гарата. — Червеният живак ще те убие.