Реджи Наделсън
Червената мъгла (38)

9

На другата сутрин Гавин Крауи ме заведе в апартамент до Измайловския парк, за да купя мостри червен живак от жена на име Таня. Знаех, че е рисковано да се сдушвам с Крауи, но той беше достатъчно мазен да разполага с контактите. Взех с мен Едуард Сколник — познаваха се, движеха в една и съща затворена среда.

Таня носеше пухкаво, розово ангорско болеро и ботушки с тънки остри токчета, които потракваха по мраморния под. Подаде ми да й целуна ръка, с другата ми тикна кутия локум.

— Гавин ми каза, че търсите нещо? Естествено, че мога да ви помогна — каза. — Няма проблеми.

Сладникавата, суха миризма на локума изпълваше до пръсване апартамента, пудрата захар изглеждаше като замръзнала в пътечките слънчеви лъчи. В средата на помещението имаше барплот и редица фикуси пред фототапет с минарета и кършещи снага танцьорки. От стереото се носеше ориенталска музика.

Таня, закръглена, дребна жена, с ярки очи и бенка на носа, седна с кутията локум в скута и вдигнати на розова копринена табуретка крака. Усмихна се и прегърна Крауи, който се присламчи като кученце на купчината копринени възглавници. Таня се държеше учтиво, беше много спокойна, много приятна. Слугиня внесе поднос с коняк и кафе, Таня разля и поднесе купа шамфъстък. В ъгъла, без да поглежда към нас, гризеше фъстъци дребен мъж, до него на масата лежеше полуавтоматичен пистолет.

Крауи почти не разговаряше със Сколник, който си убиваше времето да подхвърля черупките от фъстъка в един стар месингов пепелник.

— Значи искате да купите червен живак? Напоследък се търси много — каза Таня.

Нямаше мелодрама, със същия успех можех да купувам тоалетна хартия.

— Чисто теоретично, да. Правя го единствено и изцяло с журналистическа цел.

— Разбира се, разбира се. Колко искате да купите?

— Какво друго може да ми доставите? Ако, хипотетично, пожелая и нещо друго?

— Каквото кажете.

— Плутоний?

— Естествено.

— Цезий?

— Абсолютно.

— Какво друго?

— Берилий, литий, уран, обогатен уран, калифорний. Всичко, всякакви съединения. Каквото кажете.

— Толкова ли е просто?

— Разбира се.

— Хардуер?

— Не е по моята част, но имам приятели.

— Колко искате за червения живак?

Тя се изкикоти.

— За вас двеста и петдесет на килограм. Или искате само мостра?

— Мостра.

Едуард изведнъж се изсмя по момчешки на Таня, сякаш беше минавал през всичко това и преди.

— Намали заради нас, Таня, миличка. Ние сме от добрите.

Тя сви рамене и загреба от локума.

— Окей, сто грама, десет хиляди. За по-малко не си струва.

— Можете ли да го транспортирате?

— Разбира се, докъдето кажете. Ние сме като Федерал Експрес. Може и да прибегнем до услугите им. На тях или на Ди Ейч Ел. — Пак се изкикоти закачливо.

— Кога мога да го получа?

— Когато кажете.

— Ще ви се обадим — каза Сколник.

— Трябва да изтегля пари. Предполагам, че ще искате сумата в брой.

— Естествено. Елате в понеделник — каза Таня.

— Ще ви се обадим.

— Елате в понеделник. — Бяхме дребни риби, а Таня не си губеше напразно времето.

— Трябва да тръгвам, Светлана ме чака. — Исках да ги подразня.

За секунда лицето на Крауи се обезобрази от омраза.

Таня протегна пълничката си ръка. Сколник я целуна. С мен дамата се здрависа.

— Обичам американците.

Крауи остана. Не харесваше Сколник и почти не надигна поглед, когато си тръгнахме.

 

 

— Откъде ще вземеш пари за живака? — попита Светлана, когато се срещнахме преди Гастроном №1. — Пак се казва „Елисеев“, като преди — каза, махна към магазина и ме целуна. Ръцете й бяха пълни със сирене, шоколад и кафе, подаръци за Бърди.

Излязохме на улицата.

— Може да намеря фалшиви.

— Моля те, Артьом, не и с тези хора.

— Тогава ще намеря парите все някак.

— Да ти ги набавя ли аз?

— Разбира се, че не.

— Да ти покажа ли къде работя? Пита ме за господин Бродски, за Чьом Арнолдович. Имам нещо, което може би ще те заинтересува. — Тя метна покупките в колата си.

Беше с бели дънки и обикновена бяла тениска, с преметнат на раменете син пуловер. Пригладената зад ушите й коса беше като черно злато, пъстрите кафяви очи — като на котка. Беше силно загоряла и луничките по ръцете й изглеждаха златни на слънчевите лъчи. От кожата й, когато се пресегна през мен и затвори вратата, се разнесе наситен аромат. Подуших го като разгонено куче.

— Какво е?

— Кое?

— Парфюмът.

— „Джой“, от Толя. — Подаде ми нещо, увито в малка розова памучна кърпичка. — Подарък.

Беше тъмночервена круша.

 

 

Светлана работеше в огромна като палат стара сграда в покрайнините на Москва. Преведе ме през касетите, грижливо подредени в безкрайни редици, хиляди сребристи ролки филм, някои известни, някои секретни, други — напълно забравени. Всеки момент ще се срутят, каза, докато се лутахме по булевардите метални касети. „Филмовите ленти умират.“

През редиците към нас забързана се появи старица с плъстени пантофи, които се хлъзгаха по паркета. Отвори чантичката си, извади сандвичи с телешко и ги подаде на Светлана. Седнахме на пода, опрели гърбове на филмите. Сандвичът ми се услади невероятно, защото го ядях със Светлана.

— Жената казва, че се страхува за работата си. Ще продават архива.

— Има ли човек, който да е изгледал всичко това?

— Съмнявам се. Искам да ти покажа нещо. — Облегна се на рамото ми, изправи се и свали от една лавица голяма сива книга. — Нали ме накара да проверя онези неща и аз прегледах документацията. Тук се вписват филмите, които си взимал. Понякога е интересно да разбереш кой какво гледа.

— Какво откри? Открила си нещо, нали?

Светлана клекна до мен.

— Виж това.

През последните няколко месеца Бърди Коен на два пъти бе посещавала архива.

— Какво е гледала?

— Ела, ще ти покажа. Направих малка компилация само за теб.

В малката, облицована с дървена ламперия стая Светлана зареди лентата в старомоден киноапарат. Изгаси светлините, седнахме на два твърди стола и загледахме клиповете. Стана ми кофти. „Компилацията“ представляваше серия скучни документални филми, правени за съветската телевизия — за промишлеността, медиите, различните технологии. Имаше убийствено отегчителен коментар. Нищо особено. Прозях се.

— Нетърпелив човек си — разсмя се Светлана. — Ето там, гледай.

Клиповете биха представлявали интерес за Бърди с едно: във всичките фигурираше Чьом Бродски. ВИП посрещане на Бродски. На Бродски връчват цветя. Бродски с Андропов, Горбачов, Елцин. Бродски в лаборатории, оглеждащ печатарски преси, здрависващ се с работници и учени.

Представих си как Бърди гледа екрана в плесенясалия архив, в тъмното.

— Какво мислиш?

— Ти ми кажи.

— Някога е била влюбена в него. Видели са се преди няколко месеца.

— Може да е искала да влезе в крачка, да покаже уважение към работата му.

— Уважение? Не познаваш леля ми Бърди.

 

 

— Да тръгваме. Да вървим у Бърди, веднага — казах.

Бяхме в малкия апартамент на Светлана. Тя се приготвяше; от час стоях и я гледах изтегната във ваната. Имах чувството, че съм женен.

Облякох сакото си и взех стария пистолет „ТТ“, който Толя пазеше от службата си в армията. Заредих пълнителя с халосни патрони и пуснах оръжието в джоба си. След архива бях като на тръни. Телефонът на Бърди непрекъснато даваше заето.

Светлана видя пистолета.

— Толкова много оръжия. Станахме като американците — каза. — Не ни пасват особено — каза и се усмихна, за да смекчи думите си.

— Аз американец ли съм?

— О, да.

— Да тръгваме. Взе ли всичко?

Стигнахме до блока на Бърди почти по тъмно. Едва открих входа й. Влязохме.

— Асансьорът май не работи — каза Светлана.

— Ще се качим пеша.

Лампите в коридора не светеха. Имах фенерче. Проследихме лъча му нагоре по стълбите. Взех подаръците за Бърди от Светлана; торбата тежеше.

На етажа на Бърди ни посрещнаха обичайните звуци на телевизор на хора, които крещяха и спореха, плачеха бебета, течеше урок по пиано. Монотонно потракваше метроном. Капеше вода.

— С нетърпение очаквам да я видя — каза Светлана и приглади коса. — Добре ли изглеждам?

— Страхотно. — Целунах я и потропах на вратата на Бърди. Не последва отговор. Разклатих бравата — пак никакъв звук. — Бърди? — извиках.

— Отдръпни се — казах на Светлана, вмъкнах кредитна карта в процепа на вратата и я прокарах напред-назад няколко пъти. Езичето щракна и се отвори.

Някой побягна по тъмните стълби. Дланите ми се потяха, пулсът галопираше в ушите ми.

Стиснах пистолета и се пресегнах към ключа за лампата. Апартаментът беше отарашен набързо, посудата по лавицата бе заметена на пода, на парчета, стъклените витрини на библиотеката — строшени, по килима стърчаха парчета стъкло, книгите бяха вадени и разкъсвани методично, навсякъде като сняг беше наваляла хартия. Лавиците бяха изтръгнати, строшени, насечени. Знаех, че тетрадките са изчезнали.

Бърди лежеше простряна на леглото. Също като Рики, помислих. Докоснах врата й, имаше пулс. Кабелът на телефона беше изтръгнат от стената.

— Повикай помощ, извикай линейка — изкрещях на Светлана.

Чувах как в коридора Светлана думка по вратите, вика, моли за помощ. Никой не отвори. Отвсякъде долитаха тихи гласове, шепнещи подплашени хора, свити зад залостените си врати като мишки, изчакващи бедата, всяка беда, да отмине.

Увихме Бърди в едно одеяло и я свалихме по стълбите. Краката ме боляха. Трабантът беше прекалено малък. Изтичах по улицата и открих такси; шофьорът, облегнат удобно в седалката си, мирно похъркваше.

Сграбчих го за рамото и тикнах две двадесетачки под носа му. Помогна ни да вкараме Бърди в колата.

— Накъде? — попита.

— Знаеш ли къде е институтът „Бурденко“? — попита Светлана. Мъжът кимна. — Чакайте ме там, имам познат в болницата.

Върна се в своята кола. Аз седнах отзад в таксито и прегърнах Бърди. Шофьорът здравата натисна газта. Излезе свестен човек. Ако в тази забравена от бога страна изобщо може да се говори за перфектно човешко същество, то това бе той: солиден, свестен, мълчалив. Окейник, така им казваше Бърди. Нямаше ги много, но тази нощ извадихме късмет.

Заварихме жълтия трабант на Светлана паркиран пред болницата. Преди революцията тук се е помещавал пансион за благородни девици. Беше зеленикава сграда с гипсова мазилка, повечето проядена от киселинните дъждове, времето и лошите ремонти, разложила се така, сякаш с времето този архитектурен кейк се бе разсъхнал и пукнал.

Стиснал Бърди в обятията си, нетърпеливо зачаках Светлана във фоайето.

Тя се появи с някакъв млад лекар и санитар с количка.

— Ела. Това е Виктор.

Виктор и санитарят поеха от мен Бърди и я понесоха нататък по коридора, осеян с носилки. Приличаше на репортаж от железопътна катастрофа.

Върна се след няколко минути.

— Приехме я. Ще изчакаме в кабинета ми. Трябва да почакаме изследванията. Получила е удар.

„Кабинетът“ представляваше бюро в голяма стая, в която работеха още няколко лекари. Имаше само един телефон. Виктор, пушейки, разглеждаше рентгенова снимка. Имал отчаян случай. Трябвало да вземе решение. Нямало лекарства за всички.

— Ако стане пожар и можете да спасите само едно нещо, кое ще вземете — котката или картина на Гоген? — По лицето му се бе изписала отчаяна ирония.

Писнало ми беше от този руски маниер на говорене.

Приказки, вечно приказки. След няколко бутилки коняк дори най-големият егоцентрик, говорещ пет езика, роденият и пътувал много скептик, дори проклетият Толя твърдеше, че за него писателите са по-важни от лекарите.

— Много спокойно го понасяте — казах.

Яд ме беше за Бърди и си го изкарвах на младото докторче.

— А какво да направя? — усмихна се той унило. — Ако мислехме само за проблемите, отдавна да сме се гръмнали. Нека ви разведа из болницата.

Заведе ни в отделение с десетина легла, всичките с деца.

Онова там момиче е минало през пет операции, каза Виктор. Другото, от Казахстан, е на седем, с тумор. До нея лежеше бебе с младата си майка, под легълцето имаше чифт миниатюрни детски обувчици. Виктор описа състоянието им: едното ослепяваше, другото имаше половинкилограмов тумор. Сестрата флиртуваше с Виктор, той й се усмихна.

— Виктор е лекувал деца от Чернобил — обади се Светлана.

— Правим каквото можем — каза той, — но държавата не прави нищо. Нищо. А има малформации, мутации, болести. Най-засегнати са децата.

Той сви рамене и прегледа някакво малко момче, което дошляпа при него по коридора. Виктор нежно погали главата му, детето беше кротко, целуна го.

Потропвах от нетърпение и той го забеляза.

— Ще отида да проверя — каза и след няколко минути се върна мрачен. — Съжалявам. Леля ви е с доста крехко здраве. Изглежда, някой я е ударил с тъп предмет. Има съсирек, вероятно е получила и удар. Ще трябва да изчакаме. Ако оперираме, може да умре. Възрастна е, може и да се оправи, но мисля, че ще изгуби говора си.

— Искам да я видя.

— Не. Елате утре.

Отведе ни до главния вход и пъхна ръце в джобовете на бялата си престилка. Светлана го целуна.

Виктор стисна ръката ми.

— Винаги има шанс. Винаги. Може и леля ви да се оправи. Странно нещо е господ. Тук всичко опира до шанса — каза и ни остави в студеното преддверие.

Някакво момиченце се вкопчи в ръката на Светлана. Виктор го пое в обятията си.

В единия кабинет ще попаднеш на фантастичен хирург, в другия — на некадърник. В Русия всичко отива в един и същи казан: диамантите, старите обувки, зелето, лайната, бисерите. Понякога е трудно да отсееш бисерите.