Реджи Наделсън
Червената мъгла (41)

12

Толя преджапа през дърветата към реката като огромен мечок.

— Търсиха те по телефона, Артьом — извика. — От Америка. Жената остави номера си, каза да й се обадиш. — Подаде ми някакъв хвърчащ лист.

Оставихме Фурмин до реката. Толя отиде да помогне на майка си да разпалят скарата, а аз прегърнах Светлана и я целунах с все сила.

— Какво има? — инстинктивно попита тя.

— Повикай Толя.

Тримата стояхме на верандата. Тостовете на масата ставаха все по-дълги. Фурмин се върна, прошепна нещо на съпругата си, тя рязко стана и двамата си тръгнаха. Луната плуваше сред белите дървета.

— Какво има? — попита Толя.

— Не знам. Не съм сигурен. Нещо не е наред. Не искам да оставате тук тази вечер. Отведи Светлана в Москва. Веднага. На някое сигурно място.

— Сигурно? — усмихна се.

— Възможно най-сигурното. Оправиха ли колата ти? — попитах Светлана.

— Да, в гаража в селото е.

Тихомълком ги изпратих до вратата.

— Нещо става, не знам какво. Искам да се върнете в Москва. Събери си багажа. Искам и двамата да дойдете в Ню Йорк. Мога да уредя визите.

— Без мен — каза Толя.

— Защо? Ако наистина се задават неприятности, си отписан. Вземи децата си и ела. Още имаш виза.

— Това е моят дом.

Със Светлана беше различно, тя вярваше и на малко.

— Мисля, че ще е добре да изпратя Светлана с теб на Запад — каза Толя.

— Какво, като колет? — заговори тя бързо на руски с блеснали очи и свити юмруци. — Не разбирате. — После целуна и двама ни и ми каза: — Но все пак ще дойда. Ще се изпратя сама.

— Искам да се обадя. Отнякъде, където ще мога да говоря спокойно.

— Ела.

Толя ме заведе в кабинета на баща си. На голямото бюро имаше разхвърляни филмови сценарии и купчини вестници и списания, книги, бутилки екзотични коняци, два телефона, телефонен секретар, факс, две ракети за тенис и мокър бански.

— Чувствай се като у дома си. — Той стисна рамото ми. — Всичко ще бъде наред, окей?

— Окей. Погрижи се за Светлана.

Вдигнах слушалката.

— Нищо няма да й се случи, обещавам. — Подхвърли ми ключовете за колата си. — Имам да свърша някои неща. Ще вземем колата на Светлана и ще те чакаме в Москва. В твоя хотел.

Толя изтрополи по стълбите в градината, където бяха започнали танци. Видях Гавин Крауи да нахлупва шапка и да си тръгва.

Набрах номера от листчето. Международните линии бяха задръстени, щеше да ми трябва около час, може и повече, да се свържа. През прозореца видях как Светлана целува Лара за лека нощ, после Толя вдигна малкия й куфар и двамата тръгнаха към завоя на реката, където за пръв път я видях.

Понечих да изтичам след нея. Почакайте, ми се щеше да изкрещя, но телефонът иззвъня и аз се върнах в кабинета. Грешка. Треснах слушалката, а когато пак погледнах през прозореца, Светлана вече я нямаше.

Обадих се в болницата и поисках да говоря с Виктор.

Бърди беше мъртва. Радвах се, че е мъртва. Не можех да си я представя няма като призрак. Поне я бях видял, разговаряхме. Щях да скърбя за нея по-късно. Тетрадките й обаче — ако такива изобщо съществуваха — бяха изчезнали.

Седях и пушех. Хората започнаха да влизат в къщата на чай. След няколко минути телефонът иззвъня. Беше Лили Хейнс.

— Опитах да се свържа. Къде си? Къде е този номер?

— У едни приятели — каза.

— Как разбра, че съм при Толя?

— Казаха ми в хотела — обясни тя, само дето аз не им бях казвал нищо.

— Говори, чисто е. А и бездруго няма значение, тук няма тайни.

— Видях онези страници.

— Как?

— Моля те, не ме питай как, важното е, че ги видях.

— Разкажи ми.

Така и направи. Не й повярвах, но чутото ме изплаши достатъчно да хукна след Светлана.

— Исусе.

— Пази се, Арти — прошепна Лили. — Пази се.

— Обади се на Рой Питъс — изкрещях, но линията се разпадна и не разбрах дали ме чу.

Излязох незабелязано от къщата. Зилът отказа да запали. Задави се, после млъкна.

Затичах се. Бягах с все сили през гората, към селото и гаража, където Светлана остави жълтия си трабант.

Луната сега бе нездраво жълта и се плъзгаше зад облаците. Брезите бяха безцветни, призрачни.

Крауи е забъркан, просветна ми отведнъж. Накъдето и да се обърна, налитах на него. Бил е в Ню Йорк в нощта на убийството на Устинов. Познаваше момичетата на Дубовски, познаваше Олга, Фрай и Теди Флауърс. Баща му е бил дребен шпионин, отрепка. Гавин Крауи обичаше Светлана или мразеше мен, нея и двама ни. Щеше да посегне пак. Точно Крауи каза, че слуховете са по-важни от информацията, но всъщност знаеше, че в крайна сметка всичко опира до информацията, че само с нея можеш да заличаваш хора, да ги караш да вярват в лъжи, да им втълпиш, че червеният живак ще доведе до края на света. Хората умираха, а аз бях като сляп. Чичо Генадий. Олга. Бърди. Онова копеле Лев. Рики, който все едно бе мъртъв. Не бях герой. Просто едно бивше ченге, което мечтаеше за по-добър живот.

Ще оставя нещата така, си помислих, спъвайки се в някакъв корен. От гората изви животно. Ще се откажа. Щом докопаха Рики и Бърди, значи могат да стигнат и до Светлана.

 

 

Пътеката към селото бе пуста, омазана с разсипана от някого нафта. Плъзгах се, но продължих да бягам. Стрясках се от шумоленето, но се оказаха само попаднали под краката ми листа. Затичах още по-бързо покрай малката, прясно боядисана църква с отворена врата и блестяща сред свещите на олтара икона.

Тогава чух експлозията.

Бях закъснял. Огненото кълбо се извиси в тъмната нощ, червено, жълто, дърветата чернееха на фона му.

Закъснях.

Продължих да бягам, а когато стигнах там, Толя ме сграбчи, извлече ме встрани и ме събори на земята, за да не видя разчлененото тяло по дърветата.

 

 

Часове по-късно, трябва да бяха часове, може би призори, лежах в стаята си в хотела с бутилка уиски на гърдите. Не знам как съм се върнал от дачата.

— Идвам с теб — бе казал Толя.

По едно чудо оцелял от експлозията. Отвел Светлана до гаража. Жълтият трабант бил там, където го оставила, до бял „Форд Бронко“.

— Много съм жадна — казала на Толя и той предложил да прескочи до магазина за цигари и кола.

Била жадна, така казала, умирала за кола.

— Ела ме вземи от магазина — провикнал се той.

На тръгване я видял да дава на монтьора пари за ремонта. Видял как мъжът отброява рестото, видял я да му се усмихва.

— Ще ти донеса — казал Толя на Светлана. — Ще ти донеса кола — само това й казал.

Не исках Толя да идва с мен в Москва. Казах му да остане и се погрижи за Светлана. Да я погребе. Исках да докопам Крауи сам.

Гавин Крауи ме бе продал. Само той имаше връзките. Знаеше името на хотела ми. Само той знаеше предварително, че ще бъда у Свердлови. Беше мръсно копеле, боклук. Може да го бе направил за пари, или защото обичаше Светлана, или за малко евтина тръпка. Отвел ме бе в апартамента на Таня, за да покаже лицето ми на мутрите, които щяха да уредят експлозията. Разбрах го в мига, в който Фурмин ми каза, че червен живак няма. Крауи не ме бе завел да урежда покупката, а да покаже лицето ми.

Погледнах ръката си — стисках кърпичката, която Светлана ми даде с крушата. Светлана беше мъртва заради мен.

Бавно, внимателно събрах багажа си и отнесох куфара до вратата. После легнах, вече готов за път, на леглото, да помисля. Пиех уиски и чаках Крауи да отговори на обаждането ми. Знаех, че ще се обади, защото оставих на телефонния му секретар съобщение, че съм готов за сделката с Таня, готов съм да вляза в играта. Дали ще се изненада, че съм жив? За мен ли бе предвидена бомбата? За Светлана? За двама ни? Крауи ме бе продал, но за кого работеше той?

Телефонът иззвъня. Погледнах часовника си.

Когато чух гласа отсреща, разбрах, че Лили Хейнс ми е казала истината.