Реджи Наделсън
Червената мъгла (36)

7

Мъжът с мъка отвори вратата.

— Извинете, бравата нещо заяжда — каза, когато ме видя от другата страна. — Казвам се Ковалски, Борис. Вие кой сте?

— Казвам се Коен — отвърнах сковано, сякаш бях учил руски в училище. — Вие ли сте бащата на Иван Борисович Ковалски, известен и като Лев?

— Да, понякога му викаме Лев. Така се казваше баща ми. Той ми изпрати това. — Погали кафявата си жилетка, сякаш беше персийска котка.

Предположих, че е полулуд, както става с възрастните или болните. После се поправих. Очите му се сключиха върху мен и в тях за миг проблесна съвсем здрав разум.

— Бих искал да поговорим за сина ви.

— Лев е мъртъв. — Не беше въпрос.

— Да.

— Добре.

Отстъпи да ме пропусне от тъмния коридор.

Ковалски беше покрил прозорците със стари вестници и през процепите навлизаше само бледо подобие на светлина. Очевидно живееше сам, като Бърди. Накуцваше с патерица и груба протеза. Докато ме водеше в стаята си, черепът му лъсна; част от темето му бе вдлъбнато, сякаш го бяха блъскали с чук. Пуловерът му беше кашмирен, но ризата отдолу беше цялата на лекета.

— Добре — повтори мъжът. — Отърва се от мъките. Озовах се в стая, отрупана с документи. Масата беше покрита с хартия, вестникарски изрезки, доклади, писма. По прозореца, по пода имаше куп хартии. Започвах да мисля, че всички старци в Москва доброволно са се затворили в мизерните си стаи и охраняват купчините документи, единствената си връзка със спомените. Над телевизора имаше икона.

— Седнете, моля — каза. — Ще направя чай.

Пред мен стоеше човек, останал без сили дори да мрази. А лицето му бе просто създадено за омраза: слабо, с издаваща силна воля брадичка, посивяла руса коса, стегната покрай устата кожа. Бледо полско лице със светли, жестоки очи. Но болестта бе изяла повечето от плътта и целия му хъс.

— Радвам се, че е мъртъв. Превърнаха го в чудовище. Познавахте ли го?

— Той опита да ме убие — казах.

— Тогава защо сте дошли?

— Реших, че може да искате да знаете.

— Полицай ли сте?

— Да, в Америка. Трябва да знам кой беше синът ви и с какво се занимаваше. — Предложих на стареца пакет цигари.

Той неохотно извади една. Запалих му я; пушеше с три пръста, другите ги нямаше.

Исках да му кажа: аз го направих, аз убих сина ти.

Наля чай и извади бисквити в чинийка, после седна на фотьойла с изтъркана дамаска на рози и свали протезата, остави я встрани и замасажира чуканчето, което бе покрил с кафяв чорап. Изчака ме да изпия чая си и изям няколко бисквити, после официално каза:

— Благодарен съм ви за новината. Какво искате?

— Откъде взимаше Лев мострите?

— Моля — каза и махна към найлоновата завеса. — Да отидем в кухнята.

Зад завесата имаше тезгях с везна. До нея спретнато бяха подредени дискове от неръждаема стомана, големи колкото хокейни шайби. Имаше метални съдове и чисти стъклени буркани. На жълта чиния видях прашен стрък червено цвекло, още с пръст по листата.

С оловните кутии пренасяли мострите цезий и плутоний, хокейните шайби пълнели със стружки уран, каза мъжът.

— Сертификатите?

Извади от едно чекмедже свитък официални документи, доказващи състава на мострите.

— Фалшиви?

— Някои. Други са истински. Не е скъпо. Взимаме ги от изследователските институти.

После ми обясни за мострите.

— Превърнаха сина ми в муле — каза. — Принудиха го да пренася тази гнусотия. — Плю. — В началото не знаеше какво носи.

— Кой го накара?

— Кой? Мафията. КГБ. Шефовете. Казали му, че ескортира момичета. Кара тирове. Има ли значение какво? Или кой го е казал? Вината не е наша. Всичко започна с американците в Бруклин. — Показа ми картичка от сина си.

— Откъде намери мострите, които пренесе в Америка? Кой му ги даде?

— Аз — безизразно обяви Ковалски. Премести тежестта си и лицето му се сви от болка. — Не го направих за парите, разбирате ли. Не съм някой смахнат за пари. Разбирате ли ме, господин Коен?

Докато говореше, местеше листовете по масата.

— Направих го за сина си. Нямах какво друго да му дам, затова му подарих смъртта.

В момента Ковалски работел като пазач в ядрен изследователски институт до Москва. Лесно го разбирах, говореше стегнат, културен руски, официалния език на поколението на баба ми и дядо ми. Разказа ми следното:

Прекалено стар за армията, изпратили Ковалски в Афганистан с инженерните части да проучи евентуалната употреба на неконвенционални оръжия. По-възрастен и бавен от другите, стъпил на мина и изгубил крака си. Върнали го обратно у дома и го понижили. Вече бил болен, защото преди това работел в завод за плутониеви сърцевини; главата му била близо до тръбопровода, ръцете му — в обезопасена кутия, която понякога пропускала радиацията.

В онези години Ковалски и съпругата му, с която после се развел по нейно желание, си мълчали. Били съвестни партийци. Щом държавата казвала, че радиация няма, кой бил той, Борис Ковалски, да не зачита мнението на висшестоящите?

После дошла гласността, започнал да чете. Горе-долу по същото време уволнили Лев. Никой вече не се нуждаел от подправени снимки. Лев се забъркал с лоши компании, чужденци, мафиоти.

Поканили го да изпълнява поръчки. Известно време карал тир с плодове до Варна. Плащали добре. Той си давал сметка, че парите не идват от плодовете. Откъде тогава? Наркотици? Придружавал момичета до Хърватска, Германия. Танцьорки, му казвали. Знаел, че са курви. Но парите били добри, работата — лесна, а и Лев харесвал момичетата. Споделил с баща си, когато няколко от тях се разболели.

— Тогава разбрах какво пренася — каза Ковалски.

Някъде по трасето Лев се запознал с мъж, който знаел как се правят истинските пари. Помолил баща си за помощ.

— После ще се откажа и ще отидем да живеем в чудна дача на село, ми каза. Съгласих се. Всички го правеха. В крайна сметка си беше нещо като семеен бизнес.

Минатом, старата съветска агенция по ядрена енергетика, преди била като държава в държавата. Там продължавали да работят милион хора, почти всички докарани до просешка тояга. Дори на най-ниски нива се въртяла нелегална търговия: продавали се плутоний, уран, литий, цезий. Борис Ковалски редовно изнасял това-онова от института.

— На всички ни е дошло до гуша. Много не са виждали заплата от месеци. От години. Затова и се спасяваме сами. Аз въртях бизнес от името на Лев. — Скръсти пръсти и изпука с кокалчетата.

— Как?

— Как? Криех мострите в кутията си с обяда. Какво значение има как?

Закри с ръка лице.

— Веднъж обаче обърках мострите или някой ми изигра номер. Взех цезий и Лев сериозно се разболя. Знам, защото един колега също взе и цезият го облъчи целия. Умря след две седмици. А аз вече бях дал мострите на сина си.

Поседяхме мълчаливо. Не знаех какво да кажа, затова изядох последната бисквита.

— Исках Лев да се откаже, но беше прекалено късно, беше се пристрастил. Към силата, евентуалните пари. Към смъртта. Беше търговец на мостри, муле. Аз съм ядрено муле, казваше, ще работя, докато пукна. Искаше да направи един последен опит да вкара плутоний в Америка. Мисля, че имаше и други планове.

— Какви?

— Едно момиче, което го беше измамило.

Размести листовете и извади снимка на Лили Хейнс, десет години по-млада, с пухкава ушанка, снежнобяла на фона на червената й коса.

— Нещо друго?

Ковалски сви рамене.

— Известни ли са ви последствията от облъчването? Да ви кажа ли какво ставаше със сина ми? Кръвта умира.

— Знам.

Запали смърдяща индийска цигара от розов пакет. Навън пак беше започнало да вали, този път град. Ледените топчета барабаняха по прозореца, в московския здрач протяжно изви полицейска сирена. Исках да кажа на Ковалски, че аз застрелях сина му.

— На кого, мислите, продаваше?

— В Германия, България и другите места — на посредници. Банкери. Италианци, които изчистваха парите. Така ли се казва?

— Изпираха.

— Да. Терористи, либийци, иранци, кой знае? И какво значение има? Тук напоследък човек може да купи всичко.

— Всичко?

— Разбира се.

— Плутоний?

— Колкото щеш.

— Червен живак?

— По-трудно, върви по-скъпо.

Дъждът падаше като олово по прозореца.

— Лев беше добър син — разплака се мъжът.

Замислих се за страстта на сина му към ножовете.

— Кой търсеше стоката в Америка?

— Не знам.

— Можеш ли да разбереш?

— Кой съм аз — нищо. Може големите шефове в някой институт да ви кажат.

— В твоя институт? Ще ме заведеш ли?

— Ще трябва да се бръкнете.

— Колко?

— За нов крак.

Разтри чуканчето и аз разбрах. Борис Ковалски, измамил системата, която го бе предала и убила сина му, искаше за компенсация по-добра протеза.