Реджи Наделсън
Червената мъгла (14)

13

— Напсува ме на руски. — Бяхме в „Брадли“. Лили искаше да се махне от апартамента си, затова излязохме да хапнем нещо. Аз поръчах бира, тя — червено вино.

— Говориш руски? — изгледах я.

— Колкото помня от училище — каза тя. — Гладна съм.

— Странно как човек продължава да изпитва глад след подобно нещо.

— И аз си го помислих.

В „Брадли“ беше тъмно, прохладно и почти празно, с изключение на няколкото окъснели пияници на бара.

— Честно казано, страх ме е. Някой знае къде живея. В кой ресторант си поръчвам храна. Този някой е отмъстителен и преследва мен. Дали е знаел? Или се е навъртал и е чакал сгоден случай? Дали го е планирал? Живея в този квартал почти откакто се помня. Тук израснах. После заминах, но когато родителите ми починаха, се върнах. Познавам всяка плочка по улиците. Преди предизвиквах съдбата, като стъпвах по фугите.

— Кога беше това?

— Бях на шест.

— Къде е ножът?

— Сигурно си го е прибрал. — Лили довърши виното си. — Виж, благодаря ти, че дойде.

— А аз — за поканата.

— Това свалка ли е?

— По-добре да се изясним веднъж завинаги — имам нужда от помощта ти, за да открия убиеца на Генадий Устинов и да разбера защо го е направил. Но има и нещо друго, което е крайно време да ти кажа. — Потях се като пубертет.

— Давай.

— Вече не съм точно полицай. Бях полицай. Полицай, не мозъчен хирург. Ако можех да стана мозъчен хирург, най-вероятно нямаше да стана ченге, окей? Което не значи, че съм неандерталец, прасе и фашист.

— Е, и?

— Искам да те поканя на вечеря.

— Това евфемизъм ли е?

— Ако по ти харесва. Повече няма да го споменавам. Може просто да се срещнем и говорим за убийството и прочие на публични места. А ако решиш, че искаш да вечеряш с мен — както и да го тълкуваш — ще ми кажеш.

— Много добре формулирано.

— Благодаря. Още ли си гладна?

— Това покана ли е?

— Не, може да си платиш.

Лили поръча чийзбургер с бекон и пържени картофи; последвах примера й.

Бургерите пристигнаха. Тя отхапа голяма хапка, по брадичката и по тениската й покапа сос. Засмя се, аз също.

— Познаваш ли издателя на Устинов? — попитах.

— Познавам Филип Фрай.

— Но не ми го каза.

— Лично е.

Изведнъж се сетих нещо.

— Той англичанин ли е?

— Да — каза тя, а аз разбрах, че все пак съм бил прав.

Олга я е видяла в „Батуми“ с Филип Фрай, не с Гавин Крауи. Само че доникъде нямаше да стигна, ако не си меря приказките.

— Съжалявам, не ми влиза в работата.

— Аз измислих това за шоуто — каза тя. — Беше по моята тема.

— Живяла си в Русия?

— За кратко. Исках да видя какво е с очите си.

— Да видиш?

— По какво толкова се превъзнасяха родителите ми — каза тя малко горчиво. — Наистина вярваха, знаеш ли. Не точно в Сталин, но вярваха в комунизма и Пит Сийгър. В крайна сметка, когато Горби дойде на власт, отидох в Москва, като всички. Беше суперматериал.

Говореше бавно, без да се притеснява. Беше приветлива жена. Нямаше скрити мисли, не се мусеше, не правеше намеци. Потърка очи с юмруче като дете.

Трио, което не бях чувал, засвири „Дезафинадо“.

— Стан Гец го прави по-добре.

— Да — казах. — Обичаш ли Гец?

— Няма по-добър от него — каза тя и аз окончателно лапнах. — Родителите ми бяха от старите комунисти и до последно съхраниха вярата си. Праведни пилигрими от Нова Англия. Приютяваха всички — пътуващи събратя по идея, хипита, черни пантери. Господи, как копнеех поне за една вечеря насаме с родителите си. Вложиха цялата си енергия в това, всичко. Мисля, че майчинството направо изкара ангелите на майка ми.

— Откъде знаеш?

— След като умря, открих в нещата й писмо. От баба ми, нейната майка. Според мен следва да прибереш малката Лили, пишеше. Тогава трябва да съм била почти на година, затова предположих, че ме е зарязала.

— Добре си се оправила обаче.

— Да, даже зарязах позите на добро момиченце, за да им привлека вниманието. — Беше се зачервила от виното. Подпря се на лакти на масата и се приведе напред. — Добре ми дойде, станах по-силна. Сега не ме е страх почти от нищо.

— Освен от чувствата ти?

— Право в десетката. — Премести тежестта си. — Не знам защо ти разказвам всичко това. Може би те харесвам.

— Надявам се.

— Трябва да ти кажа още нещо. — Наведе се по-близо.

Надявах се да ми каже, че е лудо влюбена в мен.

Усещах дъха й.

— Наистина обичам Тони Бенет. Може би дори повече от Синатра. Твой ред е — добави и махна на келнера за още вино.

— Какво искаш да знаеш?

— Има ли много за разказване?

Разказах й повечето от нещата, които бях изкопал. Не ми отне много време.

— Мислиш, че е по поръчка на мафията?

— Това е очевидният отговор, но защо? Какво е знаел Устинов, което да не е известно на всички останали апаратчици на КГБ?

Тя ме изгледа.

— За теб е важно.

— Да.

— Страшен случай.

— По-скоро е лично.

— Разкажи ми. — Отпи от виното, изтри уста с опакото на ръката си, наведе се и сложи длан върху моята. Погъделичка ме.

Отпих, поех си дълбоко дъх и погледнах в светлите сиво-сини очи. Знаех, че у нея има нещо, до което никога няма да достигна, но ако успеех да я изненадам, може би щях и да я прелъстя. Не бях говорил за Генадий с никого, освен малко с Рики.

— Разкажи ми — повтори тя.

Разказах й за Генадий и баща ми. Нейното беше талант — слушаше, обгърнала лице в длани, сякаш й разказвах най-интересното нещо на света.

Облегнах се назад и я погледнах.

— Наричах го чичо Генадий. Обожавах го. Генадий се връщаше от Америка като кинозвезда, с приказни подаръци, истории, плочи и новини от една друга планета. Все едно беше ходил на Луната. — Отпих. — Господи, колко исках да съм американец. Не интелектуалец. Истински американец. — Имах чувството, че мога да й разкажа всичко. — Майка ми казваше, че съм роден за американец. Защото винаги бях в добро настроение. Това беше семейната ни шега.

Лили наля вино в чашата ми.

— После Генадий изчезна. Може би ни предаде, кой знае. Баща ми изгуби работата си. Известно време живеехме в мизерия. Аз почнах да трупам омраза. Не знам дали ме разбираш. Дори когато дойдох тук. Мразех всичко руско. Мрънкането, идеологията, суеверията. Мразя мусенето, инерцията. А, и борша.

— И затова се прекрои в нюйоркско ченге.

— Ами да. Нали това е Ню Йорк — всеки си избира роля, а не можех да свиря на саксофон. Генадий искаше да се срещнем, аз отказвах. После си помислих, какво толкова, и се съгласих. Бях престанал да тая гняв. Да съм руснак. Бях съвсем друг човек. Исках да го видя. Отидох в болницата и какво видях — един закачен на системи мъртвец.

— Наистина съжалявам.

— И аз.

— Как е истинското ти име?

— Артьом Осталски. Открай време ми викат Арти. Приех фамилията на майка си.

— Значи Артьом Осталски стана Арти Коен. — Избърса уста със салфетка. За толкова едра, приказлива жена имаше свенлива усмивка. — Ще направиш ли нещо за мен?

— Разбира се.

— Ще ми кажеш ли, когато откриеш нещо по случая? Материалът е страхотен. Искам да го пипна първа.

Определено знаеше как да те накара да й заиграеш по свирката, си помислих кисело, но казах:

— Разбира се. А става ли ти да ми изнамериш непубликуваните страници от книгата на Устинов?

— Знаеш за това?

— Да.

— Туше — каза. — Договорихме се. — Протегна ръка.

Поех я и я задържах; беше топла.

— Това не е всичко, нали? — попита тя.

Вече бях леко пиян.

— Да. Разследването — имам предчувствие, че ще завърши в Москва. Знам го. Усещам го. А няма да се върна там никога. Никога.

Лили се наведе напред и ме прегърна.

— Няма нужда да се връщаш — каза, — окей?

— Предполагаше се аз да те успокоявам.

— Не е ли все същото?

Пианистът ни погледна, ухили се и подхвана „Някой ме гледа от небето“.

— Тоя ме хареса — засмя се Лили.

— Аз също.

— Мислех, че съм вече прекалено стара за тия неща.

— Не си.

— Ще ме изпратиш ли до вкъщи? — попита, топлата й длан лежеше на врата ми. Тя се наведе и ме целуна, дълга целувка.

— Това евфемизъм ли е?

— Да — каза и пак ме целуна.

Когато си тръгнах от апартамента на Лили на следващата сутрин, се чувствах добре за пръв път от седмица насам. Беше страхотен ден, появилият се хладен морски бриз издуха влагата. Оставих колата и се поразходих. Пушех и си подсвирквах.

На „Бродуей“ спрях в „Дийн & Де Лука“. Беше в списъка на Максин, ходил бях и преди, но реших да се отбия пак.

Разпитах продавачите и най-после попаднах на един, който помнеше купувача на скъпия нож. Ножът за обезкостяване за над сто долара. Не бях разговарял точно с този мъж, цяла седмица бил на почивка.

— Славянин според мен — каза вежливо.

Беше нисък и спретнат, с дебелите компетентни ръце на готвач и набито за подробности око. Точно подробностите, рутината, разбиват прикритието на престъпника.

— Помня го, защото дойде в деня, в който заминавах на почивка. И беше рано. Дойдох да направя инвентар на готварските книги. Той влезе малко след като отворихме. Магазинът беше празен и веднага го забелязах. Вървеше като болен. Помислих си, че трябва да е бил много красив като момче.

— Продължавайте.

— Наблюдавах го. Понякога чужденците се държат така. Беше като хипнотизиран. Огледа всичко, сирената, хлебчетата, после спря тук и посочи витрината. Говореше много слабо английски. Попитах го какво желае. „Майка ми е, как го казвате на английски… кук? В Русия.“ Успокоих го, че и ние казваме кук. Той посочи ножовете, аз казах, че всички готвачи обичат добрите ножове, и той попита кои точно. Отворих витрината и му показах асортимента ни. Разбирахме се май повече със знаци, но все пак загрях, че му трябва нещо за обезкостяване на пилета. Показах му и по-евтини, но той хареса този. — Продавачът извади стоманения нож от витрината и ми го подаде.

Беше същият като ножа, с който ме нападна копелето от Брайтън бийч.

— Наистина ми дожаля за него — каза, върна ножа и заключи стъклената витрина.

— Защо?

— Очевидно не беше богат, а толкова искаше да избере най-добрия подарък за майка си. Личеше си по начина, по който оглеждаше ножа. Реших, че може и той да е готвач. Съжалих го.

— Задето е беден?

— Не. Беше болен, потеше се. Свали си шапката — затова го помня толкова добре — и видях, че челото му е покрито с отвратителни язвички. Не съм виждал по-лоши. Горкият, имаше СПИН.