Реджи Наделсън
Червената мъгла (5)

4

Исках само да се прибера у дома, да се върна на работа. Исках жегата да се разкара и Лили Хейнс да отговори на обажданията ми.

На етажа под кабинета на Сони са съдебните зали, по стените има снимки на мъртви и живи президенти. Въздухът нямаше никакъв вкус. Все едно се бях върнал в Москва.

От колата се обадих в офиса на Лили Хейнс. Отговори ми дрезгавият й глас на телефонния секретар. Оставете съобщение. Не моето обаждане очакваше тя, за нея аз бях врагът. Нямаше смисъл да ходя до управлението. Отскачал бях — колегите подхвърляха „Здрасти, супер, че намина“. В гнусната жега бяха затънали до шия в убийства, а аз вече не бях един от тях.

Излъгах някакво момиче от „Флауърс шоу“ да ми даде името на охранителната фирма на програмата и домашния телефон на Лили. Стана прекалено лесно. После, напук на вътрешния си глас, обърнах и подкарах към Бруклин.

От двете страни на реката са старите бруклински докове, откъдето навремето са поели войските за Европа. Сега там чапли пристъпят на тънките си като клечки крака и ровят из боклука. Чаплите също са на доизживяване. „Свидетелите на Йехова“ изкупуват стари сгради и училища по цялото протежение на реката и ги префасонират в издателски къщи, фитнес зали, хотели. „Наблюдателна кула“, тръбят надписите, зад които промитите им мозъци поглъщат квартала в името на господ. Познавам едно момиче, художничка, преди живееше в Дъмбо. Имаше страхотен изглед.

Обичам реката.

Ако си израснал в забутан в сушата град като Москва, на петстотин мили от вода, заклещен във вътрешността на страната и заклето провинциален, архипелагът на Ню Йорк, крайбрежните мостове, реките, островчетата и блатата крият неустоим чар. Обичам да си представям града като голямо, оживено пристанище и стане ли ми кофти, ходя при реката, карам колело, сядам някъде или ловя риба. Купих си и лодка, която май така и ще изгние в бараката на тавана ми.

По Шор паркуей видях баща и син да ловят риба. Сгушили се бяха под един чадър. Бодна ме ревност. Прииска ми се да положа някъде глава и да заспя. Вместо това продължих напред. Може и да го дължах на Устинов. Може истината да е по-безобидна от това, което рисува въображението ни. Отбих на Кони айлънд авеню и подкарах към Брайтън бийч.

 

 

Малката Одеса, така му казват. Разположено успоредно на океана, Брайтън бийч авеню минава източно от Кони айлънд, под Ел, така че слънцето тук мистериозно се процежда през релсите на минаващите над улицата влакове. Кварталът е изцяло руски — закусвалня „Черно море“, хлебарница „Киев“, музикално училище „Шостакович“, автосервиз „Космос“. Банка „Анкор“ приветства клиентите си на руски. На Нова година хората се гърмят в кафене „Арбат“.

Десет мили от Уолстрийт, и все едно си пътувал с машина на времето: провинциална Русия се засича в трета глуха с Бруклин от двадесети век. Русия е едно стъпало нагоре, Бруклин — на последното надолу. Подухне ли вятър, надушваш океана, солта, понякога боклука.

Мина година, може и повече, откакто за последно бях в Брайтън бийч. Отбих се при братовчедката на майка ми, Женя. Женя ми се обади, когато пристигна в Америка и аз отидох да я видя в невзрачната й двуетажна къща, иззидана с хоросан и червени тухли, с евтина сива изолация. Отпред имаше ръждясал велосипед с три колела. Женя живееше там — а сигурно още живее, не й се обадих повече — с дъщерята и баща си; свързваха двата края, като даваха едната стая под наем.

Във всекидневната с плътно спуснати кафяви завеси ме сложиха да седна на единственото прилично кресло, с покрита с найлон сребриста дамаска. Пих чай, а дъщерята ми посвири на флейта. Беше хърбаво, анемично хлапе, което отказваше да научи английски. Старецът също не го говореше, насичаше музиката с гневни истории за службата си в Съветската армия, разказваше полу на руски, полу на идиш, който не разбирам.

Меланхолията на онази кафява стая в Бруклин сякаш ме провеси в облак апатия, наполовина между Русия и Америка; поразила бе вече всичко, без флейтата на детето. Изгубени в Бруклин, помислих. За миг ме обзе паника. Имах чувството, че съм се върнал в Москва. Доядох ябълковия си пай и изпих чая, разгледах снимки на хора, които не познах, дадох на хлапето малко пари и побягнах. Беше към края на зимата, по улицата се лутаха старци; стиснали в длан пирожки, за да се стоплят, зяпаха океана.

 

 

Открих място за паркиране на 6-а улица в Брайтън, недалеч от дома на братовчедка ми. Стъмваше се. Не знаех какво точно търся и не бях въоръжен. Водех се в отпуск, а когато тръгнах от Сони, нямах никакво намерение да идвам насам.

Мразя оръжията. Справям се с тях прилично — израелската армия ме пречупи. Дори спечелих награда, мамка им. А и свикнах с оръжието, то вече е неизменна част от тялото ми. Може и затова да напускам отдела. Невъоръжен в тоя квартал обаче се чувствах по-зле и от гол.

Изрових от багажника гаечен ключ и го тикнах в джоба си. Пак беше по-добре от нищо.

Дъждът спря. От къщите излязоха хора с кашони и табуретки, насядаха по тях и започнаха да си веят с руски вестници и да мелят на руски. Без да искам, хванах откъслечни фрази — все за пари. Накъдето и да свърнех, чувах зад гърба си стъпки на демоните ми. Демони, които до смъртта на Генадий мислех за мъртви. Лъгал се бях.

 

 

— Артьом Максимович?

Мекият мъжки глас прозвуча току зад гърба ми в кафе „Арена“, където се отбих да хапна. На масата ми на метален поднос имаше пелмени, спаружени като тестисите на болен старец. От какво ли беше плънката? Конско? Кучешко? Кой знае? Набодох един на вилицата и вдигнах глава.

Беше гладко обръснат, аскетичен мъж, с кръгли очила в тънки метални рамки. Приличаше на нещо средно между Джон Ленън и счетоводител. Седна и остави на масата ми тетрадка.

Когато влязох, може би преди половин час, седеше на една маса с други руснаци. Всички пушеха. Най-едрият имаше рамене на щангист, тъпчеше се с протеинов коктейл и пържени яйца, без да извади цигарата от устата си. Никой не погледна към мен. В Брайтън бийч не обичат непознати. Ето в това грешеше Сони Липърт. Може и да говоря руски, но съм чужд. Кръгът се бе затворил.

— Казвам се Коен — поправих го.

— Както желаете, Артьом Осталски, Арти Коен, известно ни е кой сте.

— Е, и?

— Според нас трябва да спрете да търчите след призраци. — Мина на английски, сякаш бе някакъв код. — Знаем кой уби Генадий Устинов. Убиецът скоро също ще е мъртъв.

— Глупости.

— Моля?

— Чу ме. — Оставих пари на масата и изгасих цигарата си в пелмените.

— Казвам ви го, само защото също обичахте Генадий Михайлович.

Използва бащиното име на чичо Генадий едва ли не с благоговение.

Всички разговори бяха секнали. В ресторанта беше толкова тихо, че чувах как преглъща мъжът на съседната маса.

— Разбирам как се чувствате, защото чичо ви Генадий, нали така го наричахте, беше и наш приятел.

Не помръднах от мястото си. Мъжът свали очилата и потърка основата на носа си; чак сега видях, че е само с едно око.

Върна очилата и се вторачи в мен.

— Мисля, че ще е най-добре да си вървите у дома.

Аз обаче не си тръгнах. Не отговорих. Мъжът се върна на масата си и зачака следващия ми ход.

Аз също чаках. Какво? Убиецът на Генадий да влезе и да си поръча борш?

Да търсиш мафията в Брайтън бийч е все едно да търсиш Елвис в Мемфис — доказателствата са навсякъде и никъде. Тук ще ти кажат, че мафията в Москва държат чеченците, после ще плюят, нищо че след Грозни се усещат и наченки на респект.

Сервитьорката се правеше, че не ме вижда. Имаше големи гърди, голям задник, изтъркани от пране дънки и тонове злато по спаружения врат. В началото опита да флиртува, но аз не захапах и тя ме отписа като сноб.

Заслушах се в двете жени на съседната маса — ядяха шоколадови бонбони от голяма кутия и клюкарстваха.

— Подари ми диамантени обеци.

— Моичкият пък ми даде голям диамантен „Ролекс“. Менте като него.

— Тъпо копеле.

До бара, на който една бабичка размазваше с парцала кръгове мръсотия, имаше мънистена завеса. Потръпваше на струята на климатика и разкриваше закачалка с контрабандно внесени кожи.

Скарах се със Сони, а ето ме все пак тук. Това ли целеше той? Дали го беше планирал? Дали е знаел, дори преди мен, че ще тръгна по следите на убиеца на Устинов?

Жените ровеха из бонбоните, оглеждаха ги един по един, отхапваха, отделяха тези, които не им харесват, и мечтаеха за злато и диаманти. Хленчеха, викаха. Дай бонбон. Дай „Ролекс“. Дай, дай. Стана ми кофти. Това, което мразех най-много, което очаквах: грубата, полузабравена карикатура на руския живот. Какво общо имаше всичко това с чичо Генадий?

— Може ли едно кафе? — извиках на намусената сервитьорка.

— Свърши — отговори ми тя на руски.

— Тогава чай.

Донесе ми го в дебела порцеланова чаша.

— Искам го в стъклена. — Чаят в стъклена чаша ми напомня за майка ми. А и търсех за какво да се заям със сервитьорката.

— Няма стъклени.

Мъжете гледаха. Изпих чая, отново преброих парите, избърсах уста, захапах една клечка за зъби и се усмихнах на жените.

Кафенето се бе наелектризирало от очакване. Никой не продумваше.

Нямаше да си тръгна по заповед на първия самозван мошеник, който и да беше той и откъдето и, по дяволите, да знаеше името ми. Но бях изплашен. Опитах да запомня лицата, преброих до десет, запалих цигара, изпуших я до фаса, изгасих я, станах, облякох сакото, прибрах цигарите си и драснах към вратата.

Спрях при счетоводителя.

— Ще се върна — казах.

Усмихна се с безрадостната си руска усмивка.

— Животът, както сигурно ви е казвала скъпата ви майчица, не е Холивуд, Артьом — каза той.

На излизане от ресторанта вече знаех, че някой през цялото време е чакал отвън, наблюдавал ме е, дебнел.

Вдигнах яка, за да се предпазя от завърналия се топъл дъждец, напоен със смрадта на тежък одеколон, какъвто използват мъжете с меча походка, златни ланци и пръстени, и кожени сака. Миризмата ми се лепна. Бедата е, че животът понякога заприличва на Холивуд, си мислех, докато бавно се отдалечавах от „Арена“, мъчейки се да не издам, че съм изплашен до смърт. Усещах впитите в гърба ми мъжки очи, едва ли не ги виждах как ме зяпат от кафето.

Светлините на Фиш таун, откъдето взех хайвера за сватбата на Доун — в един вече друг живот — се разсипаха по мокрия тротоар. На витрината бяха наблъскани мъртви резени пушена риба: розова сьомга, бял главуш с напръскана със злато кожа, прозрачни филета есетра, скъпи колкото кожени палта. Бурканите яркозелени кисели краставички бяха подредени до тежък като гюле черен хляб.

Спря сребрист „Ягуар“, от него излезе мъж в кожа и купи синя консерва хайвер. Подхвърли я от длан на длан, плати с тлъста пачка и се върна в колата.

В този квартал всичко се върти покрай кеша, ми каза веднъж един колега. Сейфовете тук са свободноизбираема финансова институция.

Пред мен жена, облечена в тениска с костенурките нинджа, закачи токчето си в асфалта. Кафявият й сак се отвори и по тротоара заподскачаха ябълки. Застанал до количката си с пирожки, стар продавач се смееше ли, смееше. Никой не понечи да помогне. Аз я приближих, но тя набързо събра нещата си и побягна. В Брайтън бийч всеки си гледа неговата работа.

Още го надушвах, одеколона. Качих се на паралелната алея на Брайтън бийч авеню. Исках да го принудя да предприеме нещо, да приключа с него веднъж завинаги.

Вървях, а някой ме следеше. Вдясно се падаше нескопосаният строителен проект, който руснаците наричаха Великата китайска стена. Кефят се, че държи чернилките от другата страна.

Алеята беше празна, осветена единствено от кораби на милиони мили към хоризонта. Зад мен стъпките забарабаниха по-бързо по мокрите павета, някой ме следеше открито, безсрамно.

Ускорих крачка.

По челото ми се стичаше пот. Онзи продължаваше да ме следи, надушвах одеколона. Поех дъх и стиснах гаечния ключ в джоба си. Усетих дъха му на врата си. Извърнах се рязко, за да го изненадам и да се изправя лице в лице с изпратеното ми от съдбата чудовище.