Реджи Наделсън
Червената мъгла (33)

4

— Добър вечер, господин Коен — каза рецепционистката в хотела, Татяна, и измъкна снопче факсове от пощенската ми кутия.

Довчера не бях отсядал в московски хотел. В Москва почти не бях ходил и на ресторант. Те бяха само за годишнини и сватби, ако не си работник, в който случай отиваш там, за да се напиеш до безпаметност в събота вечер.

Ако Татяните и Наташите нямаха място на рецепцията на няколко километра от Червения площад, то същото важеше и за мен; чувствах се така, сякаш ролята ми неубедително играе петнадесетгодишен, незрял за възрастта си хлапак. Никога не бях отсядал в хотел, нито пристигал в Москва със самолет; след като баща ми изпадна в немилост, не пътувахме много. Почти не бях излизал от Москва, освен няколко пъти до морето, и когато Бърди ме заведе с влак до Варшава. Шокирах се колко ни мразят поляците. Когато най-после си тръгнахме оттам, се прибрахме с влак през Рим. През цялото време изпитвах срам, там ние бяхме бедните имигранти. Никога няма да се върна, заклех се. Никога. Майка ми се усмихна, но видях колко е изморена.

— Желаете ли нещо, господин Коен? — попита момичето.

Предположих, че най-вероятно е прочела пощата и предала нататък информацията, може би на закръгления, потен дребен управител, който най-изнервящо изникна зад гърба ми. От името му предположих, че е ливанец. Поздрави ме мазно и ме покани на ВИП коктейла, който в момента течал в бара на мецанина. Взех ключовете си и поех към стълбите; управителят и момичето ме проследиха с поглед.

В бара групи отегчени бизнесмени ръфаха фъстъци и облизваха солта от пръстите си. Групата не беше лоша. Дебело момче с дълга черна коса свиреше на миниатюрна мандолина и пееше „Блусът на нещастника“. Момиче в жилетка на ресни стържеше виртуозно на цигулката, тропаше с крак и подвикваше кънтри напеви.

Карах на бира, цигари, адреналин и тестостерон. Тотално изтощен се отпуснах на един диван с изкуствена кожена дамаска в лайнен цвят и поръчах на сервитьорката скоч.

Приближи жена в кожен костюм. „Може ли?“, попита, седна до мен, опипа златния кръст на врата си и извади от чантата си списание. Надникнах — лъскавото издание се казваше „Домашен дух“. Прехвърли статиите, посветени на това как да се отнасяме с прислугата („Прислуга с по-добро образование от вашето“), къде да си купим правено на ръка пиано и новата колекция на „Версаче“. Новата Русия.

Натъпках факсовете в джоба си.

Жената кръстоса крака, лапна цигара и затършува в чантата си за златна запалка, която трябва да тежеше поне половин кило.

— „Картие“, специална поръчка — подаде ми я. — Чакам дъщеря си. Никак не ми е приятно, когато ходи по такива места. — Небрежно махна към бара. — Толкова е вулгарно. Дъщеря ми е отлична ученичка, с висока обща култура. Не знаем къде да я пратим да учи, в Англия или Швейцария. — Любопитството надделя над суетността, тя извади от чантата си очила и изпитателно ме изгледа.

— Струвате ми се познат — каза.

Предположих, че е един вид свалка, докато пристигне дъщерята.

Излезе намусено момиче на около четиринадесет, със сприхава горна устна, издадена достатъчно да окачиш на нея чадър. Имаше лицето на майка си и в него разпознах една моя съученичка отпреди двадесет и пет години. Майката беше в моя клас. Изхвърчах от бара, преди да разбере кой съм.

Ако сте учили в Москва, редом със спомена за снега по златните куполи на църквите и миризмата на дезинфектант и повръщано, натикана най-отзад в съзнанието ви, ще я има и зубрачката, готова да изпее всеки за червена точка в бележника. Малка нацистка, бледа, с руси плитки и пионерска връзка с изряден възел, тя и приятелките й вечно шептяха на учителя за нас, останалите. Бяха послушни; родителите им връзваха двата края с услуги и тормоз.

— Тези хора израснаха с морал, заврян дълбоко в задниците — каза Толя, когато му разказах. — Викахме им бутокрация^[1]. Имах един съученик, бащата на който беше любимец на Брежнев — чистеше личната му тоалетна в най-забутаната дача.

В асансьора имаше камера. В хотела не се дишаше от охрана; преди няколко дни в „Русия“ бяха застреляли някакъв бизнесмен в банята, смърдял с часове, преди камериерката да го открие полуразложен във ваната.

Едва си поемах въздух. Параноята приближаваше, чувствах се като риба на сухо. Заключих вратата, проверих за разместени предмети, извадих скоча, налях си няколко пръста и се изтегнах на леглото.

Толкова ли бяха къси леглата преди? Чаршафите бяха ли с дупка по средата? Бях забравил.

Извадих факсовете и ги прочетох. Дан имаше новини от приятелите си в Имиграционните, Рой Питъс — също.

Така нареченият Лев Иванов бе влязъл в страната през Джей Еф Кей в Ню Йорк, използвайки паспорт с псевдонима и собствената си снимка. Питъс бе приложил и бележка от някакъв инспектор в Мюнхен. Преди няколко години германците прибрали Лев; подозирали го, че пренася мостри плутоний, но не могли да докажат нищо и го пуснали. Никой не спазва гражданските права на заподозрените по-стриктно от проклетите германци.

Същите бяха изпратили на Рой снимка, която той ми препращаше. Здравият, красив младеж с гъста коса по нищо не приличаше на побъркания, болен мъж в Брайтън бийч.

Пълното му име беше Иван Борисович Ковалски, представяше се като Лев Иванов и бог знае още как. Полуполяк; майка му бе мъртва, бащата живееше някъде в Москва.

По навик пуснах телевизора. Имаше немски канали, Би Би Си, Ен Би Си. По Си Ен Ен течеше предаване за седемте суперхотела в Малмьо. Над телевизора имаше прозорец, стаята ми гледаше към вътрешния двор. Валеше. Момичето в офиса отсреща още работеше; видя ме и помаха.

Набрах Рой Питъс и заслушах как сигналът отскача от сателитите. На заминаване му казах, че Бърди е болна; не ми повярва, но и не търсеше отговори. Съгласи се да помогне. Свързах се с него и го помолих да изпрати по факса старата снимка на Ковалски на Лили Хейнс. Вече го беше направил. Затворих и набрах клона на ФБР в Москва; Питъс каза, че имал там приятел, но никой не вдигна.

На леглото си намерих пуловера, който Светлана ми зае сутринта. Зарових лице в него и вдъхнах парфюма й; беше силен и познат. Никога не бях искал някого толкова силно. Не беше заради фиаското с Лили Хейнс. Имаше нещо, секс вероятно, но и нещо друго, нещо съвсем инстинктивно. Като в книгите, в оперите. Както го описва Стан Гец в „Отново и отново“.

— Ще ме поканиш ли някога на гости в Ню Йорк? — ме попита тя тази сутрин, сякаш за да прочете какво се върти в главата ми, бе достатъчно да надигне ъгълчето на съзнанието ми.

— Да.

— Добре. Ще ми се да видя мястото, където улиците са от злато и марково бельо — добави, ухилена като сладострастна котка.

— Ела с мен веднага — казах аз. — Завинаги.

— Не мога.

Престорих се, че не съм чул.

 

 

По-късно в хотела обявиха бедствена ситуация. Ядрена авария. Потях се от страх. От неспокойния сън ме изтръгна глас по кънтящ високоговорител, нареждаше всички евреи да излязат на двора. Стотици хора се изсипаха навън, на дъжда. В центъра на двора имаше огромен, затоплен плувен басейн, от повърхността на водата се издигаше пара. Вътре плуваха хора, но гласът по високоговорителя им нареди да излязат. После със старомоден кран спуснаха в басейна кон. Когато го изтеглиха, два от краката му бяха ампутирани.

Събудих се треперещ.

После Светлана ми каза, че сънят ми е много руски.

— Гладна съм — каза.

Прочетохме менюто за румсървиса като деца, поръчахме храна — сандвич за мен, пъпеш и шунка за нея, плюс сладолед, ягоди и бутилка бяло вино. Светлана изяде пъпеша с ръце, оставяше сока да тече по брадичката й.

— Знаеш ли кое е най-хубавото на новата Русия? — усмихна се.

— Аз.

— Плодовете. Толкова много плодове.

Така се случи, че когато се обади Лили Хейнс, Светлана беше на леглото ми и ядеше пъпеш.

Рой Питъс съобщи на Лили за снимките й в стаята в Бруклин веднага след като ги открихме. Сега й бе предал цялата информация, с която разполагаше, включително мюнхенската снимка на Иван Ковалски с красивото, здраво лице. И тя си беше спомнила.

Гласът й беше напрегнат, но хладен. Разказа ми за онзи Иван, с когото се запознала преди години.

Тогава Лев бил още Иван. Джони на английски. Запознала се с него в Москва преди почти десет години. В първите години на гласността го срещнала в бара на стария хотел „Национал“. Тогава бил красиво момче.

— За мен си беше свалка за една нощ — каза Лили.

Връзката се разпадна, после пак я чух.

— Започна да говори за емигриране в Америка. За зелени карти. Аз се измъкнах. Той не настояваше, но аз се изнервих. Тръгнах си от Москва след около седмица. Съвсем го бях забравила. Срещала съм куп руснаци и абсолютно не свързах маниака убиец с онова симпатично момче от „Национал“. Това е. Банално, а?

— Винаги е така.

Докато говореше, си водех бележки.

— Не го разпознах на шоуто, нито на касетата. Напълно се беше променил. Зацепих чак когато видях старата му снимка и чух истинското име. Господи, си помислих. Аз само спах с него, а е преследвал мен. Мен.

— Добре ли си, Лили? — Галех крака на Светлана. Имаше една особена извивка точно на свръзката на коляното с бедрото, дълъг, стегнат мускул като на колоездач. Исках да питам Света дали обича велосипедите.

— По-добре съм. Реших да приема случилото се, вместо да се крия от него. — Говореше тихо.

— С какво ти каза, че се занимава той?

— Кой?

— Твоят Иван.

— Мисля, че работеше в някакво списание, нещо, свързано с фотография. Срещнах го на един прием в „Новости“. Това помага ли?

— Да — казах. — Наистина. Благодаря ти. — Усещах колебанието й.

— Арти, ще се опитам да ти намеря нещо. Ако успея, ще ти се обадя. Ще ти се обадя — повтори тя, после рязко смени темата. — Как са сега пирожките? Москва? — Звучеше неестествено, но и сякаш не й се искаше да затвори.

Светлана доволно четеше и галеше меката плът в сгъвката на лакътя ми.

— Интересна. Топло е. Почти горещо.

— Тук е студено.

— Как е гаджето?

— Не знам, не сме се чували. Дръж ме в течение, става ли?

— Разбира се, Лили. Довиждане.

— Виж, за онази вечеря. Май се държах гадно. Искам реванш. Като се върнеш може би? — добави. — Този път аз каня.

Последва пауза неловко мълчание.

— Благодаря — казах.

И двамата знаехме, че е прекалено късно.

Трябва да ми има нещо, помислих, някакъв морален дефект. Преди десет дни бях почти влюбен в Лили Хейнс, сега съм луд по тази рускиня. Оглупял от любов. Но това е различно. Възнамерявах да се оженя за нея, ако тя се съгласеше. Бях готов дори, ако се наложи, да остана в Москва. Вече усещах гравитационното поле на града. Когато Светлана ме погледна, имах чувството, че завинаги обвива с крака врата ми. А може и да бях такава трагедия, че точно това да бях търсил.

— Вярваш ли в синхрона? — попитах Светлана, когато затворих.

— Донякъде — усмихна се. — Приятелката ти ли беше?

— Нямам приятелка. Освен теб, ако ме искаш. Няма друга.

Преди Светлана не бях целувал рускиня. Имаше вкус на пъпеш.