Реджи Наделсън
Червената мъгла (34)

5

Светлана ме целуна за последно, отвори вратата на жълтата си кола и ме пропусна в мастиленочерната нощ. През двора на панелната сграда пробягваха сенки. Небето приличаше на жарава с червен ореол дори в тъмното.

— Ще те изчакам — каза Светлана. — Виж, има телефон, ако стане нещо.

— Няма да стане нищо. Прибирай се. Ще взема такси. — Сложих длан на черната коса, която беше като коприна, и я целунах по бездруго подутите от целувки устни. После пак. — Омъжи се за мен — казах, но тя не ме чу.

Едва открих мястото. Груба табела оповестяваше, че горните етажи са нещо като студентско общежитие. Вдигнах запалката си и се втренчих в тъмното. В колебливото пламъче се появи безмълвната сянка на млад негър. Имаше сериозно лице, стиснати от концентрация устни, очила с телени рамки. Извиках, но него вече го нямаше, не бях и сигурен, че не ми се е привидял. Чувах ехо, звън на метал по панела.

В крайна сметка опипом открих влажно стълбище. Дубовски ме посрещна с яко като на борец ръкостискане, взе ми петдесет долара и ми посочи един стол. „Ню Йорк таймс“, казах. Той прошепна на скрит в сенките млад мъж.

Още няколко мъже седяха по диваните и пушеха. Под розовите прожектори на импровизираната сцена се появи момиче. Кикотейки се, свали дрехите си и в името на моралната ни разруха бавно, много бавно потри голите си гърди. Танцуваше на съпровода на Тина Търнър, после седна на ръба на подиума; смени я второ момиче, което се съблече на Едит Пиаф.

Бяхме пет „журналисти“, аз, един швед, двама датчани и Гавин Крауи. Платихме по петдесет долара на Дубовски за демонстрацията в така наречената от него школа по еротично изкуство. Момичето на сцената бе най-много на двадесет.

— Радвам се, че дойде — извика Крауи и потупа мястото до своето.

Бях тук заради слуховете, предадени от Крауи на Толя, че Дубовски поддържа връзки с някой си в ядрената мафия.

— Нали помниш, Артьом, в Москва слуховете са винаги по-интересни от фактите. Няма факти, информацията се манипулира, значи трябва да вярваш на клюките — бяха думите на Толя.

Спомнях си.

На сцената излезе много красиво момиче. Имаше невероятни, големи гърди с гладка кожа и много твърди розови зърна.

— Как се казва? — попита Крауи.

— Кажи им името си — провикна се Дубовски към момичето.

— Мадона.

— Циците истински ли са? — изхили се Крауи.

— На моите момичета? Разбира се. — Челото на Дубовски беше потно.

Мадона свърши номера си. Последваха още две момичета.

— Да видим пак оная с големите цици — изцвили Крауи.

— Ще ви струва по-скъпо.

— „Ню Йорк таймс“ черпи — отговори Крауи.

Светлините станаха приглушени. Някой изключи дръм бокса и пусна класическа музика, после сирена на влак. Мадона се появи, този път със старомодно наметало, широкопола шапка и дълги ръкавици. В края на номера, вече съвсем гола, слезе от сцената, застана пред Крауи и го перна през лицето с косата си. Все едно гледах пак Олга Грос. Сетих се за бедната Олга в гримьорната й, за черния сутиен, евтината водка, тялото й — без пръстите — в найлоновия чувал на плажа в Бруклин.

Едната ръка на Крауи беше на дюкяна му. С другата подхвърли на пода цигара, наведе се и стисна гърдата на момичето.

— Достатъчно — намеси се Дубовски.

Момичето се оттегли, пуснаха пак светлините. Дубовски ме хвана за лакътя и ме придружи един етаж по-горе, в стая с няколко тапицирани в брокат кресла и маса с поднос водка и мезета.

— Почерпете се. — Дубовски имаше подлярско лице със свински очички. Влажните устни така и не покриваха кривите му зъби. Намирисваше. — Добре дошли в академия „Еротика“. Известна и като Школа за еротични и шоуизкуства. Тук творим изкуство. Стриптийз без изкуство е като гинекологичен преглед на музика.

Запалих нова цигара, извадих бележник и химикал и започнах да задавам въпроси за школата му.

Дубовски набирал момичетата чрез реклами в провинциалните вестници. Момичетата задължително живеели в сградата — общежитието било в дъното на коридора. Карал ги да подпишат договор и да платят за обучението си, но тук започна да говори мъгляво и не разбрах откъде точно идва печалбата; таксата на момичетата беше абсолютно символична.

Да вземем Мадона, каза Дубовски. Преди водела отвратителен живот, без перспективи, лепяла метални части в автомобилния завод в Ростов. А сега „танцува“ в Москва.

— Нуждите на нашите момичета са изцяло задоволени. Предоставяме им подслон, храна. Поемаме всички разходи, включително козметиката и тоалетите. В замяна те се отказват от човешките си права — отбеляза и добави, — ха, ха. — Очите му се бяха свили до гнусни топлийки.

— Държа на физическата красота и вродения талант.

Нямало момичета над двадесет и шест, тогава изтичала трайността им. Тук, в училището, ги учели на танци, маниери и нещо, което Дубовски наричаше „пластичност и ориенталски изкуства“. Момичетата не напускали без разрешение сградата. Без разрешение не могат дори да се обадят по телефона, каза и се почерпи от водката.

— Разбирам жените. Знаете ли какъв бях, преди да стана бизнесмен?

— Какъв?

— Гинеколог.

Говореше малко английски, омесен с руски.

— През деня момичетата учат. През нощта изнасят демонстрации на гостите ни журналисти. И на бизнесмени — потенциалните им работодатели.

— В кои браншове?

Дубовски ми наля водка.

— Всякакви. Пътуват много. Държим се с тях добре.

Появи се съпругата на Дубовски, Вера, и също си наля от водката. Беше платинена блондинка с пуловер на „Лурекс“ и глас толкова остър, че можеше да троши стъкло. Точно Вера решила — цитирам дословно — че медицината е прекалено корумпирана за един чувствителен човек, и предложила идеята за училището.

— Аз бях медицинска сестра — добави тя.

„С разпадането на Съветския съюз тапата изхвърча от бутилката — ми беше казала Светлана. — Пльок — пъхна пръст зад бузата си и изимитира звука от коркова тапа. — Москва се превърна в град на греха. Сексшоута. Плаващи гей дискотеки. Всевъзможни проститутки, всички умиращи да срещнат своя «бизнесмен».“

Бизнесмените бяха новите товаришчи, новата номенклатура, новите щастливци. Москва отдавна го знаеше, но за мен дойде като нещо ново. Чел бях, гледал безкрайни псевдоенергични телевизионни репортажи у дома. Но навремето напуснах предвзета, пуританска страна, кълняща се, че капитализмът е чадо на дявола. Сексът рядко се споменаваше; бизнесът за социализма бе като греха за католическата църква. А сега бяха навсякъде — проститутки, бизнесмени, издокараните типове от Световната банка, с които закусвах в хотела. Руските мутри караха ролс-ройси. Ето ти я пазарната ниша на Дубовски. Новите бизнесмени не си падаха по Болшой театър, а по мръсните забави.

Къде обаче беше печалбата на Дубовски, това ме притесняваше.

— Аз инвестирам — каза той. — Момичетата са съгласни да ми изплащат процент от заплатата си, когато започнат работа.

— Какъв процент? — Драсках енергично, както бях виждал да го правят репортерите. Стинг пееше благочестиво от стереото в съседната стая. — Къде работят момичетата?

— Имаме няколко в Москва, но повечето изпращаме в чужбина. На добри места.

Съпругата му кимна.

— Фирми в сферата на шоубизнеса в Южна Америка или Близкия изток. — Темата го вдъхновяваше. — Естествено, не съм особено въодушевен за Арабския свят. Арабите не са джентълмени. Но и човек трябва да поема рискове. Работата си е работа, може да се каже, че правя един вид услуга на сънародничките си. Създавам ред от хаоса в женските глави.

Трябва да съм бил съвсем тъп да не го забележа от самото начало: Дубовски въртеше бардак. Демонстрацията целеше да те възбуди, после избираш.

— Искам да говорим по мъжки — казах и му показах пачка долари. — Разкарай жената.

Той каза на жена си да се маха.

— Да приемем, че искам да взема с мен едно от момичетата, за да въртя — както ти казваш — шоубизнес.

— Няма проблеми. Ако заплащането ме устройва.

— Имал ли си момиче на име Олга Грос?

— Може би, а може би не. Кой ги помни? Добра ли е? Приемам само първокласни момичета. Искаш тази Олга Грос ли?

— Да. Провери я. Мога да платя. Имаш ли вече момичета, „пътуващи“ с такива като мен?

— Имам момичета навсякъде — Италия, Румъния, Хърватска. Говорим за глобални пазари. Рускините са най-добрите.

— В Щатите?

— Да, Брайтън бийч, Лос Анджелис.

— Искам демонстрация насаме.

— Коя да е?

— Олга.

— Пробвай друга.

— Най-доброто ти момиче. Млада, здрава. С големи цици.

— За колко време?

— Час-два.

— За „Ню Йорк таймс“ — каза той — двеста долара.

— Прати ми онази, Мадона. — Дадох му пари и показах още. — И се разтършувай за Олга.

Отнякъде се появи Гавин Крауи. Отпиваше уиски от бутилка — половинка, с другата ръка закопчаваше ципа си.

— Мадона е в дъното на коридора — каза Дубовски.

 

 

Нямаше повече танци. Момичето, което се представи като Мадона, лежеше на мръсен памучен чаршаф с разтворени крака и пародия на сладострастна усмивка. Тихо свиреше касетофон. Наведох се и го изключих. Песента беше на Били Холидей, но не съм много сигурен дали момичето го знаеше — за нея това бе просто шум.

Беше много по-млада, отколкото ми се стори, може би на седемнадесет. Потърка тялото си — беше фантастично. Мадона, още дете, беше сладка стока за продан, сочна. Беше и зле насинена и пурпурните следи се отбелязваха като петна на плод по бялото й тяло.

— Облечи се. — Грабнах от стола халат и й го подхвърлих.

— Не ме ли харесваш? — опита да ме приласкае. — Да ти направя ли свирка?

Метнах халата отгоре й и казах:

— Можеш да говориш на руски. Облечи се. Искам да поговорим.

Тя навлече халата и се облече под него като ученичка. По тениска и шорти приличаше на дете.

— Познаваш ли едно момиче, Олга Грос? Сценичното й име беше Ана. — Запалих й цигара и оставих малко пари на масата.

— Беше ми приятелка. Добре ли е?

— Ходила ли си да работиш в чужбина? — попитах и оставих още долари на нощното шкафче.

Тя ги погледна.

— Да.

— Къде?

— Германия. Хърватска. Украйна. Румъния. Нали няма да кажеш, че съм се разплямпала?

— Няма.

— Парите ми трябват за лекар. Болна съм.

— От какво?

— Кажи ми за Олга.

— Мъртва е. Съжалявам.

Момичето захапа долната си устна.

— Къде другаде си била?

— Не им знам имената, в Арабския свят.

— Дубай? Кувейт?

— Може би. Ще ми помогнеш ли? — Сграбчи ръката ми като удавник.

Същото каза Олга Грос на Толя в „Батуми“. Кимнах.

Тя опита да се усмихне, но устните й бяха напукани, с грозни язви покрай устата. Трябваше да го забележа по-рано.

— Носила си мостри?

Тя кимна.

— Знаеше ли какво е?

— Не.

— Какво смяташе, че е?

— Мислехме, че отиваме в чужбина да работим. Като танцьорки.

— Карали са ви да доставяте стока.

— Да, понякога.

— На кого?

— Разни мъже, в градове по границата. Хърватска. Германия. Носехме каквото ни кажеха. Прекарвахме доставките в грима си.

Като Олга и Лев, това момиче бе пренасяло радиоактивни мостри през границата, изгубена сред бежанците, се бе вляла в хаоса на Запада.

— Разбра ли какво пренасяш?

— Да, случайно.

— Плутоний? — прошепнах.

Тя кимна.

— И други неща?

— Да.

— Червен живак?

— Да.

— Откъде знаеш?

— Една нощ двете — аз и Олга — бяхме в някакъв малък град в Хърватска. Гнусно място, гнусна храна, пияни ченгета. Избягахме в стаята си. Олга беше смелчага. Да надникнем, каза. Мислехме, че може да е дрога. Тя отвори пакета. Вътре имаше нещо червено, приличаше на лак за нокти. Личеше, че не е наркотик. После някой ни каза.

Показах й снимка на Иван Ковалски.

— Той придружаваше момичетата.

 

 

Вратата с трясък се отвори и Мадона се сви към стената. Появиха се Дубовски и съпругата му, която се хвърли към момичето. Дубовски носеше 9-милиметров „Глок“.

Насочи го към главата ми; жена му обработваше момичето. Просто гледах. Накараха ме да гледам. Не бях Клинт Истууд, нито Харисън Форд. Бях никой, schlemiel^[1], който точно в този момент мразеше живота си. Не й помогнах, нямаше как. Не я спасих. Имах чувството, че вися на бънджи и ластикът се къса. Просто стоях там с хладния метал, опрян в главата ми, Били Холидей и пищящото от болка момиче, сигурен, че ако помръдна, ще съм мъртъв, тя също. Така навремето май казваха и „добрите“ германци.

— Искаш ли същото да се случи с приятелката ти? — изсмя се Дубовски. — Можем да го уредим.

Замолих се на господ да блъфира и Светлана да е имала достатъчно мозък да се разкара от този бардак. Дали е някъде вътре?

Жената отново удари шамар на Мадона, последва кух звук и момичето се свлече на леглото.

— Достатъчно — извика Дубовски. — Стига!

Предполагам, че му трябваха живи. Това беше печалбата му, тези момичета като Мадона, прилепена в ъгъла и опитваща да спре с ръка шурналата от устата й кръв. Момичетата на Дубовски бяха ядрени мулета.